Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е частна жалба на ищеца “Първа инвестиционна банка” АД срещу определение на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционно определение за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.

Ответникът “Х. Б държавни железници” ЕАД оспорва жалбата.

За да постанови определението си, въззивният съд е приел, че когато в отделни производства са предявени искове за заплащане на отделни вноски с различни падежи, в хипотезата на договор за лизинг тези вноски представляват отделни вземания, предмет на самостоятелни искове, които не са преюдициални помежду си, но в хипотезата на договор за продажба с разсрочено плащане на цената отделните вноски представляват части от общото вземане за цената, поради което предявените искове се явяват частични, оттук производството с предмет вноската с най-ранен падеж е преюдициално за останалите, които подлежат на спиране съгласно указанията по т. 3 от ТР № 3/2019 г. на ВКС-ОСГТК.

Приел е по-нататък, че в конкретния случай процесният договор се явява такъв за продажба, а не за лизинг, като е обосновал извода си с анализ на съдържанието на задълженията на страните, а именно че срещу цената доставчикът се е задължил не да предостави временното ползване на вещите с факултативната възможност за по-късно прехвърляне на собствеността, а да прехвърли собствеността върху тях, и то още в момента на предаването, а не в по-късния момент на пълно изплащане на отделните вноски от цената.

Допускане на касационно обжалване се обосновава с доводи за произнасяне на въззивния съд по въпросите:

- наличието на клауза за придобиване на собствеността от лизингополучателя променя ли характера на договора за лизинг в договор за продажба и моментът на прехвърляне на собствеността – в началото или в края на срока на договора за лизинг – води ли до промяна на характера на договора за лизинг, като се поддържа противоречие с цитирана практика на ВКС (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), и

- при предявени искове за отделни вноски по договор за лизинг в рамките на отделни съдебни производства налице ли е преюдициалност на първото заведено дело спрямо последващи заведени дела, както и дали са налице предпоставките за спиране на някое от съдебните производства по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и кое от съдебните производства следва да бъде спряно, като се твърди въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК) с аргументите, че по други дела във връзка със същия договор други състави на въззивния съд са приели, че връзка на преюдициалност не е налице, като значимостта на въпроса и необходимостта на непротиворечивото му разрешване произтича от широкото приложение на договорите за лизинг в стопанския оборот.

Касационно обжалване не следва да се допуска, тъй като и двата въпроса не се явяват обуславящи правните изводи на въззивния съд.

По първия въпрос следва да се отбележи, че въззивният съд не е изложил мотиви в смисъл наличието на клауза за прехвърляне на собствеността да придава на договора правната природа на такъв за продажба, вместо за лизинг. Съдът не е отрекъл възможността уговорка за прехвърляне на собствеността да бъде елемент от съдържанието и на договор за лизинг, а приетата квалификация на конкретния договор като продажба е обосновал със съдържанието на основната престация по договора – задължението на доставчика да прехвърли собствеността в замяна на цената (чл. 183 ЗЗД), а не да предостави временното ползване на вещите (чл. 342 ТЗ), която именно разлика е същественият разграничителен критерий между продажбата и лизинга.

Вторият въпрос също не е обусловил правните изводи на въззивния съд. Въпросът предпоставя наличието на договор за лизинг и поради това би бил релевантен съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК само при извод на въззивния съд, че е налице връзка на преюдициалност между исковете за отделни вноски от лизинговата цена по договор за лизинг. В разглеждания случай обаче решаващият извод на въззивния съд е основан върху съображението, че процесният договор е такъв за продажба, а не за лизинг. С оглед на това релевантен в случая е правният въпрос за разграничението между договор за лизинг и договор за продажба, какъвто обаче не е поставен.

С тези мотиви съдътОПРЕДЕЛИ:Не допуска касационно обжалване на определение № 11673/13.07.2020 г. по ч. гр. д. № 2070/2020 г. по описа на Софийския апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: