Производството е по реда на чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К.) (ДОПК), във връзка с чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на директора Дирекция "Обжалване и данъчно осигурителна практика" (ОДОП) - [населено място] при Централното управление (ЦУ) на Националната агенция за приходите (НАП) срещу Решение № 686 от 08.04.2016 г., постановено по адм. д.№ 1742/2015г. по описа на Административен съд-Пловдив, с което е по жалба на А. И. Б., в качеството му на управител на [фирма] е отменен Ревизионен акт № Р-16001614000442-091-001/17.03.2015г., поправен с Ревизионен акт за поправка на РА № П-16001615055706-003-001/27.03.2015г., издадени от К. А. Б. на длъжност началник сектор, възложил ревизията и Р. Б. М. на длъжност главен инспектор по приходите - ръководител на ревизията, при ТД на НАП [населено място], който с Решение № 464/08.06.2015 г. на Директора на Дирекция “ОДОП” [населено място], е потвърден, съответно изменен, в частта, относно ангажирана отговорност по чл. 19 от ДОПК на А. И. Б., в качеството му на управител на [фирма], за задължения за ДДС в размер на 201 746, 74 лв., ведно със законните лихви в размер на 61 031, 31 лв., и за корпоративен данък в размер на 4 166, 66 лв., ведно със законните лихви в размер на 7 111, 78 лв., и за данък върху доходите от трудови и приравнени на тях правоотношения в размер на 11 682, 74 лв., ведно със законните лихви.
Касаторът твърди, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. В касационната жалба са изложени твърдения, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 19, ал. 2 ДОПК. Претендира отмяна на първоинстанционното решение, а в случай, че се потвърди оспореното решение, моли претендираното адвокатско възнаграждение да бъде намалено до минимално определения размер. Претендира юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции.
Ответникът - А. И. Б., в качеството му на управител на [фирма], чрез адв.. К, оспорва касационната жалба. Претендира разноски.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, приема за установено следното:
Касационната жалба е подадена в срока, от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
С обжалваното решение е отменен Ревизионен акт № Р-16001614000442-091-001/17.03.2015г., поправен с Ревизионен акт за поправка на РА № П-16001615055706-003-001/27.03.2015г., издадени от К. А. Б. на длъжност началник сектор, възложил ревизията и Р. Б. М. на длъжност главен инспектор по приходите - ръководител на ревизията, при ТД на НАП [населено място], който с Решение № 464/08.06.2015 г. на Директора на Дирекция “ОДОП” [населено място], е потвърден, съответно изменен, в частта, относно ангажирана отговорност по чл. 19 от ДОПК на А. И. Б., в качеството му на управител на [фирма], за задължения за ДДС в размер на 201 746, 74 лв., ведно със законните лихви в размер на 61 031, 31 лв., и за корпоративен данък в размер на 4 166, 66 лв., ведно със законните лихви в размер на 7 111, 78 лв., и за данък върху доходите от трудови и приравнени на тях правоотношения в размер на 11 682, 74 лв., ведно със законните лихви.
За да уважи жалбата на ревизираното лице, първоинстанционният съд е приел, че РА е издаден от компетентен орган и в законоустановената форма, но не е доказан вторият елемент от фактическия състав на чл. 19, ал. 2 ДОПК, а именно че в подадените справки декларации по ЗДДС и годишни данъчни декларации по ЗКПО управителят не е декларирал истинските стойности на данъка за внасяне по ЗДДС, на претендирания данъчен кредит и на дължимия корпоративен данък. Съдът е приел, че от представените доказателства по делото и заключението на вещото лице по ССЕ не се установява, че задълженото лице е осъществило посочения законов състав за ангажиране на отговорността по чл. 19, ал. 1 от ДОПК, която се свежда най-общо до това, че ревизираният, в качеството му на управител на [фирма], е подписвал договори и фактури, по които неправомерно е ползван данъчен кредит, а подаваните СД по ЗДДС са непълни и в тях са укрити факти и обстоятелства, които са били известни на ревизирания. Аналогична е констатацията по ЗКПО относно подадената ГДД за 2009 г. Съдът е посочил, че в конкретния случая не са налице данни, които да позволят извършването на проверка относно валидността и допустимостта на оспорения административен акт и едва след това да се пристъпи към проверка на постановяването му в съответствие с изискванията на материалния закон. Въз основа на изложеното е направен извод, че след като не е доказан фактическият състав на чл. 19, ал. 2 ДОПК, РА е незаконосъобразен. Решението е правилно.
Първоинстанционният съд е обсъдил подробно всички представени доказателства и заключението по ССЕ и въз основа на тях е стигнал до обосновани фактически и законосъобразни правни изводи.
Оспореният акт е отменен от съда с мотива, че приходната администрация не е доказала наличието на предпоставките, разписани в чл. 19, ал. 2 от ДОПК за ангажиране на отговорността на ревизираното лице. Съгласно посочената норма, за да се вмени отговорност на управителя на задълженото дружество следва да се установи, че той недобросъвестно е отчуждил имущество на дружеството безвъзмездно или по цени, значително по-ниски от пазарните, в резултат на което имуществото е намаляло и по тази причина се е стигнало до неизплащане на данъци или задължителни осигурителни вноски. Посочените материалноправни условия следва да са налице кумулативно, като при отсъствието на което и да е от тях, разпоредбата е неприложима. Следва да се посочи, че макар изрично да е посочено от органите по приходите, че отговорността на ревизираното лице се ангажира на основание чл. 19, ал. 1 ДОПК, в издадения ревизионен доклад са съвместени мотиви, както за наличие на елементи от фактическия състав на чл. 19, ал. 1, така и за обстоятелства по ал. 2, на база на които се прави извод за възникване на отговорността на ревизираното лице. В нарушение на материалния закон, каквато се явява разпоредбата на чл. 19 от ДОПК, е направен извод за наличието на причинно-следствена връзка по ал. 1 между действията на ревизираното лице и невъзможността да се съберат задълженията на [фирма] на база наличието на обстоятелства по ал. 2 - недобросъвестно извършване на плащания от имуществото на задълженото юридическо лице и отчуждаване на имущество на цени, по-ниски от пазарните, довело до намаляване имуществото на задълженото лице.
Данъчните органи се позовават на два РА с които са определени данъчни задължения на дружеството поради това, че не са извършени реални доставки. Тези констатации в РА не може да се противопоставят на ответника, тъй като отговорността на дружеството за неправилно приспаднат данъчен кредит и на ответника по чл. 19 ДОПК, произтичат от различни фактически състава. Чл. 19 изисква умишлено укриване на факти и обстоятелства, които е бил длъжен по закон да обяви пред данъчните органи и поради това да не могат да се съберат задълженията на дружеството. Това не е доказано от касационния жалбоподател, не се сочат кои факти умишлено е укрил и които по закон следва да обяви и това да е основанието за несъбиране задълженията на дружеството.
Административния съд правилно е разпределил доказателствената тежест и правилно е приел, че приходният орган следва да установи всички елементи от фактическия състав на чл. 19, ал. 2 ДОПК и именно той следва да докаже съществуването им, съгласно изискванията на чл. 170, ал. 1 АПК, във връзка с § 2 от ДР на ДОПК.
Първоинстанционният съд правилно е приел, че в случая, не е установено наличието на причинна връзка, между действията на ревизираното лице и несъбираемостта на установените публични вземания на представляваното от ревизирания дружество.
Освен това до 07.03.2013 г. [фирма] е имало и втори управител – Н. Б., чиито права по отношение на управлението на дружеството не са били ограничени по никакъв начин. Обстоятелството дали управителите са съдружници, съответно колко дяла притежават от капитала на дружеството, е ирелевантно за ангажиране на отговорността им по чл. 19 ДОПК, доколкото според чл. 135, ал. 2 от ТЗ управителят на дружество с ограничена отговорност може да не е съдружник. Това е налагало в спорното ревизионно производство да се изследва в какъв обем е възможно да бъде ангажирана отговорността на жалбоподателя. Така например с оспорения РА на Б. се вменени задължения по ЗДДС в общ размер на 182255, 10 лв. за данъчен период м. 05/2012 г., произтичащи от липси на стоки, без да е изследвано дали Н. Б. в качеството й на управител на [фирма] по някакъв начин не e свързана с тези липси, без да е установено в резултата на какво се дължат – на кражба, на продажба или на друго обстоятелство. Ако тези липси се дължат на продажби - от кого и кога са извършени, кога конкретната доставка е следвало да бъде декларирана пред НАП и т. н.
Не е обсъждано и обстоятелството, че решението за отчуждаване на недвижими имоти е от компетентността на общото събрание на съдружниците (чл. 137, ал. 1, т. 7 от ТЗ), а управителят организира и ръководи дейността на дружеството съобразно закона и решенията на общото събрание (чл. 141, ал. 1 от ТЗ).
Отговорността на лицето по чл. 19, ал. 2 ДОПК е субсидиарна и възниква от момента, в който се установи, че задълженията за данъци и задължителни осигурителни вноски, не могат да бъдат събрани от лицето по чл. 14, т. 1 и т. 2 ДОПК. Административният съд правилно е приел, че органът по приходите не е изложил мотиви в тази насока. Цялата процесуална активност на органа по приходите, както във фазата на административната процедура, така и във фазата на съдебното производство е изчерпана с приобщаването на преписките, по които са издадени Ревизионен акт № 161106124/08.03.2012г. и Ревизионен акт № 161205108/10.01.2013г., двата на ТД на НАП, [населено място], Писмо изх. № РД-21-4482-#1 от 10.12.2014 г. на Дирекция „Събиране“ при ТД на НАП - [населено място] и очевидно извършена справка по данните в публичния търговски регистър относно актуалното състояние и представителна власт по отношение на [фирма].
Едва след установяване и обсъждане на всички тези обстоятелства може да се пристъпи към изследване на предпоставките за ангажиране на отговорността на жалбоподателя по чл. 19 ДОПК. Това не е сторено в ревизионното производство.
Правилно е приел първоинстанционният съд, че приходната администрация, нито е издирила конкретни данни, нито е формирала констатация или извод, по отношение на момента, от който е настъпила невъзможност, задълженията на [фирма] за преки и косвени данъци да бъдат събрани. Този факт е от особено значение, относно установяване на датата на възникване на евентуалните задължения за Б. към бюджета, тъй като отговорността на лицето по чл. 19, ал. 1 от ДОПК е субсидиарна и тя възниква едва от момента, в който се установи, че задълженията за данъци и задължителни осигурителни вноски, не могат да бъдат събрани от лицето по чл. 14, т. 1 и 2 от ДОПК. Това изключва възможността за извършване на съответна преценка относно приложение на правилото на чл. 109 от ДОПК, съобразно което не се образува производство за установяване на задължения за данъци по този кодекс, когато са изтекли 5 години от изтичането на годината, в която е подадена декларация или е следвало да бъде подадена декларация. Казано с други думи, в конкретния случая не са налице данни, които да позволят извършването на проверка относно валидността и допустимостта на оспорения административен акт и едва след това да се пристъпи към проверка на постановяването му в съответствие с изискванията на материалния закон.
По изложените съображения и като съобрази, че оспореното съдебно решение е обосновано и постановено при правилно приложение на материалния закон, то същото следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора, следва да бъде уважена претенцията на ответника за присъждане на съдебно-деловодни разноски, сторени за настоящото производство, които са в размер на 3000 лева за платено адвокатско възнаграждение. Възражението на процесуалния представител на Дирекция "ОДОП" [населено място] за прекомерност на възнаграждението е неоснователно, тъй като посочената сума не е по-голяма от минималния размер, изчислен съгласно чл. 8, ал. 1, т. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от горното, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 686 от 08.04.2016 г., постановено по адм. д. № 1742/2015 г. по описа на Административния съд - Пловдив.
ОСЪЖДА Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" [населено място] да заплати от съответния бюджет, в полза на А. И. Б., ЕГН [ЕГН] от [населено място], разноски за касационната инстанция в размер на 3000 лева.
Решението не подлежи на обжалване.