О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 54
гр. София, 15.02.2021 г.
Върховният касационен съд на Р. Б, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на втори ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Г. Н гражданско дело № 2280 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 2187 от 22.01.2020 г., подадена по пощата на 20.01.2020 г. от С. Н. С. чрез адвокат М. Г. от АК - В., насочена против въззивно решение № 1423 от 02.12.2019 г. по в. гр. д.№ 1481/2019 г. на ОС - Варна, г. о., ІІ състав, с което (в резултат от потвърждаване на решение № 2002 от 10.05.2019 г., постановено по гр. д.№ 10606/2017 г. по описа на РС - Варна, г. о., ХХV състав) на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е прието за установено по отношение на С. Н. С., че Г. К. Ч. е собственик на поземлен имот с идентификатор № ***, находящ се в [населено място], район „П.”, местност „Св.Св. К. и Е.” с площ от 1 183 кв. м., при граници: ПИ с идентификатори №№ ***, ***, ***, ***, *** и *** въз основа на давностно владение за периода 25.05.1992 г. до 24.03.2017 г., както и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен Констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка за собственост върху недвижим имот № 12 от 24.03.2017 г., том I, рег.№ 1143 на нотариус В. П. (№ *), вписан в СВ под № 125, том XV, дело 3121, вх. рег.№ 6826 от 24.03.2017 г.
Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Искането за допускане на обжалването се поддържа на първо място с довод, че въззивното решение е недопустимо по съображения, черпени от начина на индивидуализиране на процесния имот в исковата молба и в хода на производството, като са поставени и въпросите:
І. Задължително условие за редовността на исковата молба ли е индивидуализацията на имота по действащ регулационен план, когато има такъв? Допустимо ли е съдебно решение по спор за собственост на недвижим имот, в което имота е описан по кадастрален план, при положение, че по отношение на него има действащ регулационен план? Задължен ли е въззивният съд (по реда на служебна проверка за допустимост) при установяване, че има действащ регулационен план за процесния имот, а същият е описан в исковата молба и в първоинстанционното решение по кадастрален план, да обезсили първоинстанционното решение и да даде указания на ищеца за изправяне на исковата молба? - с довод, че не са съобразени т. 4 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. по тълк. д.№ 1/2001 г. на ВКС, ОСГК и Решение № 104 от 03.12.2018 г. по гр. д.№ 2947/2017 г. на ВКС, І г. о., както и Решение № 254 от 21.05.2010 г. по гр. д.№ 4/2009 г. на ВКС, І г. о., Решение № 317 от 03.08.2012 г. по гр. д.№ 257/2010 г. на ВКС, І г. о. и Решение № 473 от 13.02.2013 г. по гр. д.№ 1146/2011 г. на ВКС, І г. о.
Във връзка с произнасянето по съществото на спора се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно като постановено в противоречие с правилата на формалната логика при преценката на доказателствата, както и в противоречие с правилата за преценка на доказателствата. Поставени са въпросите:
ІІ.1. Следва ли да се установи и докаже по категоричен начин момента на установяване на владението, т. е. установяване на фактическа власт върху имота като елемент на владението? Може ли съпоставянето на констативен нотариален акт да служи като доказателство за установяването на фактическа власт върху имота? Може ли да се прави извод за предаване на владението през 1964 г. от К. Б. на родителите на ищеца, щом по делото е налице официален документ, удостоверяващ противното – приемо-предавателен протокол от 20.03.1974 г., според който имотът е във владение на собственика К. Б.? Може ли автоматично да се върне владението у ищеца след реституцията на имота по силата на предварителен договор от 1964 г., по който той не е страна? - с довод, че е налице противоречие с Решение № 712 от 04.02.2011 г. по гр. д.№ 371/2009 г. на ВКС, І г. о., Решение № 68 от 16.06.2017 г. по гр. д.№ 4312/2016 г. на ВКС, ІІ г. о., Решение № 204/2012 г. от 11.01.2013 г. по гр. д.№ 272/2012 г. на ВКС, ІІ г. о. и Решение № 266/2012 г. от 29.06.2011 г. по гр. д.№ 1058/2010 г. на ВКС, І г. о.
ІІ.2. Следва ли претендиращият несобственик да е упражнявал в период по-дълъг от 10 години фактическата власт по отношение на конкретната вещ, без противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост, както и да е демонстрирал по отношение на невладеещия собственик на вещта поведение на пълноправен собственик, т. е. поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си? Следва ли съдът да изложи мотиви по оспорванията и на двете страни, като се концентрира върху правата на ищеца, тъй като именно те са предмет на правния спор? - с довод, че е налице противоречие с Решение № 445/2012 г. от 21.07.2012 г. по гр. д.№ 283/2010 г. на ВКС, І г. о. и Решение № 140 от 12.10.2017 г. по гр. д.№ 4536/2016 г. на ВКС, І г. о.
ІІ.3. Следва ли съдът, при условие, че искането за допускане на свидетели е направено своевременно, но доказването с допуснатите свидетели се окаже неуспешно, да допусне други свидетели? - с довод, че е налице противоречие с Решение № 92 от 03.04.2013 г. по гр. д.№ 1147/2012 г. на ВКС, ІV г. о.
Ответникът по касация Г. К. Ч., чрез адвокати М. С. и И. И. от АК - В., е депозирал отговор, като излага аргументи в подкрепа на становището си, че не са налице нито основания за допускане на обжалването, нито основания за отменяване на въззивното решение. Претендира присъждане на разноски.
По искането за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 - 273 ГПК, ОС се е произнесъл по предявен от Г. К. Ч. срещу С. Н. С. положителен установителен иск относно собствеността на описания по-горе ПИ № ***.
С исковата молба е поддържано, че ищецът е собственик на имота въз основа на давностно владение, за което е съставен НА № 65, том II, дело № 1381 от 05.03.1992 г. (в който имотът е посочен със стар идентификатор парцел пл.№ ** в кв. 70 по плана на Вилната зона на [населено място], с площ от 1 600 кв. м. и съседи: изток – А. Г. Ч., север – О. П. Ч., запад – Почивен дом на Българо-съветското дружество, юг - С. К. Ч.). Имотът попада в непосредствена близост до оградата на Двореца „Е.”. Преди да бъде обособен като отделен поземлен имот попадал в площта на стар имот пл.№ *, за който бил отреден парцел ** по РП на Е. от 1936 г. Целият стар имот бил с площ 9 дка, собственост на Е. Г. П.. В последващите кадастрални и регулационни планове за местността /КП К. от 1956 г., Регулационен план на м. „А.” от 1961 г./ имотът бил обособен като отделен поземлен имот в реални граници и с нов идентификатор ** в кв. 70 по плана на Вилна зона В., представляващ лозе - хавра с площ от 1 600 кв. м. След снабдяването с КНА от 1992 г. владението на имота не било прекъсвано и бил владян от ищеца в старите си граници както преди 1992 г. и досега. Имотът е ограден, не е запуснат и изоставен и ищецът заплащал всяка година данъците и таксите за него. След справка при плащането на данъците ищецът установил, че след влизане в сила на КК на [населено място] през 2008 г. имотът бил с намалена площ и че ответницата се снабдила с КНА за собственост по давност на 24.03.2017 г. и имотът бил обявен за продажба. Твърди, че никога не е прекъсвал владението си върху имота, като за него се грижи друг човек-управител, тъй като ищецът не работи в България. Този човек се грижел и за другия имот на ищеца, който се намирал в непосредствена близост - ПИ № ***. Всички непосредствени съседи на имота го познават като собственик и не били споменавали никога името на ответницата. В условията на евентуалност претендира да е собственик на имота въз основа на давностно владение от 05.03.1992 г. до 24.03.2017 г.
С отговора на исковата молба С. Н. С. е оспорила идентичността на процесния ПИ № *** със стар имот ** в кв. 70, описан в КНА 65. Към датата на съставяне на КНА на ищеца, действащ за местността, в която се намира имотът, е бил КП на к. к. „Д.” от 1990 г., като в този план не съществува имот **. Съществувал имот 100 с посочване на номера по предходния план /РП от 1961 г./ - имот № **. По РП от 1961 г. имот ** в най-южната си част граничи с двореца „Е.”. В последващия КП от 1990 г. северната част от имот ** била обособена като самостоятелен имот с нов номер по КП от 1990 г. - № *, който изглеждал идентичен на процесния ПИ с идентифкатор №***. Имот ** в кв. 70 по плана от 1961 г. граничел пряко в най-южната си част с двореца „Е.”, а в последващия план от 1990 г. обособеният нов имот № * граничи в южната си част с имот № *. В КНА на ищеца не е описана като пряка граница двореца „Е.”, която била южна граница на имота по плана от 1961 г. В разписния лист към плана от 1990 г. нямало отбелязване за собственик на имот № *, а ищецът бил записан като собственик на имот № *. ПИ с идентификатор № *** представлява част от УПИ имот ** в кв. 70 по РП от 1961 г. По силата на Разпореждане № 93 на Бюрото на Министерски съвет от 10.05.1973 г. и оценителен протокол от 22.03.1974 г., от К. Б. Б. е отчуждено вилно място с площ от 1 600 кв. м. - парцел ** в кв. 70 по РП от 1961 г. и е съставен АДС № 13657 от 22.07.1977 г. С. З № 715 от 25.05.1992 г. на Кмета на О. В имотът по АДС № 13657 от 22.07.1977 г. е отписан от актовите книги и е възстановен въз основа на Разпореждане № 15 на МС от 24.07.1991 г. С. З № 580 от 28.04.1992 г. на Кмета на О. В е определена сума в размер на 2 499 лв., която К. Б. Б. следвало да внесе по сметка на О. В с оглед възстановяването на имот **. Преди това, още на 30.09.1991 г. била преведена сума в размер на 3 444, 14 лв., с което е върнато полученото обезщетение при отчуждаването на имота. Ответницата поддържала, че притежава имота от покойния си съпруг А. С., като знаела от него, че го е платил на собственика, който назовавал „дядо К.” и били съставили писмен договор за платената цена. Били се разбрали по-късно да подпишат нотариален акт, но А. С. починал и ответницата нямала възможност да открие въпросния дядо К., за когото не знаела нищо. Подчертава, че К. Б. Б. фигурира като граница на имота, закупен през 1964 г. от А. Г. Ч. (майка на ищеца; НА № 200, том VI, дело 2648/1964 г.), който бил с № ** и площ от 1 647 кв. м. Площта на имота на майката на ищеца била сходна с описаната в КНА на ищеца площ 1 600 кв. м., което водело до извод, че КНА се отнася за имота на неговата майка, а не за процесния. Същото се установявало и от предствената от ищеца заповед № 422 от 21.02.2008 г., с която било разрешено на собствениците на ПИ * да преминават през ПИ *, ПИ * и ПИ * като заплащат обезщетение за преминаването. В заповедта бил посочен ищеца като собственик на имот 82. С Разпореждане № 93 на Бюрото на Министерски съвет от 10.05.1973 г. и оценителен протокол от 22.03.1974 г. било отчуждено в полза на държавата вилно място с площ от 1 612 кв. м., съставляващо парцел ** в кв. 70, собственост на А. Г. Ч. /майка на ищеца/, Г. К. Ч., С. К. Ч. /сестра на ищеца/, К. О. Ч. /баща на ищеца/ и О. Ч. /брат на ищеца/. Всичко водело до извод, че ищецът притежава акт за собственост на ПИ с идентификатор № ***, поради което не можел да се легитимира като собственик на процесния имот. Ищецът не е придобил имота към 1992 г. предвид законовата забрана за това, тъй като същият е бил държавна собственост. Оспорва и зявеното при условията на евентуалност твърдение, че ищецът е придобил имота в периода от 05.03.1992 г. до 24.03.2017 г., тъй като през 1992 г. имотът е възстановен на бившия му собственик, а след това е владян от А. С. до смъртта му през ноември 1993 г., а след това до настоящия момент - от ответницата. Ищецът от доста години живее извън България, не е декларирал имота и не е заплащал данъци за него. Моли исковата претенция да бъде отхвърлена.
Въззивният съд е посочил, че съобразно разпределената в процеса от първоинстанционния съд доказателствена тежест ищецът е следвало да установи, че е собственик въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност. Ответницата е следвало да установи, че имотът е бил отчужден в полза на държавата, че е бил възстановен на К. Б. Б. през 1992 г., след което е владян от съпруга й до смъртта му през 1993 г., а след това - от ответницата до настоящия момент. Спорни въпроси са били идентичен ли е процесният имот с този, за който е издаден констативен нотариален акт на ищеца и върху който твърди, че е упражнявал давностно владение, както и дали ищецът или ответницата са упражнявали давностно владение върху процесния имот и за какъв период.
Във връзка с първия спорен въпрос е обсъдена съдебно-техническа експертиза, която е изследвала всички действащи през годините планове на местността, в която се намира имотът, както и доказателствата по делото. Въз основа на анализа на заключението на вещото лице инж. К. е прието за установено, че процесният имот е идентичен с този, за който е издаден КНА № 65 от 05.03.1992 г. на ищеца, като в акта е допусната грешка при изписването на сигнатурата на имота. Изводът за идентичност е обоснован с правилото недвижимите имоти да се индивидуализират с три граници (които в случая съвпадат с установеното от вещото лице след проучване на съседните имоти, които са били собственост на роднини на ищеца). Разликата в площите (по КНА – 1 600 кв. м., а по КК – 1 183 кв. м.) е преценена като ирелевантна в случая, защото искът е предявен за отразената в кадастралната карта площ от 1 183 кв. м., а не за записаната в КНА от 1992 г. Отчетено е, че не са налице доказателства по делото за сключването на каквито и да е сделки от някоя от страните, с които имотът да е прехвърлян от тях на трети лица.
Независимо от приетата за установена идентичност, окръжният съд не е споделил твърдението на ищеца, че е придобил собствеността върху процесния имот чрез упражнявано давностно владение в периода до издаването на КНА от 1992 г. От заключението на вещото лице и другите писмени доказателства по делото е установено, че в периода преди издаването на КНА имотът е бил държавна собственост. За него е съставен Акт за държавна собственост № 13657 от 22.06.1977 г., с който на основание чл. 81, ал. 1 НДИ и Разпореждане № 93 на Министерски съвет от 1971 г. е отчужден парцел **, кв. 70 с площ 1 600 кв. м. в курорт „Д.” от бившия собственик К. Б. Б.. По-късно имотът е отписан от актовите книги със Заповед № 715 от 25.05.1992 г. на Кмета на О. В и е възстановен на К. Б. Б..
За установено е прието, че през 1964 г. К. Б. е продал имота с писмен договор на ищеца, представляван от баща му К. О. Ч.. Тази сделка не е породила вещно-прехвърлителен ефект, защото не е била в изискуемата от закона форма – нотариален акт, но доказва факта на предаване на владението. Ищецът, чрез своя баща е могъл да упражнява фактическа власт до отчуждаването на имота през 1977 г., но не е могъл да го придобие по давност, поради наличието на законови забрани. В този смисъл към 1992 г. не са били налице условията за придобиване по давност, защото имотът е възстановен едва същата година, а докато е бил държавна собственост давност не е могла да тече.
Не се оспорва от ищеца, че същият преимуществено е живеел и работил в чужбина. Няма доказателства да се е прибирал често, но са налице писмени доказателства (пълномощни, договори за охрана, договори за наем, квитанции за платени данъци, декларации, разписки и др.), че е имал уговорки с различни лица, които да стопанисват и управляват имота от негово име, че се е считал собственик на имота, както и че са заплащани дължимите данъци. По делото се съдържат доказателства за сключени договори за наем през 1994 г., 1995 г., 1998 г., 2001 г., подписани пълномощни от 2001 и 2002 г. и наличието на различни осъществени от администрацията мероприятия във връзка с имота.
От показанията на свидетелите Н. З. и Х. И. (които са били съседи на имота през годините), които съдът е кредитирал изцяло като логични, последователни, безпротиворечиви и съответстващи на останалите доказателства по делото, е установено, че същите винаги са считали процесния имот за собственост на ищеца. Н. З. познава ищеца като съсед на имота на синовете му № *, който те притежават от 1996 г., като дори е бил наемател на имота на ищеца. През годините е виждал много лица, които са били наематели или упълномощени от ищеца да стопанисват имота, но не познава ответницата. Подробно описва кои са тези лица. Единственият начин, по който можело да се стигне до имота на ищеца до 2016 г. е през неговия имот и през имот *, който ищецът притежава в съсобственост с негови роднини. От другите страни имотът е ограден и не може да се премине. Показанията на И. също са в тази връзка, като тя е виждала З. да стопанисва имота на ищеца.
От друга страна показанията на свидетелите на ответницата Й. Д. и Г. Б. са определени като откъслечни, непоследователни, които не се подкрепят от останалия доказателствен материал, поради което на тях съдът не е дал вяра. Свидетелите твърдят, че ответницата ги е водила до нейния имот, но не се установява същата да го е стопанисвала за период от 10 години. Нямат спомен за имената на съседите, като противоречиви са и показания по отношение на достъпа до самия имот, който според тях е свободен, а от останалите официални писмени доказателства по делото се установява, че той се осъществява чрез учредено право на преминаване през съседните имоти. Водените от ищеца свидетели (съседи на имота) категорично отричат да познават или някога да са ги виждали там ответницата или нейния съпруг, а свидетелят Д. обратно на техните показания твърди, че ответницата била близка със съседите. Отделно от горното, за да осъществява фактическа власт, ответницата е следвало да преминава през чуждите имоти, за който факт не са събрани доказателства. Свидетелят твърди само, че е водил ответницата да проверява дали била там оградата. Свидетелят Г. Б. е бил заведен да види някакъв ограден имот, но няма впечатления дали ответницата го е стопанисвала, само му е казано, че същата има имот.
По твърденията за придобиване по давност за периода от 25.05.1992 г. до 24.03.2017 г. окръжният съд е приел, че ищецът е доказал, че е придобил собствеността върху ПИ *** чрез упражняване на давностно владение за период над 10 години. Този извод е основан на показанията на водените от ищеца свидетели и многобройните писмени доказателства за този период, които са свързани със стопанисването на имота. На база на събраните доказателства е прието, че същият е упражнявал фактическата власт чрез трети лица с намерение за своене. По делото не са събрани категорични доказателства за това ответницата или нейния съпруг да са завладели процесния имот и да са упражнявали фактическа власт върху него.
Ето защо и при липсата на противопоставимо на ищеца право, предявеният положителен установителен иск е намерен за основателен. Първоинстанционно решение е потвърдено, като при условията на чл. 272 ГПК са възприети и изложените в същото мотиви, съгласно които фактическата власт е установена през 1964 г. (във връзка със сключването на частния писмен договор), като владението е осъществявано от ищеца чрез трети лица (наематели и пълномощници). Той е извършвал действия по управление на имота чрез трети лица и в тази връзка е без значение дали е бил на територията на РБ, макар и да са налице доказателства, че идвал често от 2008 г. до 2018 г. Тъй като процесният имот е бил държавна собственост (актуван на 22.06.1977 г., деактуван на 25.05.1992 г.), най-рано давностното владение е било възможно да бъде осъществявано от ищеца от датата на деактуването. Изводът за липса на противопоставимо на ищеца право е основан на становището, че извършваните от ответницата спорадични посещения на имота не са в състояние да обосноват наличието на фактическия състав по чл. 79, ал. 1 ЗС в нейна полза.
При преценката за наличието на основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, настоящият състав на ВКС намира, че в случая такива отсъстват. Не е налице нередовност на исковата молба, доколкото процесният имот е индивидуализиран съобразно действащата за територията кадастрална карта (а не /както счита касаторката/ съобразно кадастрален план). В практиката на ВКС (така: Определение № 86 от 25.02.2009 г. по ч. гр. д.№ 45/2009 г. на ВКС, II г. о., Решение № 11 от 01.02.2012 г. по гр. д.№ 166/2011 г. на ВКС, I г. о.) се приема, че посочването на номер по кадастралната карта и кадастрален регистър е достатъчно като индивидуализиращ белег на имота, така че той да бъде отграничен от всеки друг недвижим имот. За отбелязване е, че същият подход е приложен и в легитимиращия касаторката КНА № 12 от 24.03.2017 г., съставен три месеца преди предявяване на депозираната от Г. К. Ч. искова молба. Не се констатира и противоречие с цитираната практика на ВКС във връзка с въпросите по т. І, доколкото в исковите молби, приети за нередовни с посочените от касаторката актове, спорните по отделните дела недвижими имоти са били описани с белези по предходен регулационен план, а в хода на процеса е установено, че към момента на предявяване на иска е влязъл в сила и действа друг регулационен план, респ. – индивидуализацията е била съобразно действащ към момента на предявяване на иска регулационен план, но в хода на делото е настъпила промяна, а подобни обстоятелства, относими към редовността на разгледаната искова молба, не са установени в настоящия случай.
Не е налице и „очевидна неправилност” по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, която, като основание за допускане на касационно обжалване, предпоставя ВКС да е констатирал порок на обжалвания акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния - без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Примери в тази насока са: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма; прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл; явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика; нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Подобни пороци в случая не се констатират.
Преценявайки дали са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС намира, че съдържащото се в т. ІІ.1. питане „Може ли автоматично да се върне владението у ищеца след реституцията на имота по силата на предварителен договор от 1964 г., по който той не е страна? ” поставя правния проблем (уточнен и обобщен от ВКС в съответствие с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК) за това Налице ли е владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС в случаите, когато фактическата власт върху недвижим имот е установена на основание частен писмен договор, след сключването на който е извършено одържавяване – за времето, считано от реституирането на имота насетне? . Предвид формираната от ОС – Варна правораздавателна воля, този правен проблем има обуславящо значение за изхода на спора. Мотивите свидетелстват за становището на въззивния съд, че от момента на реституирането на процесния имот в полза на ищеца е започнал да тече срокът на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, което предпоставя зачитане на фактическата власт, установена още преди одържавяването като съставна част на състоянието „владение” по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Цитираните от касатора съдебни актове не дават отговор на този правен въпрос, чиято специфика предпоставя разрешаването му при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ето защо – с оглед точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, следва да се допусне касационното обжалване на атакуваното въззивно решение. Останалите питания обективират оплаквания за допуснати пороци по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради което не представляват основания за допускане на обжалването, а обсъждането им следва да се извърши в контекста на проверката по чл. 290, ал. 2 ГПК.
При допускане на касационното обжалване страната - касатор дължи внасяне на пропорционална държавна такса, която в случая възлиза на сумата 124, 66 лв.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1423 от 02.12.2019 г., постановено по в. гр. д.№ 1481/2019 г. по описа на ОС - Варна, г. о., ІІ състав.
На касатора С. Н. С., чрез адвокат М. Г. от АК - В., да се съобщи задължението в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на сумата 124, 66 (сто двадесет и четири лева и шестдесет и шест стотинки) лева, като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
В случай, че дължимата държавна такса бъде внесена по сметка на ВКС, делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Гражданската колегия за насрочване.
Настоящото определение не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: