Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 15 569/13.08.2019 година, подадена от „А. С.М.Б” ООД [населено място], против част от решение № 1396/11.06.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 873/2019 година.

С касационната жалба решението на Софийски апелативен съд се обжалва в частта му, с която след отмяна на първоинстанционното решение № 7377/23.11.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-13 състав, постановено по гр. д. № 13 354/2017 година, е постановено ново, с което е признато за установено, по иск с правно основание чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, че „А. С.М.Б” ООД [населено място] дължи на А. И. М. сумата от 34 000.00 $ по запис на заповед от 17.02.2012 година, с падеж 02.06.2014 година, издаден от А. И. М. в качеството му на управител на „А. С.М.Б” ООД [населено място], заедно със законната лихва върху сумата, считано от 02.06.2017 година до окончателното изплащане.

В подадената от „А. С.М.Б” ООД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение, в обжалваната му част, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено, в оспорваната му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от А. И. М. срещу дружеството иск с правно основание чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК да бъде отхвърлен.

Ответникът по касационната жалба А. И. М. е подал отговор на същата с вх. № 20 885/18.12.2019 година, с който жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение в оспорваната му част.

„А. С.М.Б” ООД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 12.07.2019 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 15 569/13.08.2019 година, като е подадена по пощата на 12.08.2019 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 476/12.06.2020 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правните въпроси за разпределението на доказателствената тежест при спор относно произтичащо от запис на заповед вземане; за това явява ли се трето лице, по смисъла на чл. 181 от ГПК, юридическото лице, което оспорва издадения от негов бивш законов представител частен документ, с твърдението, че е съставен след прекратяването на представителното му правоотношение, но е антидатиран и обвързано ли е това юридическо лице от посочената в документа дата, както и каква е защитата му срещу антидатирането на документа от органен представител с прекратени пълномощия, както и за това длъжен ли е въззивният съд да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, доводи и възражения на страните

Отговор на въпроса за разпределението на доказателствената тежест при спор за вземане произтичащо от запис на заповед е даден в т. 17 от ТР № 4/18.06.2014 година, постановено по тълк. д. № 4/2013 година на ОСГТК на ВКС. Записът на заповед е абстрактна сделка и за действителността му е без значение основанието, на което издателят е поел задължението, като кредиторът може да реализира вземането си само въз основа на записа. При предявен иск срещу издателя кредиторът доказва вземането си само със записът на заповед, а длъжникът може да реализира защитата си чрез релевиране на абсолютни и/или относителни възражения по отношение на записа. Абстрактността на записа на заповед обаче не е абсолютна. Съгласно чл. 565 от ТЗ длъжниците по менителницата не могат да противопоставят на приносителя възражения, които са основани на личните им отношения с издателя или с някои от предходните приносители, освен ако приносителят е бил недобросъвестен при придобиването на менителницата. При съответното приложение на тази разпоредба към записа на заповед по силата на чл. 537 от ТЗ следва, че издателят на записа, който е и длъжник по него не може да противопостави на приносителя възражения, които са основани на личните му отношения с някои от предходните приносители, освен ако приносителят е бил недобросъвестен при придобиването на записа. След като издателят на записа на заповед може, при определени предпоставки, да противопостави на последващите приносители записа възражения основани на личните му отношения с поемателя, той с още по-голямо основание може да противопостави същите на самия поемател. В обхвата на тези възражения се включват и възраженията произтичащи от съществуващо между издателя и поемателя каузално правоотношение във връзка, с което е издаден записа на заповед.

Отчитайки това в т. 17 от ТР № 4/18.06.2014 година, постановено по тълк. д. № 4/2013 година на ОСГТК на ВКС е посочено, че в производството по установителния иск, предявен по реда чл. 422, ал. 1 от ГПК, ищецът-кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект-съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право-за съществуването, съответно несъществуването на вземането по записа на заповед. Отделните хипотези, обосновали дадения с ТР отговор, са разгледани в т. 17 от мотивите на решението. Посочено е, че предметът на делото по иска, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 от ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. Записът на заповед е ценна книга, материализираща права, и доказателство за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника-издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед.

Възможно е в хода на исковото производство да бъдат въведени твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед. Посочено е, че с тези възражения се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл. 422 от ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. В такива случаи по правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК за разпределение на доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право-за съществуването, съответно несъществуването на вземането по записа на заповед. Когато ищеца по иска по чл. 422 от ГПК е въвел твърдения, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът-кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект. При заявени релативни възражения от ответника се прилагат посочените правила за разпределение на доказателствената тежест. При липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените от ответника-длъжник релативни възражения, като например: за невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по каузалното правоотношение. Ако страните спорят относно конкретното каузално правоотношение и връзката му с издадената ценна книга, като сочат различни каузални правоотношения, по повод или връзка с които е издаден записът на заповед, съдът обсъжда в мотивите на решението този въпрос. При доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя страна е въведено в делото, съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения запис на заповед.

Съгласно установената с решение № 173/12.01.2011 година, постановено по т. д. № 901/2009 година, решение № 5/02.02.2012 година, постановено по т. д. № 75/2011 година, двете по описа на ВКС, ТК, І т. о., а също така и с решение № 143/12.04.2011 година, постановено по т. д. № 634/2009 година, решение № 128/25.09.2012 година, постановено по т. д. № 561/2011 година, двете по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. практика оспорването на иска по чл. 422 от ГПК от страна на ответника с твърдението, че е задължението по записа на заповед е поето без между него и поемателя-ищец да съществува каузално правоотношение, което да е основание за издаването му е общо оспорване на удостовереното със записа вземане, поради което кредиторът не следва да доказва съществуването на такова правоотношение. В тези случаи ответникът следва да конкретизира възражението си, чрез посочването на обстоятелствата, при които е издал записа на заповед, като доказателствената тежест за установяването им е негова. В случай, че обстоятелствата свързани с причината, поради която записът на заповед е бил издаден, бъдат установени, тежестта на доказване на съществуването на вземането, преминава върху кредитора, който следва да установи фактите, от които произтича неговото вземане, т. е. пораждането на задължението и дължимостта му към предявяване на иска-решение № 143/22.01.2013 година, постановено по т. д. № 870/2011 година и решение № 38/04.04.2013 година, постановено по т. д. № 1165/2011 година, двете по описа на ВКС, ТК, І т. о.

Отговор на втория въпрос се съдържа в решение № 167/03.07.2018 година, постановено по гр. д. № 4020/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., където е посочено, че юридическо лице, което оспорва издаден от негов бивш органен представител частен документ с твърдения, че е съставен след прекратяване на представителното правоотношение, но е антидатиран, не е „трето лице“ по смисъла на чл. 181 от ГПК и не може да се позавава на липсата на достоверна дата. Документът обаче не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно датата на съставянето му и ако същата бъде оспорена от юридическото лице, тя следва да бъде установена с други доказателствени средства. Доказателствената тежест е за лицето, което претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, удостоверени или обективирани в частния документ. В същият смисъл е и решение № 95/28.08.2019 година, постановено по гр. д. № 3543/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.

По отношение на третия от въпросите, по който е допуснато касационното обжалване настоящият състав на ВКС, ГК, ІV г. о. намира, че въззивният съд трябва да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, включени в предмета на въззивното производство. Съгласно чл. 269 от ГПК в този предмет се включва проверка на валидността на първоинстанционното решение в неговата цялост, на допустимостта на същото в обжалваната му част и на правилността му, съобразно посоченото във въззивната жалба. Проверката за валидност и допустимост на обжалваното решение предхожда произнасянето на въззивния съд по съществото на материалноправния спор. Съгласно т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, която съгласно ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, е запазила действието си при новата нормативна уредба, дейността на въззивният съд по проверка на правилността на първоинстанционното решение не е контролно отменителна, а е аналогична на дейността на първата инстанция, като без да представлява нейно повторение я продължава. Целта на въззивното производство е да бъде дадено разрешение на конкретния материален спор, като предмет на производството е спорното материално право. Въззивният съд дължи разрешаването на спора по същество, като преценката за правилността на първоинстанционното решение е само косвен резултат от това разрешаване. При разрешаването на спора въззивният съд трябва да извърши същите дейности както и първоинстанционния такъв, а именно чрез преценка на събраните по делото доказателства да установи кои от твърдените от страните факти и обстоятелства са доказани и кои не, като подведе установените такива под приложимата правна норма. В тази връзка основанията за обжалване по чл. 260, т. 3 от ГПК не представляват основания за отмяна на първоинстанционното решение, а очертават обхвата на извършваната от въззивния съд дейност по разрешаването на материалноправния спор. По този спор въззивният съд трябва да се произнесе с решението си, като изложи собствените си мотиви относно спорното право, като поради това, че направените с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение очертават предмета на въззивното производство съдът е длъжен да ги вземе предвид и да се произнесе по допустимостта и основателността им, като оглед на тези си изводи формира и крайния си извод относно спорното материално право, предмет на производството. Тъй като не се предвижда произнасянето по направените с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение да става с отделен акт, становището на въззивния съд по отношение на тях следва да намери отражение в постановеното от него решение по съществото на спора. Затова мотивите към въззивното решение трябва да съдържат и изводите на въззивния съд относно тези доводи. Те задължително трябва да бъдат взети предвид от съда и липсата на произнасяне по тях представлява съществено процесуално нарушение. Задължението на въззивния съд да мотивира решението си може да бъде изпълнено и чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение, в случаите по чл. 272 от ГПК, като по този начин съдът превърне мотивите на първоинстанционния съд в свои. Тази възможност обаче не освобождава въззивният съд от задължението да изложи и свои мотиви по съществото на спора, като обоснове извършеното препращане към мотивите на първоинстанционното решение, а също така и от задължението да изложи собствени мотиви по направените с въззивната жалба оплаквания срещу първоинстанционното решение, а също така и по наведените от страните във въззивното производство твърдения и доводи.

С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно в обжалваната му част по следните съображения:

Съставът на Софийския апелативен съд е приел за установено, че по делото бил представен запис на заповед от 17.02.2012 година, издаден от А. И. М., за сумата от 34 000.00 $. В същия било отразено, че А. И. М., в качеството си на управител на „А. С.М.Б” ООД [населено място], безусловно и неотменимо се задължава да заплати на падежа-02.06.2014 година, посочената сума на поемателя А. И. М.. Било отразено от името на А. И. М., в качеството му управител на дружеството, че записът на заповед бил предявен за плащане на 02.06.2014 година. По делото бил представен и дружествения договор на „А. С.М.Б” ООД [населено място], в чл. 15, ал. 1, т. 7, от който било отразено, че общото събрание на съдружниците взема решение за кредити с единодушие. С декларация, подписана на 21.07.2016 година в [населено място], Р. Т,от А. И. М., било посочено, че лицето като бивш сътрудник в „А. С.М.Б” ООД [населено място], няма никакви финансови претенции към дружеството, към управителя С. Б. и съдружника С. Б.. Било посочено, че към 17.08.2015 година-датата на продажбата на притежаваните от декларатора, като бивш съдружник десет дружествени дяла от капитала на дружеството, били уредени всички финансови въпроси между него и съдружниците. Била представена и друга декларация от 22.07.2016 година, нотариално заверена в [населено място], Р. Т, с която А. И. М. декларирал, че като бивш съдружник в „А. С.М.Б” ООД [населено място] освобождава от дългове и няма никакви финансови претенции и искания към „А. С.М.Б” ООД [населено място], към управителя на дружеството С. Б. и към съдружника С. Б.. Деклараторът приемал и потвърждавал, че в никакъв случай или положение от дружеството или от съдружниците не са му останали никакви вземания, декларирал, приемал и потвърждавал, че към „А. С.М.Б” ООД [населено място] и към съдружниците в него няма никакви претенции относно дългове или вземания, финансови задължения и искания. Декларирал, че приема, потвърждава и освобождава от дългове „А. С.М.Б” ООД [населено място] и съдружниците в него. От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно-икономическа експертиза не било установена счетоводна операция, от която да било видно, че А. И. М. бил предостави заем на „А. С.М.Б” ООД [населено място]. Било установено, че банковата сметка на дружеството била заверена с левовата равностойност на 34 000.00 $ на 17.02.2012 година, като сумата била внесена от К. Ф., с посочено основание „вноска-захранване“. В заключението било посочено движението на постъпилите парични средства, включително пращането на цена на недвижим имот и плащането на доставчици. Счетоводните операции били описани в актива на счетоводния баланс за 2012 година, в раздел „Дълготрайни материални активи-заеми“, а в пасива на баланса за същата година в раздел „Други задължения“. Нямало спор, че въз основа на записа на заповед от 17.02.2012 година било подадено заявление пред Софийския районен съд от 02.06.2017 година, като била издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК на 07.06.2017 година по гр. д. № 36 554/2017 година. Нямало спор, а и било установено, че в срока по чл. 414 от ГПК било подадено възражение и при спазване на месечния срок бил предявен иск по чл. 422 от ГПК.

Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че А. И. М. поддържал, че има вземане против „А. С.М.Б” ООД [населено място], което било основано на записа на заповед от 17.02.2012 година, като на свой ред дружеството се бранело с възражения, че не съществува каузално правоотношение, във връзка с което бил издаден записът на заповед; че А. И. М. съставил и използвал ценната книга с цел измама и че декларирал липса на претенции към дружеството в издадени от него документи, както и че вземането по записа било погасено по давност. С отговора на исковата молба, а и в пода на първоинстанционното производство „А. С.М.Б” ООД [населено място] не било направило възражение, свързано с нарушение на чл. 38 от ЗЗД, касаещо договаряне сам със себе си, поради което такова оплакване не можело да бъде обсъждано от въззивната инстанция.

Изложени са съображения, че в хода на производството „А. С.М.Б” ООД [населено място] не било противопоставило на А. И. М. възражения за несъществуването на вземането по записа на заповед, изведени от конкретно каузално правоотношение. Именно липсата на такова каузално правоотношение била поддържана последователно от дружеството, като се сочело, че между него и А. И. М. няма валиден договор за заем и то не е получавало заемна сума. Именно в тази връзка било и позоваването на липсата на съответно решение по чл. 15 от дружествения договор на „А. С.М.Б” ООД [населено място]. Тази процесуална позиция на дружеството следвало да се квалифицира като общо оспорване на вземането по записа на заповед и с оглед на указанията в ТР № 4/18.06.2014 година, постановено по тълк. д. № 4/2013 година на ОСГТК на ВКС, за А. И. М. не било възникнало задължение да сочи и да доказва каузално правоотношение, като основание за възникване на вземането си, чието съществуване било доказано по силата на самия редовен от външна страна, съответно действителен запис на заповед. В хода на производството не били доказани твърденията на „А. С.М.Б” ООД [населено място], че се касае до извършване на престъпление и използване на ценната книга с цел финансова измама. Затова доколкото липсвали доказателства, за това, че „А. С.М.Б” ООД [населено място] било погасило вземането на кредитора по менителничния ефект-чрез плащане или друг предвиден от закона способ, следвало да се приеме, че вземането съществува. Неоснователни било възражението на „А. С.М.Б” ООД [населено място], че въз основа на декларациите от А. И. М. последният се е отказал от спорното вземане. За да се погасяло вземането поради отказ на неговия титуляр било необходимо да има валидно сключен договор за опрощаване. Както в теорията, така и в практиката се приемало, че едностранният отказ от права не можел да породи действие, тъй като било необходимо и съгласието на длъжника. Освен това, за да настъпел погасителния ефект на опрощаването, между страните трябвало да бъде постигнато съгласие относно конкретното задължение, което се опрощава, определено по основание и размер. Затова общото изявление, че А. И. М. няма финансови претенции към дружеството не можело да има погасителен ефект, още повече че по съществото си имало белези и на предварителен отказ от правото на иск, което било недопустимо. Направеното от „А. С.М.Б” ООД [населено място] възражение за изтекла погасителна давност по чл. 531 от ТЗ било неоснователно. Според посоченото в записа на заповед падежът му бил на 02.06.2014 година. Тригодишният давностен срок, броен в съответствие с общите правила на чл. 70 от ЗЗД следвало да се счита изтичащ на 02.06.2017 година, когато пред Софийския районен съд било подадена заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК.

Съставът на Софийския апелативен съд не е взел предвид обстоятелството, че декларация, подписана на 21.07.2016 година в [населено място], Р. Т,от А. И. М., в която е посочено, че лицето като бивш сътрудник в „А. С.М.Б” ООД [населено място], няма никакви финансови претенции към дружеството, към управителя С. Б. и съдружника С. Б., както и че към 17.08.2015 година-датата на продажбата на притежаваните от декларатора, като бивш съдружник десет дружествени дяла от капитала на дружеството, били уредени всички финансови въпроси между него и съдружниците съдържа извънсъдебно признание на М., че дружеството няма неизпълнени задължения към него. В същия смисъл е и другата декларация от 22.07.2016 година, нотариално заверена в [населено място], Р. Т, с която А. И. М. декларира, че като бивш съдружник в „А. С.М.Б” ООД [населено място] освобождава от дългове и няма никакви финансови претенции и искания към „А. С.М.Б” ООД [населено място], към управителя на дружеството С. Б. и към съдружника С. Б.. Деклараторът също така приема и потвърждава, че в никакъв случай или положение от дружеството или от съдружниците не са му останали никакви вземания, декларира, приема и потвърждава, че към „А. С.М.Б” ООД [населено място] и към съдружниците в него няма никакви претенции относно дългове или вземания, финансови задължения и искания. Декларира, че приема, потвърждава и освобождава от дългове „А. С.М.Б” ООД [населено място] и съдружниците в него. Тези декларации не могат да бъдат разглеждани като договор за опрощаване на задължението, но съдържащите се в тях признания трябва да бъдат преценявани с оглед на направеното от „А. С.М.Б” ООД [населено място] възражение за антидатиране на представения от А. И. М. запис на заповед от 17.02.2012 година. Изявленията на М. в тези декларации е в противоречие с твърденията му в исковата молба, че разполага с посочения запис на заповед и задължението на „А. С.М.Б” ООД [населено място] по него не е изпълнено, тъй като датата на издаване на записа-17.02.2012 година и датата на предявяването му-02.06.2014 година, когато е и падежът му са преди датите, на които са съставени декларациите. Последните са направени и преди да изтече давностния срок, в който А. И. М. би могъл да реализира претенцията си, което е в нелогично, при наличието на неизпълнени задължения от страна на „А. С.М.Б” ООД [населено място]. В тази връзка следва да бъде преценено и обстоятелството, че няма данни спорния запис на заповед не е осчетоводен в счетоводството на „А. С.М.Б” ООД [населено място], каквото задължение има дружеството, на което А. И. М. е бил управител към 17.02.2012 година. Също така от заключението на изслушаната и приета по делото съдебно-икономическа експертиза с вещо лице Г. Т. М. се установява, че действително на 17.02.2012 година в счетоводството на дружеството е отразено внасянето на левовата равностойност на 34 000.00 $ на 17.02.2012 година, като сумата е внесена от К. А. Ф., с посочено основание „вноска-захранване“. В заключението е посочено движението на постъпилите парични средства, включително плащането на цена на недвижим имот и плащането на доставчици. Счетоводните операции са описани в актива на счетоводния баланс за 2012 година, в раздел „Дълготрайни материални активи-заеми“, а в пасива на баланса за същата година в раздел „Други задължения“. Няма данни при внасянето на сумата К. А. Ф. да е действала като представител на А. И. М., поради което това нейно действие не създава предпоставка за поемане на задължението по записа на заповед от страна на „А. С.М.Б” ООД [населено място]-сумата е осчетоводена като увеличаване на задължението на дружеството към С. Б.. Също така не съществуват данни А. И. М. да е предоставял на дружеството други парични суми, които да обосноват издаването на записа на заповед към посочения в него като дата на издаването му момент-17.02.2012 година. С оглед на това не може да бъде направен категоричен извод, че записът на заповед е издаден на посочената в него дата-17.02.2012 година, когато А. И. М. е бил управител на „А. С.М.Б” ООД [населено място] и е могъл да го задължава, а не след като представителното му правоотношение е било прекратено. В последния случай записът на заповед би бил издаден от лице без представителна власт и съгласно т. 2 от ТР № 5/12.11.2016 година, постановено по тълк. д. № 5/2-14 година на ОСГТК на ВКС е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените правни последици. Същите ще настъпят, ако дружеството, от чието име е издаден записа на заповед, не му се противопостави по реда на чл. 301 от ТЗ, каквото противопоставяне в случая е налице. Предвид на това макар и записа на заповед да е редовен от формална страна-в него е посочена дата на издаването му, то при положение, че тази дата е оспорена и не е установено по категоричен начин, че записа е издаден именно на тази дата или на друга такава, преди прекратяване на представителното правоотношение на А. И. М. същият не е доказал съществуването на вземането по записа на заповед, което прави предявения от него иск по чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК неоснователен.

Предвид горното решението на Софийския апелативен съд в обжалваната му част се явява неправилно и като такова трябва да бъде отменено в тази му част, като се постанови ново, с което предявеният от А. И. М. срещу „А. С.М.Б” ООД [населено място] иск с правно основание чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК да бъде отхвърлен.

С оглед изхода на делото А. И. М. ще трябва да заплати на „А. С.М.Б” ООД [населено място] сумата от 3066.00 лева направени по делото за всички съдебни инстанции.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 1396/11.06.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 873/2019 година в частта му, с която след отмяна на първоинстанционното решение № 7377/23.11.2018 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-13 състав, постановено по гр. д. № 13 354/2017 година, е постановено ново, с което е признато за установено, по иск с правно основание чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, че „А. С. М. БЪЛГАРИЯ” ООД [населено място], район „К. с.“, [улица], дължи на А. И. М. с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат М. И. Г. от САК, сумата от 34 000.00 $ по запис на заповед от 17.02.2012 година, с падеж 02.06.2014 година, издаден от А. И. М. в качеството му на управител на „А. С.М.Б” ООД [населено място], заедно със законната лихва върху сумата, считано от 02.06.2017 година до окончателното изплащане, както и в частта му, с която „А. С. М. БЪЛГАРИЯ” ООД [населено място] е осъдено да заплати на А. И. М. сумата от 6912.85 лева разноски за двете инстанции и сумата от 3497.82 лева разноски в заповедното производство и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от А. И. М. с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат М. И. Г. от САК срещу „А. С. М. БЪЛГАРИЯ” ООД [населено място], район „К. с.“, [улица], иск с правно основание чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, за признаване за установено че „А. С. М. БЪЛГАРИЯ” ООД [населено място] дължи на А. И. М. сумата от 34 000.00 $ по запис на заповед от 17.02.2012 година, с падеж 02.06.2014 година, издаден от А. И. М. в качеството му на управител на „А. С.М.Б” ООД [населено място], заедно със законната лихва върху сумата, считано от 02.06.2017 година до окончателното изплащане.

ОСЪЖДА А. И. М. с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат М. И. Г. от САК да заплати на „А. С. М. БЪЛГАРИЯ” ООД [населено място], район „К. с.“, [улица], сумата от 3066.00 лева направени по делото за всички съдебни инстанции.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.