Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца Т. П. относно отхвърлената част от разглеждания иск по чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ отм..

О. Г фонд и привлеченият на негова страна помагач П. П. не изразяват становище.

При разглеждането по реда на чл. 288 ГПК съдът намери, че касационно обжалване не следва да се допуска.

По първия поставен от жалбоподателя въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК – относно задължението на съда да обсъди всички събрани доказателства – не е обоснована общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Значението на въпроса е обосновано с аргументите, че въззивният съд неправилно не е приел относимо писмено доказателство (протокол за психологическо консултиране и диагностично изследване) и в нарушение на чл. 266, ал. 3 ГПК е отказал да допусне поисканата от жалбоподателя психиатрична/психологическа експертиза. С дадената от жалбоподателя формулировка въпросът се отнася до хипотезите, когато съдът не е обсъдил именно събрани по делото доказателства. Изложената аргументация обаче се отнася до случаите на недопуснати доказателства и е релевантна за въпрос по приложението на чл. 266 ГПК, какъвто от страна на жалбоподателя не е поставен.

Не е обоснована общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и по отношение на втория въпрос – относно задължението на въззивния съд да обсъди всички въведени във въззивното производство доводи и твърдения за неправилност на първоинстанционното решение. Извън цитираната съдебна практика по този въпрос не са изложени каквито и да било аргументи за обосноваване на значението му в настоящия процес, а именно кои точно доводи и твърдения въззивният съд е бил длъжен, но не е обсъдил.

По третия въпрос – относно задължението на съда при определяне на справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението за неимуществени вреди да обсъди и анализира конкретните във всеки отделен случай обективни обстоятелства – не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въззивният съд не се е отклонил от установената в това отношение задължителна практика, изразена в цитираното от жалбоподателя ППВС № 4/68, т. II. Извода си, че справедлив в случая размер на обезщетението се явява сумата 25000 лв. въззивният съд е основал на приетите за установени и посочени в мотивите на решението обстоятелства, като от страна на жалбоподателя не се сочат други обстоятелства от значение, които да са доказани по делото, но да не са съобразени от съда. По този въпрос аргументацията в изложението се свежда единствено до неконкретизираното твърдение, че въззивният съд не е взел предвид всички релевантни обстоятелства, след което се преповтарят именно обстоятелствата, съобразени от съда. В действителност се оспорва дадената от въззивния съд оценка на значението (като обем и тежест) на установените обстоятелства, чиято правилност обаче като въпрос по съществото на спора е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

Същите съображения се отнасят и до четвъртия въпрос – относно отчитането на несъществени и игнорирането на съществени обстоятелства – доколкото същият по смисъла си преповтаря предходния въпрос, а освен това най-общо се заявява, че въззивният съд е игнорирал съществени обстоятелства, доказани по делото, без обаче да се сочи кои точно са тези обстоятелства.

Не отговаря на общото условие за допускане на касационно обжалване и петият въпрос относно задължението на съда за съобразяване на бъдещи страдания в причинна връзка с увреждането. Така формулиран, въпросът не съответства на мотивите на въззивния съд, който изрично е посочил, че при определяне на размера на обезщетението съобразява и обстоятелството, че понесената от ищеца психическа травма е необратима и незаличима.

Не отговаря на общото условие и шестият въпрос относно задължението за съобразяване на икономическите условия в страната и нормативно установените лимити на застрахователно покритие. Изложените във връзка с това твърдения за несъобразяването им от страна на въззивния съд са в противоречие с мотивите на решението, където съдът изрично е посочил, че взема предвид и обществено-икономическите условия в страната към момента на увреждането, както и действащия към същия момент минимален размер на застрахователната сума от 2000000 лв. съгласно чл. 266, т. 1, б. „а“ КЗ отм..

Държавна такса по допускане на касационно обжалване не се дължи на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 вр. чл. 78, ал. 6 ГПК.

С тези мотиви съдътОПРЕДЕЛИ:Не допуска касационно обжалване на решение № 200/31.07.2019 г. по т. д. № 170/2019 г. по описа на Апелативен съд – В. Т.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: