ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1202
гр. София, 13.03.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав: Председател:Жива Декова
Членове:Александър Цонев
Филип Владимиров
като разгледа докладваното от Ж. Д. Ч. касационно гражданско дело № 20258003100783 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 615/30.01.2025 г. от В. Б. Й., подадена чрез адв. Д. А., против определение № 687 от 19.11.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 514/2024 г. по описа на Апелативен съд - В., в частите му, с които: 1. е потвърдено определение № 3772 от 04.09.2024 г., постановено по гр. д. № 774/2024 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което съдът е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото, само в частта по евентуалните искове за прогласяване привидност на брака, тъй като прикрива завещание на по 1/2 от активите в наследството в полза на третото лице А. А., а ответницата е подставено лице, евентуално дарение в полза на ответницата, евентуално за прогласяване нищожността му, поради злоупотреба с право и 2. е потвърдено определение № 4003 от 18.09.2024 г., постановено по гр. д. № 774/2024 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което съдът е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото само в частта по иска за нищожност на брака, основан на твърдения, че бащата на ищеца не е могъл да разбира последиците на изявлението си и ответницата е разбирала това.
В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение в обжалваните части и се иска отмяната му и продължаване на съдопроизводствените действия по исковете.
Жалбоподателят се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК.
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да се произнесе по наличието на основания за допускане на касационна проверка, настоящият състав съобрази следното:
Производството е образувано по предявени искове от В. Б. Й. против Н. Т. А. - Й.. В исковата си молба, ищецът е изложил твърдения: че е наследник по закон, син, на Б. Т. Й., починал на 08.01.2024 г.; последният бил разведен с майка му от 2018 г.; преди да почине баща му страдал от тежко физическо заболяване, от което починал в болнично заведение; след смъртта му, от удостоверение за наследници ищецът установил, че ответницата е посочена като съпруга на баща му, както и че бракът им бил сключен на 23.12.2023 г., непосредствено преди смъртта му; докато бил жив, баща му не обсъдил характера на отношенията си с ответницата и никога не споменал да е женен, като едва след смъртта му ответницата се позовала на брака; от медицинската документация установил, че тежкото здравословно състояние на баща му датирало поне месец преди постъпването му в болницата; Настоявал е, че датирането на брака през времето на тежко заболяване и между болнични престои на баща му обосновавало правният му интерес да иска установяване несъществуването на брака и на наследствени права на ответницата. По отношение несъществуването (нищожността) на брака е заявил, че излага основания, които да бъдат разгледани в условия на евентуалност: сочил е липса на предпоставките по чл. 4 СК и липса на граждански брак, сключен във формата, предписана от СК; липса на предпоставките по чл. 5 СК за сключване на брак по взаимно, свободно и изрично съгласие, предвид болестта на баща му с физическа немощ и безпомощност, както и поради отражението на болестта върху мозъчната му дейност и невъзможност за формиране и изявяване на самостоятелно правновалидно волеизявление към 23.12.2023 г. за сключване на брак и невъзможност да разбира съответстващите му правни последици; в евентуалност за нищожността на брака, поради привидност, защото прикривал дарение, евентуално завещание на наследствени вещни и облигационни права, и право на дял в търговско дружество в полза на трето лице – А. А. (лице, за което ищецът знаел, че има близки отношения с баща му, за разлика от ответницата), а ответницата е само формален титуляр на наследствени права, така щото да бъде накърнен обемът на наследствените права на ищеца и да бъде лишен от иск за възстановяване на накърнена запазена част; евентуално, защото прикрива дарение, евентуално завещание на тези права в полза на самата ответница, а прикритите сделки също са нищожни; евентуално поради накърняване на добрите нрави; евентуално, тъй като упражняването от ответницата на субективното право да сключи брак с баща му съставлява злоупотреба с право. Поради нищожността на брака на сочените основания, е молил за приемане за установено несъществуването на граждански брак между Н. А. и баща му, както и че ответницата не е наследник на баща му и няма наследствени права по отношение на оставеното от него наследство. Исковите претенции са уточнени с молба от 11.06.2024 г., в която ищецът е заявил, че изложените обстоятелства като местонахождението на баща му към датата на брака и тежкото му състояние будят съмнение във волята или участието на баща му в акта. В случай, че актът е осъществен, същите сочели на съзнателно, неморално възползване на ответницата от положението и за материални облаги за нея след смъртта на баща му. Злоупотребата с право била налице, доколкото действията на ответницата били насочени към увреждане на законния интерес на ищеца и накърнявали и обществения интерес в посочените аспекти.
За да потвърди изводите на окръжния съд в определение № 3772 от 04.09.2024 г. и определение № 4003 от 18.09.2024 г., двете постановени по гр. д. № 774/2024 г., за недопустимост на производството, в частта, по евентуалните искове за прогласяване привидност на брака, тъй като прикрива завещание на по 1/2 от активите в наследството в полза на третото лице А. А., а ответницата е подставено лице, евентуално дарение в полза на ответницата, евентуално за прогласяване нищожността му, поради злоупотреба с право, както и в частта, по иска за нищожност на брака, основан на твърдения, че бащата на ищеца не е могъл да разбира последиците на изявлението си и ответницата е разбирала това, Апелативният съд е изложил, че в практиката е установено правилото за принципна неприложимост на хипотезите за нищожност на сделките към тези за нищожност на брака и конкретно тези за симулативността на брака, като и несъвместимостта на твърденията за злоупотреба с право към брачното правоотношение, така въведените от ищеца основания за нищожност са недопустими и не могат да бъдат разглеждани от съда, а производството по тях подлежи на прекратяване. Също недопустимо е и основанието, обосновано с твърденията, че бащата на ищеца не е могъл да разбира последиците на изявлението си и ответницата е разбирала това, тъй като същото сочи на порок на волеизявлението за сключване на брак и евентуално – на унищожаемост на брака, на която ищецът като трето лице на брачното правоотношение не може да се позове съгласно чл. 47 СК (която посочва изрично легитимираните да предявят иска лица). Именно защото брачните отношения са регулирани от СК, а не от ЗЗД, правилата за договорните отношения са неотносими и неприложими по аналогия (с изключение на насилието), поради специалния характер на брака като правен акт, чийто ред за сключване и правни последици са императивно уредени.
Така в СК основанията за унищожаване на брака са посочени в чл. 46 СК, измежду които са и нарушенията на чл. 6 и чл. 7 СК, включително и хипотезата, при която лицето изобщо не може да изразява правновалидна воля, защото е поставено под пълно запрещение.
Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.
В представеното по делото изложение на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани следните шест правни въпроси: 1. „Когато преценката за допустимостта на исковете зависи от събирането и обсъждането на ангажираните по делото доказателства, съдът може ли да прекрати делото преди това, на основание чл. 130 ГПК?“; 2. „Когато искът за нищожност/несъществуване на брака е предявен от трето лице за брачното правоотношение, т. е. е общ установителен по чл. 124, ал. 1 ГПК, а разпоредбите на СК относно сключването на брака регулират отношенията само между страните по брачното правоотношение, както и тези за унищожаемост на брака защитават само тези страни и органичен кръг трети лица, то приложими ли са по аналогия хипотезите за нищожност на сделките по ЗЗД, доколкото само те са ориентирани към защитата на правата на всяко трето заинтересовано лице, на публичния интерес, на обществения ред и правната сигурност?“; 3. „Може ли с акта за граждански брак да бъде нарушен обществения интерес, обществения ред, правната сигурност, други правни принципи и да бъде накърнен обществения морал, в случай че опорочеността на акта произтича от начина на упражняване на субективни права на едната или на двете страни по него и от иначе субективните им възприятия, включително ако е сключен при опорочаване на волята само на едната страна?“; 4. „Ако основанията за нищожност по ЗЗД не могат да се прилагат по отношение на брака, а в същото време искът за нищожност на брака е допустим и основанията за нея следва да се извличат само от чл. 5, чл. 10 и чл. 11 СК, дали това са императивните норми, които защитават публичния интерес, обществения ред и правната сигурност от накърняване чрез опорочения акт и дали е възможно това, при положение че посочените текстове не обхващат съгласие, изразено с пороци, които по същността си са в състояние да заблудят длъжностно лице по гражданското състояние, други длъжностни лица, респ. различни органи на държавата и трети частноправни субекти – свидетели, ощетени заинтересовани?“; 5. „Ако наследниците на починала страна в брака, както и всяко друго трето лице, откривайки релевантни факти и правен интерес, не могат да предявят иск за нищожност на брака, приобщавайки дори и основания, които приживе на починалия биха били за унищожаемост, или не могат да предявят тези по чл. 26 ЗЗД, когато същите са единствено относими към откритите факти, то тогава, коя е нормата, която защитава техния засегнат, частен интерес, заради който правото на иск им се признава в чл. 124 ГПК?“; 6. „Допустим ли е искът за нищожност/несъществуване на брака предявен от трето лице за брачното правоотношение, който е общ установителен по чл. 124, ал. 1 ГПК в хипотезите за липса на съгласие (воля, волеизявление), за симулативност на брака, за сключването му при накърняване на добрите нрави, приобщавайки и злоупотреба с право, като част от накърняването на добрите нрави, както и че бащата на ищеца не е могъл да разбира последиците на изявлението си и че ответницата е разбирала това?“. Жалбоподателят сочи, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и, че определението е очевидно неправилно.
По първия въпрос не е налице общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е обусловил решаващите мотиви на съда при решаване на делото. Останалите въпроси са обуславящи, но е налице трайна и последователна практика на ВКС. С определение № 60223 от 18.06.2021 г. по ч. гр. д. № 1402/2021 г. по описа на ВКС, IV г. о., постановено в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК, е прието, че законодателството не урежда изрично нищожност на гражданския брак, но както в теорията, така и в съдебната практика се приема, че при определи нарушения бракът не поражда действие, т. е. счита се за несъществуващ (нищожен). Основанията, при които бракът се счита за несъществуващ не са изрично посочени в СК, като същите се преценяват при всеки конкретен случай с оглед правната теория и установената съдебна практика. Приема се, че бракът е несъществуващ е този брак, при сключването на който не са спазени изискванията на чл. 46, ал. 1 КРБ, чл. 5, чл. 10 и чл. 11 СК, които са свързани с конститутивните елементи на фактическия състав на сключването, както от гледна точка на правната уредба и установените с нея основни правни принципи, така и от гледна точка на морала.
Евентуалните нарушения на установените в чл. 6 и чл. 7 СК правила за сключването на брака не водят до несъществуването му, тъй като последицата от тях е установена с разпоредбите на чл. 46 и чл. 47 СК с оглед на която в тези случай бракът е унищожаем. Като примери за несъществуващ (нищожен) брак се посочват неспазване на формата на гражданския брак и провеждането само на религиозен обред; сключването на брак между лица от един и същи пол; бракът е сключен при пълна липса на съгласие; съгласието за брака не е изразено лично и едновременно; съгласието за брака е изразено чрез представител; не е съставен акт за граждански брак или съставеният такъв не е подписан от страните и/или от длъжностното лице по гражданското състояние; бракът е сключен пред лице, което няма качеството на „длъжностно лице по гражданското състояние“, освен когато е сключен пред лице, което публично е изпълнявало функциите на „длъжностно лице по гражданското състояние“, без да е имало това качество, когато встъпващите в брак не са знаели това. В тези случаи липсва валидно възникнало брачно правоотношение, несъществуването на което може да бъде установено между страните по исков ред, съгласно разпоредбата на чл. 318, предл. 3 ГПК. В тези случаи намесата на съда се свежда до обявяването на недействителността, т. е. до несъществуването на брака, чрез решение по предявен установителен иск. В тези случаи не е налице прекратяване на брака, защото такъв липсва.
Общите основания за нищожност на сделките по принцип са неприложими за гражданския брак. Съществува възможност за приложението на основанието за нищожност поради липса на воля, волеизявление или съгласие – например при насилие. Това основание обаче не може да се прилага неограничено, тъй като когато бракът е сключен от лице поставено под пълно запрещение бракът е унищожаем, въпреки, че то не може да изразява правно валидна воля.
Също така бракът не може да бъде обявен за нищожен поради симулация на страните по него. Както съществуването, така и несъществуването на брачното правоотношение може да бъде установявано по исков ред, което е видно от разпоредбата на чл. 318 ГПК. В нея са посочени три иска, които законът счета за брачни и които се разглеждат по реда на глава двадесет и шеста „Производство по брачни дела“ на ГПК. Това са исковете за развод, за унищожаване на брака, както и за съществуването или несъществуването на брака. Страните по първите два иска са определени от закона – чл. 49 и чл. 50 СК по исковете за развод и чл. 47 СК по исковете за унищожаване на брака. Липсва изрична законова разпоредба, която да посочва страните по исковете за съществуване или несъществуване на брака. Затова в чл. 318, предл. 3 ГПК е посочено, че те се считат за брачни ако се отнасят за съществуването или несъществуването на брак между страните по тях. Такова уточнение не би било необходимо ако такива искове може да се предявяват само между страни по спорното брачно правоотношение и наличието му сочи, че е възможно предявяването на такива искове и от трето лице, което не е страна по това правоотношение. В последния случай искът ще е общия установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, а не брачен такъв по чл. 318, предл. 3 ГПК. От разпоредбите на чл. 327 и чл. 328 ГПК не следва друг извод, тъй като от тълкуването на двете разпоредби е видно, че те се отнасят до исковете за развод и за унищожаване на брака, но не и за исковете за съществуване или несъществуване на брака. За последните липсва специално правило, което да ограничава продължаването на производството при смърт на някоя от страните, поради което се прилагат общите правила на ГПК. Друг извод не следва и от разпоредбата на чл. 329 ГПК, тъй като тя се отнася само до разноските по брачните дела.
Брачното правоотношение има значение не само за страните по него, но и за третите лица.
Съпругът може да се позовава на него за да обоснове право на собственост върху имот, придобит чрез договор сключен само от другия съпруг, за придобиване качеството на наследник на починалия съпруг и други такива. Същевременно трето лице може позовавайки се на брачното правоотношение да твърди солидарно задължение на съпруга за поето от другия съпруг задължение за нуждите на семейството. Затова не само страните по спорното брачно правоотношение, но и всяко трето лице, което има интерес от това може да предяви иск за съществуването или несъществуването на брачното правоотношение.
Предявяването на иска не е ограничено със срок, поради което той може да бъде предявен и след смъртта на една или на двете страни по спорното брачно правоотношение, когато установяването на това обстоятелство е от значение за разрешаване на спора между страните по делото. В тези случаи като страна по делото, вместо починалата страна по спорното брачно правоотношение, следва да се конституират неговите правоприемници. Въпросът за наличието на интерес от предявяването на иска е винаги конкретен и се разрешава от съда с оглед на наведените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения, както и направените от ответната страна оспорвания и възражения. В случаите когато изложените фактически твърдения обосновават съществуването на интерес за предявяването на иска съдът не може да приеме липсата на такъв поради това, че отричаното от ищеца право на ответника може да му бъде противопоставено на друго основание. И в този случай ищецът продължава да има интерес от предявения от него иск, като ще може да оспорва и евентуалното друго основание, въз основа на което твърдяното от ответника право му е противопоставимо по установения за това ред. Противното би означавало при успешното оспорване на второто основание, първото от тях да запази действието си, с което целта на оспорването няма да бъде постигната. Не е налице липса на интерес за предявяване на иска поради това, че спорът за съществуването или не на брачното правоотношение би могъл да се разгледа и разреши в производството между страните по спора, за който това правоотношение е от значение. След като съдът може да се произнесе по този въпрос по пътя на възражението то той с още по-голямо основание може да се произнесе по него и при предявен от страната иск, освен ако няма изрична законова забрана за това. Последното защитава интереса на страната в по-голяма степен, тъй като ще обвърже страните със сила на пресъдено нещо по спорния въпрос, каквото не би било налице ако съдът се произнесе по него камо в мотивите към решението си. В случая решаващите правни изводи на въззивния съд са, че бракът не може да се атакува като нищожен по съображения за привидност, за злоупотреба с право, както и липса на съгласие, с изключение на упражнено насилие, каквото не се твърди по делото. Производството е останало висящо, в частта, по иска на В. Б. Й. за несъществуване на брака между ответницата и баща му, евентуално за прогласяване нищожността му, поради противоречие с добрите нрави. Даденото от въззивния съд разрешение, касателно недопустимостта на предявените искове, е съобразено с приетото в цитираната практика, която напълно се споделя от настоящия състав и за която няма основания да се осъвременява. Предвид изложеното, по въпросите от втори до шести включително не се разкрива соченото специално основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Определението не е очевидно неправилно. От съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.
В обобщение на изложеното, не е налице основание за допускане на касационно обжалване на определението на Апелативен съд - В..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 687 от 19.11.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 514/2024 г. по описа на Апелативен съд - В.. Определението не подлежи на обжалване.