№ 458
гр. София, 30.01.2026 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и осми януари две хиляди двадесет и шеста година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
БИСЕРА МАКСИМОВА
като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 3756 от 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С въззивно решение № 4689 от 16.07.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1195/2025 г. по описа на Софийски градски съд, е потвърдено изцяло решение № 22900 от 17.12.2024 г., постановено по гр. д. № 4930/2024 г. по описа на Софийски районен съд, с което: 1/ Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на Г. М. Г. сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на повдигнато на ищеца незаконно обвинение, по което е било образувано н. о.х. д. № 1306/2013 г. по описа на Специализиран наказателен съд, ведно със законната лихва от 26.01.2021 г., до окончателното изплащане; 2/ е отхвърлен предявеният иск за разликата над уважения размер от 10 000 лева до пълния предявен размер от 25 000 лева.
Срещу въззивното решение в частта, с която като краен резултат исковата претенция е отхвърлена за разликата над присъдения размер от 10 000 лева до пълния предявен размер от 25 000 лева, е подадена касационна жалба с вх. № 90913/28.07.2025 г. от ищеца по делото Г. М. Г., чрез адв. К. М..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Длъжен ли е съдът да посочи и обсъди в решението си кои са установените по делото обстоятелства, за които приема, че указват присъждането на по-нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди, в сравнение с предявения от ищеца с исковата молба размер, когато го отхвърли частично?“ – сочи се противоречие с ППВС № 4/1968 г. и решение № 166 от 08.06.2016 г. по гр. д. № 631/2016 г. на IV г. о. на ВКС; 2/ „Длъжен ли е съдът, при определяне на справедливия размер на обезщетението да го съобрази с определения размер по сходни случаи? Трябва ли съдът да съобрази съдебната практика по аналогични казуси?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 214 от 08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на IV г. о., решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на IV г. о., решение № 48 от 11.05.2022 г. по гр. д. № 1611/2021 г. на IV г. о., решение № 35 от 31.03.2022 г. по гр. д. № 1925/2021 г. на III г. о.; 3/ „по приложението на чл. 52 ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства по делото, релевантни за точното приложение на принципа за справедливост“ – касаторът се позовава на практиката на ВС и ВКС, изведена в ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК, решение № 376 от 21.10.2015 г. по гр. д. № 514/2012 г. на IV г. о., решение № 449 от 16.05.2013 г. по гр. д. № 1393/2011 г. на IV г. о., решение № 263 от 21.03.2017 г. по гр. д. № 627/2016 г. на IV г. о., решение № 70 от 29.03.2016 г. по гр. д. № 5257/2015 г. на IV г. о. и решение № 251 от 21.12.2015 г. по гр. д. № 812/2015 г. на III г. о. Касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение.
О. П. на Р. Б. не взема становище по касационната жалба.
Срещу въззивното решение в неговата осъдителна част е подадена касационна жалба с вх. № 92941/01.08.2025 г. от Прокуратурата на Р. Б. чрез прокурор В.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което исковата претенция да бъде отхвърлена.
В инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1/„При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди?“ – твърди се противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 302 от 04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на I г. о. и решение № 321 от 26.11.2014 г. по гр. д. № 2516/2014 г. на IV г. о.; 2/ „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице?“ – сочи се отново противоречие с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. и решение № 832 от 10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г., и двете на IV г. о. на ВКС. Поддържа се също така наличие на противоречие на въззивното решение с разрешенията по т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., и двете на ОСГК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 673 от 15.11.2010 г. по гр. д. № 1916/2009 г. на IV г. о., решение № 62 от 27.02.2012 г. по гр. д. № 1065/2011 г. на III г. о., решение № 123 от 23.06.2013 г. по гр. д. № 254/2014 г. на III г. о., решение № 166 от 08.06.2016 г. по гр. д. № 631/2016 г. на IV г. о., решение № 395 от 18.01.2012 г. по гр. д. № 159/2011 г. на III г. о., решение № 300 от 22.10.2015 г. по гр. д. № 527/2015 г. на IV г. о., решение № 337 от 22.06.2010 г. по гр. д. № 1381/2009 г. на IV г. о. и решение № 407 от 26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на III г. о.
Ответникът Г. М. Г., в писмен отговор, подаден чрез адв. К. М., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище за неоснователност на жалбата.
Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че срещу ищеца е било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 1, пр. 2, пр. 3, алт. 2, вр. с ал. 2 от НК и чл. 354а, ал. 2, изр. 2, т. 1, пр. 2, вр. с ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК (участие в организирана престъпна група и държане на наркотични вещества в особено големи размери с цел разпространение, в изпълнение на решение на организирана престъпна група), въз основа на което е било проведено наказателно производство, приключило с влязла в сила оправдателна присъда от 01.04.2016 г. по н. о. х. д. № 1306/2013 г. по описа на Специализиран наказателен съд (СНС), потвърдена с присъда № 4/22.06.2020 г. по в. н. о. х. д. № 43/2017 г. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд (АСНС), която по отношение на ищеца не е обжалвана и е влязла в сила на 08.07.2020 г. Съобразил е, че оправдаването на обвиняемия с влязъл в сила съдебен акт е достатъчно, за да се приеме, че обвинението е било незаконно, поради което ответникът дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице – чл. 4 ЗОДОВ.
Въззивният състав е посочил като безспорно между страните, че досъдебното производство срещу ищеца е било образувано на 06.04.2011 г. с привличането му като обвиняем. От фактическа страна е установил още, че Г. Г. не е бил задържан по стража, като му е взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“; че с обвинителен акт от 05.05.2011 г. е внесено обвинение в съда, но съдът е прекратил производството по делото и го е върнал на Прокуратурата за отстраняване на съществени процесуални нарушения; че на 28.03.2012 г. и на 12.06.2012 г. ищецът отново е привлечен като обвиняем, а на 08.10.2013 г. е внесен обвинителен акт срещу него в Специализирания наказателен съд, като в рамките на първоинстанционното производство са проведени над 35 открити съдебни заседания с участието на Г. в период от около 2 години и половина; че производството е приключило с оправдателна присъда от 01.04.2016 г. по отношение на повдигнатите срещу ищеца обвинения, като взетата спрямо него мярка за неотклонение „подписка“ е била отменена; че след подаден протест от прокуратурата и повторно изпращане на делото в апелативния съд е образувано въззивно дело, по което са проведени около 20 открити съдебни заседания с участието на Г. в период над три години, като производството е приключило с присъда от 22.06.2020 г., с която първоинстанционната присъда е потвърдена по отношение на ищеца и след като в тази част не е обжалвана, същата е влязла в сила на 08.07.2020 г.
При посочената фактическа обстановка въззивният съд е приел от правна страна, че обезщетението за претърпените неимуществени вреди по реда на ЗОДОВ се определя съгласно чл. 52 ЗЗД по справедливост. Съобразил е, че понятието „справедливост“ по смисъла на закона не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на дължимото обезщетение. В случая при определяне размера на дължимото обезщетение решаващият състав е взел предвид общата продължителност на наказателното производство от 9 години и 3 месеца; отсъствието на данни ищецът да е отказвал съдействие на разследващите органи и на съда или с цялостното си поведение да е станал причина за неоснователно забавяне на производството; наложената най-лека мярка за неотклонение „подписка“; характера на престъплението, за което е било повдигнато обвинение – квалифициран състав на държане на наркотични вещества в особено големи размери с цел разпространение, в изпълнение на решение на организирана престъпна група, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от пет до петнадесет години и глоба от двадесет хиляди до сто хиляди лева, т. е. касае се за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. Съобразил е също така чистото съдебно минало на ищеца, както и установеното от събраните гласни доказателства по делото, че в случая проведеното незаконно наказателно преследване е причинило сериозен психически стрес на Г..
След съвкупна преценка на събрания по делото доказателствен материал, въззивната инстанция е намерила за установено, че по време на процесното наказателно производство ищецът е живял в неизвестност дали ще бъде признат за виновен за извършване на повдигнатото му обвинение за тежко престъпление, което не е извършил. От друга страна, посочила е като безспорно между страните, че през същия период (2010 г. – 2020 г.) срещу ищеца са се водели още две наказателни производства за идентични престъпления, едно от които е приключило с оправдателна присъда, а другото все още не е било приключило към датата на подаване на исковата молба. В тази връзка второинстанционният съд е приел, че описаните негативни преживявания не са в причинна връзка единствено с процесното наказателно производство, но са резултат и от останалите водени срещу лицето дела, по едно от които същият дори е бил задържан под стража за срок от 72 часа. Изложил е съображения, че в случая причинените неимуществени вреди от различните наказателни производства, развили се по едно и също време, трудно биха могли да бъдат разграничени, а тези по другото, приключило с оправдателна присъда производство, вече са обезщетени със сумата от 10 000 лв. по влязло в сила решение по гр. д. № 3431/2022 г. по описа на III г. о. на ВКС.
Предвид изложеното, въззивният състав е формирал извод, че при комплексното зачитане на всички обстоятелства, обуславящи значително висока степен на психически стрес и тревожност с оглед твърде дългия период на наказателно производство срещу ищеца, изпитаните затруднения в намирането на работа и тежките обвинения, които са му били повдигнати, но и сочещи към наличие на причинна връзка между същите неимуществени вреди с други наказателни производства, водени срещу лицето по същото време, то справедливият размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди по процесното наказателно дело възлиза на 10 000 лв., за която сума искът следва да се уважи, а за разликата до пълния предявен размер от 25 000 лв. следва да се отхвърли. Поради достигането до идентични правни изводи, е намерил, че обжалваното решение се явява правилно и следва да бъде потвърдено изцяло.
По касационната жалба на Г. М. Г. и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК:
Поставените от касатора въпроси са привързани към оплакванията му, че въззивният съд не е съобразил всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия за справедливост, поради което е присъдил занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да са единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, не е налице противоречие в практиката, доколкото размерът на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай.
В процесния случай въззивното решение е в пълно съответствие с възприетите постановки в трайната съдебна практика /в това число и цитираните от касотора съдебни решения/, съгласно която е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, притеснение и несигурност, но когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, или други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба и да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца. Това е така, тъй като размерът на обезщетението не следва да се превръща в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия.
В мотивите на въззивното решение е изложен обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, също са изложени коректно и пълно. За да достигне до извода за конкретния размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, въззивният съд в мотивите си е посочил както кои са конкретно установените претърпени вреди, които обосновават определения от него като справедлив размер на обезщетението, така и значението им за този размер. Отчетени са всички релевантни според съда обстоятелства, установени по делото и е обоснован извод, че наличието им е обективно основание за присъждането на размер на обезщетение, съвпадащ с първоначално определения такъв от първостепенния съд. Въззивният състав е взел предвид продължителността на наказателното производство от общо 9 години и 3 месеца; отсъствието на данни ищецът да е отказал съдействие на органите или да е станал причина за забавянето; характера на престъплението, за което е било повдигнато обвинение и обстоятелството, че се касае за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; чистото съдебно минало на ищеца. От друга страна, съдът е отчел наложената най-лека мярка за неотклонение „подписка“, както и провеждането срещу ищеца през същия период на още две наказателни производства за идентични престъпления.
В тази насока въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Нарушение в тази насока не се констатира, доколкото определеният размер на обезщетението съответства на създадения в съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Съобразно горните изводи, не се обосновава извод за наличие на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК във връзка с поставените въпроси.
Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част.
Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. Следва да се отбележи, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка по касационната жалба на Г. М. Г..
По касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б. и инкорпорираното в нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК:
Поставените в изложението въпроси се свеждат до обобщения от съда въпрос „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД”. Този въпрос е обуславящ волята на съда, припокрива се по съдържание с въпросите на касатора – ищец, но както вече бе посочено по-горе в настоящото определение, не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика.
В допълнение към изложеното по повод поставените от касатора ищец-въпроси, което е относимо и към въпроса на касатора-ответник, следва да се посочи, че смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи, че „в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т. 11 от ТР № 3/2005 г.
Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – налице ли са елементите от фактическия състав за ангажиране отговорността му по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, налице ли е причинно-следствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол.
Не е налице и противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т. 19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
В случая въззивното решение е мотивирано като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата, формирал е свои фактически и правни изводи по спора и поради това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие със задължителната съдебна практика.
Не е налице противоречие и с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.
Предвид изложеното, не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4689 от 16.07.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1195/2025 г. по описа на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: