Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) срещу решение № 1696/14.03.2019 г., постановено по адм. дело №7663/2018 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ).
Касационният жалбоподател твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът иска да бъде отменено обжалваното съдебно решение и да бъде потвърдена оспорената заповед. Претендира заплащане на разноски.
Ответникът А. В. М оспорва касационната жалба по съображения в писмен отговор и в открито съдебно заседание. Претендира разноски.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:
С обжалваното решение № 1696/14.03.2019 г., постановено по адм. дело №7663/2018 г. по описа на АССГ е отменена Заповед № 1-2777/22.06.2018 г. на впд главен директор на ГДИН, с която на А.М е наложено дисциплинарно наказание уволнение и е прекратено служебното му правоотношение, присъдени са и разноски. Административният съд е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в кръга на предоставените му правомощия, в предвидената от закона форма, без съществени процедурни нарушения, но без да е извършен цялостен анализ на всички установени факти и обстоятелства и при липса на достатъчна яснота относно основанието за ангажиране на дисциплинарната отговорност на служителя. Решаващият съд се е позовал на Тълкувателно постановление № 3/07.06.2007 г. на Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, постановено по тълкувателно дело № 4/2007 г., за да обоснове основния си правен извод, че описаното в оспорената заповед поведение на А.М се определя като нарушаващо на конкретни негови служебни задължения, съответно на Етичния кодекс за поведение на държавните служите от Главна дирекция „Охрана“ и ГДИН (Етичния кодекс) и не е възможно за това поведение да бъде ангажирана дисциплинарната отговорност на основание чл. 203, ал. 1, т. 13 от Закон за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР). Допълнително АССГ е приел за недопустимо при описание на дисциплинарно нарушение да се посочва само нарушение на конкретна правна норма без да се уточнява какво е дължимото от конкретния служител поведение според тази разпоредба.
Така постановеното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно.
При събиране и обсъждане на доказателствата по делото АССГ не е допуснал процесуални нарушения, а такива въпреки наведеното касационно основание в този смисъл, не са посочени конкретно в касационната жалба. При задълбочен анализ на събраните по делото доказателства административният съд е установил правилно фактическата обстановка по спора, не оспорена в касационната жалба, в която са развити доводи относно правното значение на установените факти и тълкуването на закона. Административният съд е правилно и законосъобразно е приел за установено, че дисциплинарното производство е проведено без да са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила. Спазени са сроковете за образуване дисциплинарното производство и налагане на дисциплинарното наказание. Не е нарушено правото на защита на наказания служител. Спазени са всички формални изисквания при провеждане на дисциплинарното производство и налагане на дисциплинарното наказание със заповед, която съдържа всички реквизити по чл. 210, ал. 1 от ЗМВР. Решаващият съд е изложил правилни, обосновани и законосъобразни мотиви в подкрепа на изводите си за липса на основания за отмяна на оспорената заповед по чл. 146, т. 1, т. 2 и т. 3 от АПК и тези констатации не се оспорват от страните пред настоящата инстанция.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя мотивите на първата инстанция за незаконосъобразност на оспорената пред АССГ заповед, поради което и при условията на чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК не е необходимо да бъдат излагани отново всички основания за нейната отмяна. Независимо от това следва изрично да бъде посочено, че от описаните в оспорената пред АССГ заповед фактически и прави основания не е ясно какво приема дисциплинарнонаказващият орган като дължимо поведение, което не е спазено от А.М. В касационната жалба са развити подрони съображения относно квалификацията и опитът, притежавани от младши инспектора, които е трябвало да му позволят да предприеме подходящи мерки при възникналата ситуация, но и в това изложение липсва конкретизация относно това какво е трябвало и е било възможно да бъде направено от точно този служител.
В касационната жалба са развити доводи и относно правилността на правна квалификация на описаното в оспорената заповед нарушение и възможността неизпълнението на служебни задължения да съставлява и нарушение на етичните правила за поведение както и доколко чл. 21 от Етичния кодекс съдържа конкретно правило за дължимо поведение, а чл. 102 от Етичния кодекс указва самостоятелно какви са необходимите усилия, които трябва да бъдат положени от служителите. По този спорни въпрос административният съд не е допуснал нарушения на закона. Настоящият съдебен състав изцяло споделя мотивите на първата инстанция относно материалната незаконосъобразност на оспорената заповед като също счита, че Тълкувателно постановление № 3/07.06.2007 г. на Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, постановено по тълкувателно дело № 4/2007 г. не е загубило задължителната си сила по чл. 130, ал. 2 от ЗСВ (ЗАКОН ЗА СЪДЕБНАТА ВЛАСТ) и е приложимо спрямо действащите норми на ЗМВР, съответстващи на отменените тълкувани разпоредби на ЗМВР отм. , Според мотивите на цитираното тълкувателно решение „По общото правило на чл. 234 от ЗМВР отм. нарушенията на служебната дисциплина са обединени в две групи, като в първата група попадат виновно неизпълнение на служебни задължения, чийто източник са разпоредбите на ЗМВР, издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, заповеди и разпореждания на ръководството на МВР и на началници на служби. При упражняване на правомощията си в дисциплинарното производство наказващият орган е длъжен да дава точна правна квалификация на нарушенията на служебни задължения, свързани със заеманата длъжност и регламентирани по описания по-горе начин. Когато е извършено действие или бездействие във връзка със служебни задължения, нарушени са конкретни правила, които очертават съдържанието на служебното правоотношение, следва да се налагат наказания на онези основания, в чийто фактически състав са включени нарушенията на служебните задължения. В тези случаи моралната оценка за допуснатото нарушение е без значение за правната квалификация и нормата на чл. 239, ал. 1, т. 5 от ЗМВР отм. е неприложима, тъй като субективната морална оценка на наказващия орган не е елемент на фактическия състав.“ Следва изрично да бъде посочено, че правилното квалифициране на дисциплинарното наказание е от съществено значение за определяне на дисциплинарното наказание, поради което допуснатото в случая нарушение правилно е оценено от АССГ като основание за отмяна на оспорената заповед. В същия смисъл е и непротиворечивата съдебна практика, включително цитираната в обжалваното съдебно решение, формирана след Тълкувателното постановление № № 3/07.06.2007 г. на Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, постановено по тълкувателно дело № 4/2007 г. по приложение на действащия ЗМВР.
Първата инстанция е упражнила правилно правомощията си по чл. 168, ал. 1 от АПК като е осъществила контрол за законосъобразност по отношение оспорената заповед съобразно нейното съдържание, респективно доколко посоченото в нея правно основание съответства на установената фактическа обстановка, без да разглежда въпроса за възможни други основания за ангажиране на дисциплинарната отговорност на служителя.
С оглед на изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.
Пред настоящата касационна инстанция ответникът А. В. М е направил разноски в размер на 700 лв. (заплатено възнаграждение за един адвокат по договор за правна защита и съдействие от 09.04.2019 г.), които с оглед изхода на спора, направеното искане и липса на възражение за прекомерност, трябва да му бъдат възстановени от бюджета на ГДИН.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1696/14.03.2019 г., постановено по адм. дело №7663/2018 г. по описа на Административен съд – София-град.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. С., бул. „Ген. Н.С“ № 21 да заплати на А. В. М, гр. С., бул. „Шипченски проход“ № 18, бл. Д, ет. 1, офис 107 сумата 700 (седемстотин) лева, разноски за касационната инстанция. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) срещу решение № 1696/14.03.2019 г., постановено по адм. дело №7663/2018 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ).
Касационният жалбоподател твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът иска да бъде отменено обжалваното съдебно решение и да бъде потвърдена оспорената заповед. Претендира заплащане на разноски.
Ответникът А.М оспорва касационната жалба по съображения в писмен отговор и в открито съдебно заседание. Претендира разноски.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:
С обжалваното решение № 1696/14.03.2019 г., постановено по адм. дело №7663/2018 г. по описа на АССГ е отменена Заповед № 1-2777/22.06.2018 г. на впд главен директор на ГДИН, с която на А.М е наложено дисциплинарно наказание уволнение и е прекратено служебното му правоотношение, присъдени са и разноски. Административният съд е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в кръга на предоставените му правомощия, в предвидената от закона форма, без съществени процедурни нарушения, но без да е извършен цялостен анализ на всички установени факти и обстоятелства и при липса на достатъчна яснота относно основанието за ангажиране на дисциплинарната отговорност на служителя. Решаващият съд се е позовал на Тълкувателно постановление № 3/07.06.2007 г. на Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, постановено по тълкувателно дело № 4/2007 г., за да обоснове основния си правен извод, че описаното в оспорената заповед поведение на А.М се определя като нарушаващо на конкретни негови служебни задължения, съответно на Етичния кодекс за поведение на държавните служите от Главна дирекция „Охрана“ и ГДИН (Етичния кодекс) и не е възможно за това поведение да бъде ангажирана дисциплинарната отговорност на основание чл. 203, ал. 1, т. 13 от Закон за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР). Допълнително АССГ е приел за недопустимо при описание на дисциплинарно нарушение да се посочва само нарушение на конкретна правна норма без да се уточнява какво е дължимото от конкретния служител поведение според тази разпоредба.
Така постановеното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно.
При събиране и обсъждане на доказателствата по делото АССГ не е допуснал процесуални нарушения, а такива въпреки наведеното касационно основание в този смисъл, не са посочени конкретно в касационната жалба. При задълбочен анализ на събраните по делото доказателства административният съд е установил правилно фактическата обстановка по спора, не оспорена в касационната жалба, в която са развити доводи относно правното значение на установените факти и тълкуването на закона. Административният съд е правилно и законосъобразно е приел за установено, че дисциплинарното производство е проведено без да са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила. Спазени са сроковете за образуване дисциплинарното производство и налагане на дисциплинарното наказание. Не е нарушено правото на защита на наказания служител. Спазени са всички формални изисквания при провеждане на дисциплинарното производство и налагане на дисциплинарното наказание със заповед, която съдържа всички реквизити по чл. 210, ал. 1 от ЗМВР. Решаващият съд е изложил правилни, обосновани и законосъобразни мотиви в подкрепа на изводите си за липса на основания за отмяна на оспорената заповед по чл. 146, т. 1, т. 2 и т. 3 от АПК и тези констатации не се оспорват от страните пред настоящата инстанция.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя мотивите на първата инстанция за незаконосъобразност на оспорената пред АССГ заповед, поради което и при условията на чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК не е необходимо да бъдат излагани отново всички основания за нейната отмяна. Независимо от това следва изрично да бъде посочено, че от описаните в оспорената пред АССГ заповед фактически и прави основания не е ясно какво приема дисциплинарнонаказващият орган като дължимо поведение, което не е спазено от А.М. В касационната жалба са развити подрони съображения относно квалификацията и опитът, притежавани от младши инспектора, които е трябвало да му позволят да предприеме подходящи мерки при възникналата ситуация, но и в това изложение липсва конкретизация относно това какво е трябвало и е било възможно да бъде направено от точно този служител.
В касационната жалба са развити доводи и относно правилността на правна квалификация на описаното в оспорената заповед нарушение и възможността неизпълнението на служебни задължения да съставлява и нарушение на етичните правила за поведение както и доколко чл. 21 от Етичния кодекс съдържа конкретно правило за дължимо поведение, а чл. 102 от Етичния кодекс указва самостоятелно какви са необходимите усилия, които трябва да бъдат положени от служителите. По този спорни въпрос административният съд не е допуснал нарушения на закона. Настоящият съдебен състав изцяло споделя мотивите на първата инстанция относно материалната незаконосъобразност на оспорената заповед като също счита, че Тълкувателно постановление № 3/07.06.2007 г. на Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, постановено по тълкувателно дело № 4/2007 г. не е загубило задължителната си сила по чл. 130, ал. 2 от ЗСВ (ЗАКОН ЗА СЪДЕБНАТА ВЛАСТ) и е приложимо спрямо действащите норми на ЗМВР, съответстващи на отменените тълкувани разпоредби на ЗМВР отм. , Според мотивите на цитираното тълкувателно решение „По общото правило на чл. 234 от ЗМВР отм. нарушенията на служебната дисциплина са обединени в две групи, като в първата група попадат виновно неизпълнение на служебни задължения, чийто източник са разпоредбите на ЗМВР, издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, заповеди и разпореждания на ръководството на МВР и на началници на служби. При упражняване на правомощията си в дисциплинарното производство наказващият орган е длъжен да дава точна правна квалификация на нарушенията на служебни задължения, свързани със заеманата длъжност и регламентирани по описания по-горе начин. Когато е извършено действие или бездействие във връзка със служебни задължения, нарушени са конкретни правила, които очертават съдържанието на служебното правоотношение, следва да се налагат наказания на онези основания, в чийто фактически състав са включени нарушенията на служебните задължения. В тези случаи моралната оценка за допуснатото нарушение е без значение за правната квалификация и нормата на чл. 239, ал. 1, т. 5 от ЗМВР отм. е неприложима, тъй като субективната морална оценка на наказващия орган не е елемент на фактическия състав.“ Следва изрично да бъде посочено, че правилното квалифициране на дисциплинарното наказание е от съществено значение за определяне на дисциплинарното наказание, поради което допуснатото в случая нарушение правилно е оценено от АССГ като основание за отмяна на оспорената заповед. В същия смисъл е и непротиворечивата съдебна практика, включително цитираната в обжалваното съдебно решение, формирана след Тълкувателното постановление № № 3/07.06.2007 г. на Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, постановено по тълкувателно дело № 4/2007 г. по приложение на действащия ЗМВР.
Първата инстанция е упражнила правилно правомощията си по чл. 168, ал. 1 от АПК като е осъществила контрол за законосъобразност по отношение оспорената заповед съобразно нейното съдържание, респективно доколко посоченото в нея правно основание съответства на установената фактическа обстановка, без да разглежда въпроса за възможни други основания за ангажиране на дисциплинарната отговорност на служителя.
С оглед на изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.
Пред настоящата касационна инстанция ответникът А.М е направил разноски в размер на 700 лв. (заплатено възнаграждение за един адвокат по договор за правна защита и съдействие от 09.04.2019 г.), които с оглед изхода на спора, направеното искане и липса на възражение за прекомерност, трябва да му бъдат възстановени от бюджета на ГДИН.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1696/14.03.2019 г., постановено по адм. дело №7663/2018 г. по описа на Административен съд – София-град.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. С., бул. „Ген. Н.С“ № 21 да заплати на А.М, [населено място], [адрес] сумата 700 (седемстотин) лева, разноски за касационната инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.