Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, във вр. чл. 83, ал. 2 ГПК.

Образувано е по съвместната частна касационна жалба (с вх. № 4475/27.Х.2020 г. по описа на Апелативен съд-В.), подадена от Д. К. В. и В. Д. В. – двамата от [населено място], чрез техния процесуален представител по пълномощие от САК против определение № 2118 на Варненския апелативен съд, ТК, от 10.ІХ.2020 г. /с погрешно посочена в ЧЖ дата на съдебния акт „28.VІІІ.2020 г.“/, постановено по ч. гр. дело № 396/2020 г., с което е била оставена без уважение частната им въззивна жалба срещу първоинстанционното определение № 96/19.ІІ.2020 г. на Добричкия ОС по т. д. № 199/2019 г.: за отказ да бъдат освободени от заплащането на държавна такса и разноски в производството същото дело по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК.

Поддържайки общо /бланкетно/ оплакване за неправилност на атакуваното въззивно определение, двамата частни касатори претендират отменяването му и постановяване на съдебен акт по съществото на искането им с правно основание по чл. 83, ал. 2 ГПК от настоящата инстанция, с който то да бъдело уважено. Инвокират де доводи, че не било достатъчно да се констатира, че молителите в това производството са собственици на автомобил, без да се вземе предвид, че модела, който те притежават - „О. В“, може да бъде намерен и за цена от 400 лв., а също и че било „недопустимо и цинично“ възприемането то съда на вариант, при който родители, претендиращи за обезщетяване на вредите от смъртта на починалото си дете, да следва да разпродават земята си за да получат справедливо правораздаване, след като вече и м е било отказано по доброволен ред удовлетворяване на претенцията им.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК, инкорпорирано като Раздел ІІ от съдържанието на тази съвместна частна касационна жалба, двамата й податели, с изрично позоваване на противоречие между атакувания акт и практиката на Съда в Страсбург /постановените решения по дела № 68490/2001 г.; № 67719/01 г. и № 20594/2002 г./, обосновават приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с обжалваното определение Варненският апелативен съд се е произнесъл по следните седем правни въпроса, явяващи се от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1./ „При решаване на въпроса за освобождаване от държавна такса съдът следва ли да направи преценка на имущественото състояние на ищеца към момента на даване на указания за заплащане на таксата, при условие, че по делото има данни за такава промяна, или следва да направи преценката си към момента на подаване на исковата молба, която е била заведена в канцеларията повече от половин година по-рано?“;

2./ „При определяне на възможностите на едно лице за заплащане на държавна такса, трябва ли съдът да направи преценка за всеки конкретен случай, като съпостави доходите на лицето или съответно липсата на такива, с установените в страната: а.) Линия на бедност; б.) Данните на Националния статистически институт за минималните средства, необходими месечно за член на семейство и/или данни на КНСБ за стойността на необходимото издръжка на живот – официални, общодостъпни и отчитане при определяне размера на работната заплата?“;

3./ „Кои са минималните средства, над които ищеца може да бъде задължаван за внесе цялостна или частична дължима държавна такса за водене на дело и кои точно данни за необходими минимални средства за живот трябва да се съобразят?“;

4./ „При получавани доходи на границата на тези необходими минимални средства за нормален живот, може ли да се направи преценка за наличие на достатъчно средства от ищеца за заплащане на значителна държавна такса, като внасянето й означава живот със средства много под посочените минимални, установени в страната или обременяване със заеми?“;

5./ „Нарушава ли се правото за свободен достъп до правосъдие, като се изисква внасяне на държавна такса от лице с доходи на границата на минималните необходими за нормален живот и не представлява ли подобно изискване /“искане“/ очевидно лишаване от право на достъп до правосъдие, като се поставя пред избор – или за напълно мизерно живеене или за предявяване на иск?“;

6./ „Как и с какво точно се съпоставя възможността за плащане на държавна такса и до какви финансови ограничения в живота на ищеца може да се допусни да доведе задължаването му да плати държавна такса – до какви минимални средства може да се изисква да остане ищеца, на които да се счита, че има възможност да плати такава /д. т./?“;

7./ „При решаване на въпроса за освобождаване от държавна такса съдът следва ли да направи собствена преценка, като при необходимост изисква и допълнителни доказателства или формално се произнася само въз основа на декларацията?“

По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответното по касация Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ /НББАЗ/ е възразило писмено чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК единствено досежно претенцията на пълномощника на двамата частни касатори за присъждане на възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА), инвокирайки довод, че не следва ответникът да бъде натоварван с разноски за производството по тази частна касационна жалба, което не е предизвикано от него.

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред Варненския апелативен съд, настоящата съвместна частна касационна жалба на Д. и В. В. от [населено място], обл. Д., ще следва да се преценява като процесуално допустима.

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване са следните:

За да потвърди отказа на първостепенния съд да освободи настоящите двама частни касатори от заплащане на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК във връзка с предявения като частичен техен осъдителен иск срещу ответното Сдружение „НББАЗ“ в размер общо на 51 000 лв. /претенции от по 25 500 лв. за всеки един то молителите от общо по 200 000 лв. дължими за всеки един от тях/, въззивната инстанция е приела, че от декларацията за имущественото им състояние е видно, че те, като съпрузи, притежават апартамент в [населено място], 50 дка земеделска земя, лек автомобил, месечната им издръжка възлиза на 1 364 лв. и същевременно не дължат издръжка на малолетни или непълнолетни лица. Въз основа на тези данни съставът на Варненския апелативен съд е направил решаващия си извод „за наличие на възможност за заплащане на дължимите такси в общ размер на 2 040 лв.“, доколкото притежаваните земеделски земи, „намиращи се в район с едни от най-високите за страната цени биха могли да се реализират граждански плодове, посредством отдаването им под аренда или наем, респ. чрез разпореждане с малка част от тях“.

Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в съответния акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от 7-те правни въпроса, формулирани от двамата частни касатори в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата им, няма естеството на такъв, който да е обусловил изхода по конкретното дело с предмет по т. 2 на чл. 274, ал. 3, предл. 1-во ГПК. Напротив, всичките са с изцяло хипотетичен характер и реално нито един от тях не е бил предмет на произнасянето на Варненския апелативен съд с атакуваното в настоящето частно касационно производство негово определение. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от релевираните допълнителни предпоставки за това /в случая тези по т. 1 и по т. 3 на същия законов текст/. Сочената практика на Съда в Страсбург е неотносима и към предпоставката по т. 2, предл. 2-ро на чл. 280, ал. 1 ГПК, където се визира практика на Съда на Европейския съюз в Люксембург, а във връзка с твърдяното наличие на предпоставката по т. 1 на същия законов тест Д. и В. В. не сочат и не прилагат към изложението си по Раздел ІІ от жалбата нито един акт на състав от гражданската или търговската колегии на ВКС.

При този изход на делото в настоящето частно касационно производството по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК не се дължи присъждане на възнаграждение в полза на пълномощника на двамата частни касатори по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА).

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 447 на Варненския апелативен съд, ТК, от 10.ІХ.2020 г. /при погрешно посочена от двамата частни касатори негова дата „28.VІІІ.2020 г.“/, постановено по ч. т. дело № 396/2020 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ 1

2