О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 315

София 03.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на втори февруари, през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

Председател: Росица Божилова

Членове: Анна Ненова

Татяна Костадинова

като разгледа докладваното от съдия Божилова частно търговско дело № 131/2026г., за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на процесуалния представител на М. М. С. и С. М. С. – адв. П. К., против решение № 295/03.11.2025г. по в. т.д № 514/2024г. на Апелативен съд – Пловдив, в частта му, с която е потвърдено определение № 564/03.07.2024г. по т. д. № 32/2022г. на Окръжен съд – С. З. с което е оставена без уважение, подадената по реда на чл. 248 ГПК, молба на адв. К., за изменение постановеното първоинстанционно решение, в частта му с характер на определение по отговорността за разноски, като бъде увеличено присъденото на същата, в качеството на процесуален представител на ищците, възнаграждение за защитата им в първоинстанционното производство. Неправилно, според жалбоподателя, съдът е отказал да присъди адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата / ЗА / , във вр. с чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.06.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения / с настоящо наименование Наредба за възнаграждения за адвокатска работа, наричана насетне Наредбата /, съобразно измененията й, обнародвани в ДВ бр. 88/04.11.2022г. и влезли в сила / на 08.11.2022 г./, преди даване ход на устните състезания по делото / на 06.12.2023 г./ и преди постановяване на първоинстанционното решение / на 08.04.2024 г./. Касаторът се позовава на практика на касационна инстанция, формирана предходно на решение на СЕС по дело С – 438/2022 г..

Ответната страна – Гаранционен фонд – оспорва частната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Счита, че правилно първоинстанционният съд е приел за меродавни минималните размери по Наредбата, в редакцията й към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие с дата 20.08.2021г., доколкото измененията й нямат обратно действие.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното:

Ищците, представлявани от адв. П. К. по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., с представени с исковата молба пълномощно и договор за правна помощ от 20.08.2021г., са предявили искове, с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на тяхната майка - М. Г., в размер от по 25 500 лева - частични искове, при пълен размер от по 160 000 лева за всеки от тях. С определение от 06.12.2023г. е допуснато увеличение на цената на предявените искове, на 140 000 лева за всеки един от ищците, уважени в пълен размер от първоинстанционния съд. Искане за възмездяване на разноски и за присъждане на адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА, е направено своевременно от адв. К., с молба от 07.11.2023г.. С молба от 06.12.2023г. Гаранционен фонд е противопоставил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищците, макар договорено между тях да няма, предвид сключването на договора за правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.

С първоинстанционното решение Гаранционен фонд е осъден да заплати на адв. П. К. възнаграждение от 4 788 лева, с вкл. ДДС, за защитата на всеки един от ищците или общо сумата от 9 576 лева с вкл. ДДС.

Адв. К. е депозирала молба, по реда на чл. 248 ГПК, с искане за изменение на постановеното първоинстанционно решение, с присъждане на допълнително възнаграждение до общия размер от по 12 300 лева с вкл. ДДС, за процесуалното представителство на всеки от ищците или 24 600 лева общо. Позовава се на приложими минимални размери на Наредбата, в редакцията й към датата на приключване на устните състезания по делото /06.12.2023г./, а не към датата на сключване на договора за правна помощ, както е приел съдът.

С определение № 564/03.07.2024г. на Окръжен съд – С. З. молбата е оставена без уважение. Съдът е потвърдил разбирането си, че приложима е редакцията на Наредбата, която е в сила към момента на сключване на договора за правна помощ от 20.08.2021 г..

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение и оставил без уважение частната жалба на адв. П. К. против определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК, като е споделил мотивите му. Приел е за ирелевантно обстоятелството, че е представен втори „договор за правна защита и съдействие“ от 05.12.2023г., още повече като такъв във връзка с преупълномощаване от адв. К. на друг адвокат по делото, за процесуално представителство на ищците / впрочем, вътрешно противоречив в съдържанието си досежно предмета /.

В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ При проведено последно съдебно заседание след влизане в сила на измененията в НМРАБ - бр. 88/04.11.2022 г. на ДВ, при действието на което е постановено решение, т. е. след влизане в сила на измененията, по коя редакция на Наредбата следва да се определи адвокатското възнаграждение ?; 2 / Коя е меродавната дата за определяне на размера на адвокатското възнаграждение по редакцията на НМРАВ от бр. 88/ 04.11.2022г. на ДВ, влязла в сила на 08.11.2022г.: датата на сключване на договора за правна помощ и съдействие, датата на последното съдебно заседание с даден ход по същество, датата на постановяване на съдебното решение или друга дата ?; 3/ Следва ли при присъждане на адвокатско възнаграждение на страната, съдът да вземе предвид не само наличието на пълно или частично уважаване или отхвърляне на разгледаната претенция, а да съобрази и присъдения размер на хонорара с минимално предвидения в НМРАВ?; 4/ На основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на процесуалния представител на страна следва ли да се присъди адвокатско възнаграждение под установения с Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум, и ако да - колко под този минимум може да слезе съдът?; 5/ Приложими ли са разпоредбите на актуалната към датата на приключване на устните състезания редакция на НМРАВ, издадена на осн. чл. 36 от ЗА, при определяне на адвокатски хонорар на осн. чл. 38 от ЗА / при оказана безплатна правна помощ / и текста на ал. 2 /“ Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.“/ и в кои случаи съдът не е обвързан от разпоредбите на наредбата във връзка с постановеното решение на СЕС от 25.01.2024г., по дело № С- 438/2022г.?; 6/ Ако липсва изрично договаряне и съгласие на адвоката да осъществи представителство при възнаграждение в размер по-нисък от установения в НМРАВ, как следва съдът да определи размера на адвокатското възнаграждение и трябва ли да се съобразят разпоредбите на НМРАВ ?

Въпросите се обосновават единствено в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с формално цитиране на нормата и твърдение за значимост на отговора за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Само първите два въпроса кореспондират с решаващия мотив на въззивното определение, за определяне на дължимото на адв. К. възнаграждение, за процесуално представителство на ищците в първа инстанция, в съответствие с минималните размери по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004г., с ново наименование - Наредба за възнаграждения за адвокатска работа, в редакцията й, предходна на измененията, обн. в ДВ - бр. 88 от 04.11.2022 г. / последно изменение обн. ДВ бр. 68 от 31.07.2020 г. /.

Трети и четвърти въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като, при произнасянето си по частната жалба срещу определение № 564/03.07.2024 г. по т. д.№ 32/2022 г. на ОС – С. З. въззивният съд не е отрекъл, а напротив потвърдил е размер, определен според минималните размери по Наредбата. Отделно стои въпроса за правилността на това му определение, с оглед задължителните указания на решение на СЕС по дело С-438/22г..

Макар да визира точно това решение на СЕС, петият от формулираните въпроси не удовлетворява изискването за правен: отговор на който би бил от естество да промени правния резултат / дали може или не да се определи и присъди, по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА, адвокатско възнаграждение под минималните размери в Наредбата, е ирелевантно за спора, предвид определянето му според тези размери, в полза на жалбоподателя. Коригирането на размера със занижаване е недопустимо с принципа за невлошаване положението на жалбоподателя / чл. 271, ал. 1, предл. второ ГПК /. Без значение за правния резултат, по идентични съображения, е и отговор на въпроса, дали минималните размери по Наредбата са приложими, въпреки задължителните указания в решение на СЕС по дело С - 438/22, предвид изричната редакция на чл. 38, ал. 2 вр. с чл. 36 , ал. 2 от ЗА. Съдът е присъдил минималния размер по Наредбата, а отговор на въпроса няма отношение към предпоставките за завишаването му. Няма и противоречие във формираната практика на касационна инстанция, че задължителните указания на решение на СЕС по дело № С-438/2022г. намират приложение не само при при произнасяне по възражение за прекомерност на договорено между страна и процесуалния й представител възнаграждение, но и когато възнаграждението се определя от съда, по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, независимо от изричното препращане на закона към Наредбата.

По идентични съображения не съставлява правен, по смисъла на т. 1 на ТР № 1/2010г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, и последният въпрос. От една страна е абстрактно формулиран - не визира конкретната хипотеза на договорено представителство по чл. 38, ал. 1 ЗА / какъвто е настоящият случай /, а от друга въпросът се дублира с предходния – относно приложението на Наредбата, с оглед изричното препращане на чл. 38, ал. 2 ЗА към същата – за което важат преждеизложените съображения за ирелевантност с оглед решаващите мотиви на съда и правния резултат, а в евентуалност – и за незащитим допълнителен селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради формирана непротиворечива практика на касационна инстанция, за аналогична неприложимост на Наредбата – на минималните размери в същата, като задължителни, според предходните й редакции - и когато възнаграждението се определя от съда, по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, основана на следното :

С решение по дело С - 438/22 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.

Съгласно принципа за предимство на правото на Съюза, ако му е невъзможно да даде тълкуване на националната правна уредба, което да е в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на това право по отнесения до него спор, като при необходимост сам вземе решение да остави без приложение всяка национална уредба или практика, дори да е по-късна, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на тази национална уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред / съображение 37 от решение на СЕС по дело С – 438/22 /. Член 101, параграф 1 ДФЕС има директен ефект в отношенията между частноправните субекти и поражда права за правните субекти, които националните съдилища следва да охраняват / съображение 38 /. Определянето на минимални размери на адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба / каквато е прието, че е Наредба № 1/2004 г., съобразявана в производството по дело С–438/22 на СЕС /, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС / съображение 50 /. Член 101, параграф 2 ДФЕС изрично предвижда, че споразуменията или решенията, които са забранени в съответствие с този член, са нищожни - в този смисъл решения от 1 юни 1999 г., Eco Swiss, C-126/97, EU:C:1999:269, т. 36, и от 20 септември 2001 г., Courage и Crehan, C-453/99, EU:C:2001:465, т. 20 и 21 – съображение 57 /.

Според изложеното в предходния параграф, независимо че формално е удовлетворен общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване по първите два въпроса, доколкото кореспондират с решаващия мотив на въззивния съд, не е удовлетворен допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Наредбата, като определяща задължителни минимални размери на адвокатски възнаграждения, не намира приложение, като противоречаща на норма на съюзното право с директен ефект, поради което е и без значение коя редакция на същата би била приложима. Формираната преди постановяване решението на СЕС по дело С-438/22 практика на касационна инстанция, по въпроса за приложимата редакция / впрочем противоречива /, не е актуална, с оглед формираната, непротиворечива и в съответствие със задължителните указания в решението на СЕС, практика на касационна инстанция. Съществуването на последвана обективно изключва обосноваването на допълнителен селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1 , т. 3 ГПК.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 295/03.11.2025г. по в. т.д № 514/2024г. на Апелативен съд – Пловдив, в частта му с характер на определение, с която е потвърдено определение № 564/03.07.2024г. по т. д. № 32/2022г. на Окръжен съд – С. З.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: