Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ю. Б“ АД, със седалище в гр.София, подадена чрез процесуалния представител адвокат М. К., срещу решение № 2452 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 15825/2018 г. на Софийския градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 454643 от 20.07.2018 г. по гр. д. № 64186/2016 г. на Софийски районен съд, 47 състав, за уважаване на предявените от К. А. С. искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 143 ЗЗП за установяване на нищожността на клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2, чл. 8, ал. 2, чл. 12, ал. 1 и чл. 22, ал. 1 и 2 от договор за кредит за покупка на недвижим имот HL25297 от 01.08.2017 г., сключен между страните, както и на искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, с които ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 7670, 03 евро, представляваща надплатени суми за месечни анюитетни вноски и такса за управление на кредита, поради валутна разлика между швейцарски франк и евро за периода от 10.11.2011 год. до 10.11.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба до окончателното изплащане; сумата от 7785, 37 евро, представляваща разлика от предварително уговорените месечни вноски и заплатените завишени вноски за периода от 10.11.2011 г. до 10.11.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба до окончателното изплащане и сумата от 3 238 лв., представляваща разноски за заплатено адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция.

Производството е образувано и по касационна жалба от К. А. С., чрез процесуалния му представител адвокат В. В., срещу решение № 2452 от 21.04.2020 г. по в. гр. д. № 15825/2018 г. на Софийския градски съд в частта, с която е отменено първоинстанционното решение за признаване на установено, че са нищожни клаузите на чл. 1, ал. 1, чл. 1, ал. 3, чл. 2, ал. 1, чл. 3, ал. 1 и чл. 3, ал. 3 от процесния договор за кредит и са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 143 от ЗЗП, както и в частта за разноските.

Въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че процесните клаузи от договора за кредит не са индивидуално уговорени, доколкото са изготвени предварително от банката и не се установява ищецът да е имал възможност да влияе върху тяхното съдържание. Презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена, а твърденията на ответника, че кредитополучателят е имал възможност да изрази становище по съдържанието на договора и да повлияе върху тях, са само хипотетични и остават недоказани. С оглед оплакването във въззивната жалба за нарушение на съдопроизводствените правила, въззивната инстанция е уважила доказателственото искане на ответника за събиране на гласни доказателства относно твърденията му, че процесните клаузи са индивидуално уговорени, но впоследствие въззивникът сам се е отказал от допуснатия свидетел. Извод за индивидуално договаряне не може да се изведе и от факта, че страните са определили чрез преговори размера на кредита, срока, валутата и лихвата, тъй като подобни действия са абсолютно наложителни при всеки един кредит по отношение на всеки кредитоискател и не изключват презумпцията, че подготвените от банковата институция договорни условия относно всички останали уговорки извън горепосочените, са били едностранно наложени от нея. Според чл. 1, ал. 1 от договора на кредитополучателя се предоставя кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 48 200 евро по курс „купува” за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, а кредитополучателят се задължава да върне ползвания кредит, заедно с дължимите лихви, в сроковете и условията на договора. Съдържанието на клаузата не покрива критериите на чл. 143 ЗЗП, тъй като уговорката на страните касае основния предмет на договора, изразена е по ясен и разбираем начин и въз основа на нея ищецът, както сам твърди, е получил уговорената сума от 48 200 евро. Обстоятелството, че е уговорено сумата в евро да се равнявала на определена стойност на валута швейцарски франкове не води до нищожност, още повече че според ССчЕ, чрез счетоводни операции по превалутиране от франкове в евро, банката действително е предоставила евро, съгласно уговореното (в този смисъл и решение №. 314 от 29.07.2019 г., по т. д. №1766/2016 г., II т. о на ВКС). Ето защо не е неравноправна и разпоредбата на чл. 1, ал. 3 от договора. По отношение валидността на клаузата на чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от договора, с която практически кредитополучателят се е съгласил да поеме за своя сметка всички вреди от валутните промени и валутния риск, е формирана трайна и безпротиворечива практика на ВКС по идентични казуси (решение № 314 от 29.07.2019 г., по т. д. №1766/2016 г., II т. о на ВКС, решение № 155 ОТ 24.01.2020 Г. ПО Т. Д. № 2561/2018 г., ІІ т. о. на ВКС, решение № 294 от 27.03.2019 г., по т. д. № 1599/2017, на ІІ т. о. на ВКС), според която неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора, и когато при проверката за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравенство между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики положение не намират изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП. При преценка неравноправността на процесната клауза въззивният съд се е позовал и на разясненията, дадени по аналогичен казус в решение на СЕС по дело С-186/16. Посочил е, че в определение от 22.02.2018 г. по дело С-119/17 на Съда на Европейския съюз, е пояснено още и че чл. 3 до чл. 5 от Директива 93/13 следва да бъдат тълкувани в смисъл, че може да бъде преценена като неравноправна клауза от кредитен договор, последиците на която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. В конкретния случай не може да се очаква банката да разполага с точна и сигурна информация за движението на курса на швейцарския франк към валутата, в която ищецът получава доходите си – лева или към тази, в която е усвоил кредита – евро, за дългосрочен период от време, а още по-малко за целия срок на кредита, предвид неговата значителна продължителност от 32 години. С оглед обаче извършваната дейност и притежавания значителен финансов и човешки ресурс, позволяващ му задълбочен анализ на валутните пазари, ответникът би следвало да разполага с прогнозна информация за движението на курса на франка в краткосрочен и дори средносрочен план, поради което обосновано може да се предположи, че същият е запознат с възможното поскъпване на швейцарския франк, каквото в действителност се е наблюдава в периода след усвояване на кредита. Поради това и с оглед експертната си компетентност относно потенциалните промени в обменният курс на швейцарския франк, добросъвестността изисква от търговеца ясно и разбираемо да информира потребителя за евентуално значимо поскъпване и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, включително чрез съпоставка на разходите за покупка на валутата при стойност към периода на договарянето на кредита, в сравнение с разходите при евентуалното поскъпване.

Основателни са оплакванията по отношение на прогласената за нищожна клауза на чл. 3, ал. 1 от договора за кредит. Същата не е нито неясна, нито води до значително неравновесие в правата на страните и до вреда за потребителя, тъй като съдържа цифровото изражение и на двата компонента, формиращи годишния лихвен процент, представляващ сбора от базовия лихвен процент от 4, 50 % и договорна надбавка от 0, 95 пункта. Клаузата на чл. 3, ал. 3 от договора за потребителски кредит, също не е неравноправна, тъй като ясно регламентира лихвата за просрочие, като сбор от фиксирана компонента от 10 пункта и лихвата по чл. 3, ал. 1.

Клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора е неравноправна. Същата предвижда действащият БЛП на банката за жилищни кредити, явяващ се един от формиращите ГЛП компоненти, да не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони. Съдържането на визираната клауза осъществява фактическия състав на чл. 143 ЗЗП, тъй като промяната на стойността на банковия лихвен процент е предоставена изцяло в дискрецията на банката. Липсва каквато и да било яснота относно методика за изменението на лихвата, обосноваваща наличието на „основателна причина“ по смисъла на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП или даваща възможност за преценка за приложението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Процесният договор не попада и в соченото от ответника изключение на чл. 144, ал. 3, т. 2 ЗЗП.

Неравноправна е и клаузата на 12, ал. 1 от договора за кредит, предвиждаща право на банката да променя Тарифа за условията, лихвите, таксите и комисионите, които прилага при операциите си, както и приложимите лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл. 20, като измененията в тарифата и приложимите лихви влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора. Тази уговорка също предоставя на банката едностранно да променя приложимите към договора лихви, такси и комисиони, без яснота в начина (методологията) на определянето им и техния размер.

Съгласно чл. 41, ал. 3 и ал. 4 от Закон за кредите за недвижими имоти на потребителите, кредиторът има право на справедливо и обективно обосновано обезщетение за евентуалните разходи, които са пряко свързани с предсрочното погасяване на кредита, в размер до едно на сто от предсрочно погасената сума по кредита, когато кредитът е погасен преди изплащане на 12 месечни погасителни вноски от усвояването му, а след този период предсрочното погасяване е без санкции. По силата на §4 ПЗРЗКНИП визираните разпоредби са приложими и към процесния договор за кредит, а клаузата на чл. 8, ал. 2 от него е в пълно противоречие със закона, доколкото предвижда кредитополучателят да заплати неустойка от 4% при предсрочното му издължаване. При съобразяване на обстоятелството, че кредитът бил усвоен преди повече от 12 месеца, кредиторът не би могъл да търси никакво обезщетение за предсрочното му погасяване, поради което и клаузата следва да бъде изцяло прогласена за нищожна.

В касационната жалба на „Ю. Б“ АД са изложени твърдения за неправилност на въззивното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, по които се счита, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК:

1. При постановяване на въззивното решение и във връзка с твърденията и доводите на всяка от страните, длъжен ли е съдът да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност и пълнота и взаимна връзка, като изложи конкретни съображения защо кредитира едни, а други приема за недостоверни?

2. Длъжен ли е съдът при постановяване на въззивното решение да обсъди приетата по делото експертиза наред с всички доказателства по делото и да изложи мотиви защо възприема, респ. не възприема експертното заключение?

3. Длъжен ли е съдът да прави фактическите си констатации и изводи по съществените за спора обстоятелства само въз основа на събраните по делото доказателства, а не на данни с неизвестен източник, който не е посочен нито от страните, нито е назован от съда в решението?

По тези въпроси се твърди противоречие с Постановление № 1 от 13.VII. 1953 г. на Пленума на ВС, Постановление № 1 от 10.Х1.1985 г. на Пленума на ВС, решение по гр. д. № 196/2014 г. на ВКС, III г. о., решение по гр. д. № 1056/2010 г. на ВКС, II г. о., и решение по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г. о.

4. Може ли съдът да присъди връщането на суми в евро въз основа на неравноправни клаузи от договор за кредит, ако страните са уговорили договор за кредит в чуждестранна валута и погасителните вноски са плащани в същата валута?

По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 4 от 29.04.2015 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС.

5. Основният характер на задължението по договора за ипотечен банков кредит – че то е в чужда валута — променя ли се от обстоятелството, че взетата назаем сума е била ползвана от кредитополучателя-потребител не във валутата, уговорена в договора за кредит – швейцарски франкове, а в друга валута – евро или лева?

6. Отговаря ли на изискването да бъде изразена на ясен и разбираем език договорна клауза от договор за ипотечен банков кредит, която предвижда кредитът да се погасява в чуждестранната валута, в която същият е разрешен и усвоен, ако нейното икономическо съдържание е разяснено и чрез друга клауза от договора, с която кредитополучателят е предупреден за валутния риск от сключване на договор в чуждестранна валута, както и за последиците, до които би могло да доведе изменението на валутния курс?

7. Към кой момент следва да се преценява дали дадена договорна клауза създава в ущърб на потребителя значителна неравноправност между правата и задълженията, произтичащи от договор за ипотечен банков кредит, сключен в чуждестранна валута, съгласно който потребителят може да избере да набави необходимото количество чуждестранна валута за погасяване на кредита, както от кредитодателя по договора – банката, така и от трето лице?

8. Допустимо ли е съдът в мотивите на решението да приеме, че страните по договор за ипотечен банков кредит, сключен в чуждестранна валута, са постигнали съгласие за кредит в различна от договорената валута и по този начин съдът да подмени основното съдържание на договора за валутен банков кредит?

По тези въпроси се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради противоречие на въззивното решение с решение от 20.09.2017г. на СЕС по дело С-186/16, определение от 22.02.2018г. на СЕС по дело С-119/17, решение на СЕС от 30.04.2014г. по дело С-26/13, решение от 30.05.2013г. на СЕС по дело С-488/11 и определение на СЕС от 16.11.2010 г. по дело С-76/10 СЕС.

9. Когато договор за ипотечен банков кредит е сключен в чуждестранна валута и е уговорено погасителните вноски да са в същата валута, при което потребителят може да избере да набави необходимото количество чуждестранна валута не само от кредитодателя по договора - банката, а и от трето лице, неравноправна ли е договорната клауза за съгласието на потребителя с промяната на валутния курс, когато е избрал да си набави валута от банката-кредитодател по договора?

10. При договор за ипотечен банков кредит в чуждестранна валута за сметка на коя страна е валутният риск при понижаване на курса на чуждестранната валута спрямо лева/евро, ако в договора за кредит е уговорено, че кредитополучателят поема целия валутен риск при повишаване на курса на чуждестранната валута, но не е изрично записано, че кредитополучателят поема риска при понижаване курса на валутата? Означава ли това, че целият валутен риск (както при повишаване, така и при понижаване на швейцарския франк спрямо лева/евро) се поема от кредитополучателя?

11. След като предоставянето на банков кредит е финансова услуга, а уговорената възнаградителна лихва по кредита е цената на услугата, и след като съгласно договора за кредит е уговорено, че лихвата може да се променя през срока на договора, а изменението на лихвата по кредита е свързано с изменения на индекс или лихвен процент на финансовия пазар, които са извън контрола на банката (какъвто в случая е лихвеният мерител Л.), следва ли в такъв случай съдът да приложи изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 във вр. чл. 143, т. 12 ЗЗП?

За тези въпроси се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поддържа и самостоятелното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за достъп до касация – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба К. А. С. е подал писмен отговор, чрез процесуалния си представител адв. В. В., в който се излагат съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на жалбата.

В касационната жалба на К. А. С. са изложени твърдения за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, по които се твърди наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК:

1. Неравноправна ли е по смисъла на чл. 143 от ЗЗП (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА НА ПОТРЕБИТЕЛИТЕ) клауза, сключена между банка и потребител, която сочи, че се предоставят средства в чужда валута, при положение, че се усвоява друга валута в лева/евро?

2. Може ли да се приеме, че клаузите на чл. 1, ал. 1, чл. 1, ал. 3, чл. 2, ал. 1, чл. 3, ал. 1 и чл. 3, ал. 3 са част от основния предмет на процесния договор? Тези клаузи имат ли декларативен характер?

3. Неравноправна ли е по смисъла на ЗЗП клауза от договор за кредит, с която се уговаря наличие на блокирана сметка?

По тези въпроси се твърди, че е налице противоречие на въззивното решение с решение по т. д. № 875/2017 г. на ВКС, ТО.

4. Следва ли банката да докаже по безспорен начин, че оспорени от потребителя клаузи са индивидуално уговорени?

По отношение на този въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

С писмен отговор ответникът по касационната жалба „Ю. Б“ АД я оспорва. Излага съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 2452 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 15825/2018 г. на Софийския градски съд.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 ГПК. С. То решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС - т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност.

Настоящият състав на ВКС, III г. о. намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по посочените въпроси.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон /същото е съобразено с разясненията, дадени от СЕС в подобни хипотези/, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Първите три въпроса, повдигнати от касатора „Ю. Б“ АД, са относими, но въззивният съд е съобразил трайно установената съдебна практика, включително и тази посочена от касатора. Според нея съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е направил всичко това. Отделил е спорните от безспорните факти и е преценявал събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. Обсъдени са всички относими към спора доказателства и доводи на страните като не е дадено разрешение по поставения от касатора процесуалноправен въпрос в противоречие с трайно установена съдебна практика.

Останалите въпроси касаят правилността на решението и възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по конкретното дело. Същите не могат да бъдат проверявани от Върховния касационен съд във фазата по селектиране на касационните жалби, в която предмет на проверка са само основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК – в този смисъл т. 1 от тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Те са фактически обусловени и са изведени въз основа на поддържани от страните доводи във въззивното производство, невъзприети от въззивния съд. Въпросите не притежават характеристиката на правни. Отговорът на формулираните въпроси /дори и след евентуалното им конкретизиране/ не от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, предвид наличието на многобройна и непротиворечива практика на ВКС по идентични казуси, на която се е позовал въззивния съд, постановени при съобразяване на задължителното действие на относими решения на СЕС.

Съобразно изхода на спора деловодни разноски не трябва да се присъждат.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2452 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 15825/2018 г. на Софийския градски съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.