Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 21095/24.07.2020 г., подадена от П. Г. И., чрез адвокат П. Т., срещу решение № 608 от 22.06.2020 г. по гр. д. № 508/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 158 от 14.01.2020 г. по гр. д. № 16184/2018 г. на Районен съд - Пловдив за отхвърляне на предявените от П. Г. И. искове, както следва: с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН за възстановяване на запазената част на П. Г. И. от наследството на родителите му Г. С. И., починал на 1.12.2017 г., и Е. И. И., починала на 16.01.2018 г., накърнена с извършено дарение, обективирано в нотариален акт за дарение на недвижим имот № 75, том III, peг. № 2212, н. д. № 306/2015 г. на нотариус Р. С., с което Г. С. И. и Е. И. И. са прехвърлили на Г. Х. И. жилище - апартамент с идентификатор *****, с адрес: [населено място], [улица], ет. 3, ап. 6, с площ от 121.07 кв. м, ведно с прилежащите части - партерна стая с площ от 13.90 кв. м, ведно с 1/8 ид. ч. от таван с площ от 27.70 кв. м, ведно с 1/8 ид. ч. от общите части на сградата, ведно с 2/24 ид. ч. от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор ***; с правно основание чл. 34, ал. 1 ЗС, предявен срещу Х. Г. И. и Г. Х. И., за делба на съсобствен недвижим имот, а именно жилище - апартамент с идентификатор ***** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-48/3.06.2009 г. на изп. директор на АГКК, с административен адрес: гр. Пловдив, ул.Х. К № 1, ет. 3, ап. 6, в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор № ***, с площ от 121.07 кв. м, при съседи на обекта: на същия етаж - *****, под обекта - *****, над обекта - *****, ведно с прилежащите части - партерна стая с площ от 13.90 кв. м, ведно с 1/8 ид. ч. от таван с площ от 27.70 кв. м, ведно с 1/8 ид. ч. от общите части на сградата, ведно с 2/24 ид. ч. от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 689 кв. м, трайно предназначение на територията - урбанизирана, с начин на трайно ползване - ниско застрояване.

Въззивният съд е посочил в решението си, че производството пред Районен съд – Пловдив е образувано по искова молба на П. Г. И. срещу Х. Г. И. и Г. Х. И., с която е предявен иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН за възстановяване на запазената част на П. Г. И. от наследството на родителите му Г. С. И. и Е. И. И., накърнена с извършено дарение, обективирано в нотариален акт за дарение на недвижим имот № 75, том III, peг. № 2212, н. д. № 306/2015 г. на нотариус Р. С., с район на действие РС - Пловдив., по силата на който Г. С. И. и Е. И. И. са прехвърлили на Г. Х. И. горепосочения недвижим имот. Ищецът е предявил и иск за делба на описания имот, при квоти по 1/3 ид. ч. за всеки един от съсобствениците. Изложил е твърдения, че с извършеното дарение от родителите му е накърнена неговата запазена част от наследството; неговата и на неговия брат Х. Г. И. запазени части са по 1/3 ид. ч., а разполагаемата част е 1/3 ид. ч., която е прехвърлена с договора за дарение в полза на Г. Х. И.; след намаляване на дарственото разпореждане страните ще имат качеството на съсобственици по отношение на процесния имот, който ще подлежи на делба.

С отговора на исковата молба ответниците са оспорили исковете с твърдения, че не е спазен срокът за приемане на наследството по опис, което е необходимо условие за уважаване на претенцията на П. И. за възстановяване на запазената му част. Посочили са, че договорът за дарение, с който Г. С. И. и Е. И. И. са прехвърлили на Г. Х. И. процесния недвижим имот, е привиден, като с него се прикрива договор за покупко-продажба, за което и Г. Х. И., и П. Г. И. са подписали споразумение с нотариална заверка на подписите, в което споразумение е отразена продажната цена на имота - 29 990 лв., от която сума на наследодателите е заплатена 20 000 лв., а на ищеца - сума в размер на 9 990 лв., и е била предвидена неустойка в размер на 20 000 лв., дължима от последния. Считат и че не е накърнена запазената част на П. И., тъй като наследодателите са оставили в наследство осем на брой ниви.

Окръжен съд – Пловдив е намерил обжалваното пред него решение на Районен съд – Пловдив за правилно и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите му.

Допълнително, във връзка с доводите във въззивната жалба, е добавил следното:

Не е спорно по делото, а и от нотариален акт № 75/20.08.2015 г. е видно, че Г. С. И. и Е. И. И. са прехвърлили безвъзмездно на своя внук Г. Х. И. процесния недвижим имот. По делото е установено и че Г. С. И. е починал на 1.12.2017 г., а Е. И. И. - на 16.01.2018 г. Към момента на смъртта на Г. С. И. и Е. И. И. и съответно откриване на наследството им, техният внук и преобретател по договора за дарение на процесния имот - Г. Х. И., не е притежавал спрямо тях качеството на наследник по закон и съответно не е бил призован към наследяване съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 2 ЗН. Наследници по закон са единствено синовете на починалите - П. Г. И. и Х. Г. И.. Ето защо, съгласно чл. 30, ал. 2 ЗН, във вр. с чл. 61, ал. 2 ЗН, за да има право да възразява за накърнена запазена част от наследството на своите родители и да иска възстановяване на запазената част и намаляване на дарственото разпореждане, П. И. е следвало да приеме по опис наследството на своите родители в тримесечен срок от узнаването, че наследството е открито. Този срок е преклузивен. От доказателствата по делото се установява, че същият е приел по опис наследството, оставено от баща му Г. С. И., като заявлението за това е подадено в съда на 19.04.2018 г., както и че е приел по опис наследството, оставено от майка му Е. И. И., като заявлението за това е подадено в съда на 20.04.2018 г. Тъй като П. И. не твърди, а и не ангажира доказателства, че е узнал в по-късен момент за откриването на наследството, началото на този срок е настъпило със смъртта на родителите му. Следователно, приемането на наследството е станало след преклузивния срок по чл. 61, ал. 2 ЗН и не може да породи правни последици.

Въззивният съд е посочил, че основен спорен въпрос по делото е дали ответниците в исковото производство могат да оспорят неспазването на горепосочения преклузивен срок. Изложил е, че в случая Г. Х. И. се явява лице, в чиято полза наследодателите са се разпоредили с имуществото си чрез дарение. Съдебната практика е категорична, че производството по приемане на наследството по опис е едностранно, охранително и в него е недопустимо участие, както и възражения на трети лица, което означава, че Г. Х. И. не е разполагал с възможност в производството по чл. 61 ЗН да оспори твърденията и доказателствата на П. И. за момента, в който последният е узнал, че наследството е открито, и съответно спазен ли е срокът по чл. 61, ал. 2 ЗН от заявителя. Заключил е, че по тези причини следва да бъде признато правото на Г. Х. И. да заяви възраженията си за неспазване на срока за приемане на наследството по опис в производство по чл. 30, ал. 1 ЗН, като се е позовал на ТР № 3/19.12.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС.

Приемайки иска по чл. 30, ал. 1 ЗН за неоснователен по изложените съображения, въззивният съд е счел за неоснователен и обусловения от него иск по чл. 34, ал. 1 ЗС.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно и незаконосъобразно.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК П. И. се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Формулира, на първо място, материалноправния въпрос: какво е значението на извършеното след срока по чл. 61 ЗН приемане на наследството по опис за упражняването на правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството по реда на чл. 30, ал. 2 ЗН.

Твърди, че въпреки събраните по делото доказателства, двете съдебни инстанции погрешно са възприели, че срокът по чл. 61 ЗН не е бил спазен, респективно не е налице приемане на наследството от страна на П. И..

Счита, че преценката дали установеният в закона срок е спазен, се извършва единствено от районния съдия с оглед изложените в искането обстоятелства и представените в производството по приемане на наследството доказателства за момента, в който наследникът е узнал, че наследството е открито. Нещо повече, вписаното в специалната книга на съда въз основа на съдебен акт приемане на наследството по опис може да бъде оспорено само досежно обстоятелството дали наследникът е посочил всички известни нему наследствени имоти, но не и по отношение на срока по чл. 61 ЗН.

Твърди, че целта на приемането на наследството по опис е лицата, имащи право на запазена част от наследството, да упражнят правото си да искат неговото възстановяване, ако правото им е накърнено. Наследодателят не може да накърнява това тяхно право чрез завещателни разпореждания и дарения и в този смисъл действията по приемане на наследството по опис не са насочени към ограничаване правата на трети лица, а към защита на собствени права, които са били накърнени. Дали запазената им част от наследството е накърнена или не, следователно, не е в пряка зависимост от извършването на действията по приемане на наследството по опис и именно поради това, както и с оглед целта на установеното в чл. 30, ал. 2 ЗН изискване, ползващото се от завещателното разпореждане или дарение лице има правото да оспорва извършеното приемане на наследството, само доколкото същото накърнява неговите права.

Жалбоподателят се позовава на съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 82/16.03.2011 г. по гр. д. № 221/2010 г., ІI г. о., на която според него атакуваното въззивно решение изцяло противоречи.

На второ място, жалбоподателят сочи, че Окръжен съд – Пловдив се е произнесъл по процесуалноправния въпрос: при постановяване на съдебния акт съдът следва ли да изложи собствени мотиви или е достатъчно да препрати към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, в противоречие със задължителната практика на ВКС и практиката на ВКС - решение № 120/4.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г., IV г. о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г., IV г. о., ТР № 1/ 4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС - т. 19.

Постъпил е отговор на касационната жалба от Х. Г. И. и Г. Х. И., в който са изложени доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Първият от визираните в изложението към касационната жалба въпроси е предмет на разглеждане в ТР № 3/19.12.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС. В същото е прието, че приемането на наследството по опис изисква два формални акта - да бъде съставен опис на наследството и да бъде направено заявление от призованото към наследяване лице, че приема наследството по опис, което заявление, за да породи действие, следва да бъде вписано в особената книга на съда по реда на чл. 49, ал. 1 ЗН. В производството по възстановяване на запазена част от наследството самият опис има доказателствено значение и всяка една от спорещите страни може да доказва различен обем на наследственото имущество от посочения в описа. Наличието на вписано по предвидения в закона ред заявление за приемане на наследството по опис е предпоставка за реализиране на правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството в хипотезата на чл. 30, ал. 2 ЗН. Когато призовано към наследяване дееспособно лице претендира възстановяване на запазената си част от наследството спрямо заветник или надарен, който не е призован към наследяване, посредством това заявление се изразява воля да се брани едно специфично, признато от закона право, а именно правото на възстановяване на запазената част от наследството на посочените в чл. 28 ЗН лица, което дава право на наследника по закон да ограничи отговорността си за направените от наследодателя завети само до размера на разполагаемата част, както и да иска намаляване на извършените приживе от наследодателя дарения до размера на разполагаемата част. Поради това изискването за приемане на наследство по опис е предпоставка за реализиране на правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството, само когато наследодателят е извършил дарствени разпореждания или частни завещателни разпореждания, но не и когато завещателното му разпореждане е универсално (в последната хипотеза общото завещателно разпореждане съгласно чл. 16, ал. 1 ЗН придава на лицето, в полза на което е направено, качеството наследник, а не на кредитор на наследството), както и когато завещание, което не е било известно, е било открито след приемането на наследството по смисъла на чл. 55 ЗН. Съгласно чл. 61, ал. 1 ЗН приемането на наследството по опис трябва да се заяви писмено пред районния съдия в тримесечен срок, откакто наследникът е узнал, че наследството е открито, като този срок може да бъде продължен от районния съдия до три месеца. Съставянето на опис на наследственото имущество и приемането на наследството по опис засягат правната сфера на кредиторите на наследството, както и на лицата, в чиято полза наследодателят се е разпоредил с имуществото си чрез завет или дарение, тъй като има за последица ограничаване отговорността на наследника по закон само до стойността на включеното в описа имущество, както и като дава възможност правото на възстановяване на запазена част от наследството да бъде упражнено от лицата по чл. 28 ЗН и спрямо заветници и надарени, които не са призовани към наследяване. И тъй като тези лица не разполагат с възможност в производството по чл. 61 ЗН да оспорят твърденията и доказателствата на призования към наследяване за момента, в който е узнал, че наследството е открито, следва да бъде признато правото им да заявят възраженията си за неспазване на срока за приемане на наследството по опис в производство по чл. 30, ал. 1 ЗН. Тези възражения обаче могат да се правят само ако срокът за приемане на наследството не е бил продължен от районния съдия по реда на чл. 61, ал. 1, изр. второ ЗН, тъй като преценката дали срокът по чл. 61, ал. 1 ЗН да бъде продължен, се извършва от районния съдия, до когото е отправено искането за вписване на приемането по опис, по негово вътрешно убеждение и при наличието на предвидените в закона предпоставки за това, като на съда, от когото се иска нов срок, е предоставена дискреционна власт - той може да продължи срока според важността на обстоятелствата, посочени от призования към наследяване. Възможност за осъществяване на контрол върху тази преценка в хипотеза, при която срокът е продължен, не е изрично предвидена.

Обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено с така изложените постановки на посоченото тълкувателно решение, както и с практиката по чл. 290 ГПК след него (напр.: решение № 12/21.02.2014 г. по гр. д. № 594/2012 г. на ВКС, ІІ г. о.). С ТР № 3/2013 г. е отречена съдебната практика, обективирана във визираното в изложението решение № 82/16.03.2011 г. по гр. д. № 221/2010 г. на ВКС, ІІ г. о.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и във връзка с втория (процесуалноправен) въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая е съобразена задължителната практика на ВКС, установена с ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и практиката на ВКС, според която въззивната инстанция, като инстанция по съществото на спора, е длъжна да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си в съответствие с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Окръжен съд - Пловдив не само е препратил към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК, но е изложил и свои такива по спора.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Г. И. има право на направените от него разноски за адвокат пред ВКС в размер на 2 000 лв. На пълномощника на Х. И. – адвокат Е. И., следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 608 от 22.06.2020 г. по гр. д. № 508/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив.

ОСЪЖДА П. Г. И., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място]“, ул. „..“ № 36, ет. 4, ап. 6 – адвокат П. Т., да заплати на Г. Х. И., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 3, ап. 7, разноски в производството пред ВКС в размер на 2 000 лв. (две хиляди лева).

ОСЪЖДА П. Г. И., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място]“, ул. „..“ № 36, ет. 4, ап. 6 – адвокат П. Т., да заплати на адвокат Е. Г. И., [населено място], [улица], на основание чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. (петстотин лева).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: