Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение №11 от 03.01.2013г. по гр. д.№1926/12г. на Варненския окръжен съд, след частична отмяна на решение №2418 от 18.07.2008г. по гр. д.№7844/07г. на Варненския районен съд, са осъдени ответниците Г. В. Г. и С. Й. Г. да предадат на основание чл. 108 ЗС на ищците И. Г. Т., Д. И. П. и Е. И. Г. владението върху 2/6 ид. части от жилищна сграда, построена в ПИ №2, кв. 2 по плана на 26 подрайон на [населено място], идентичен с УПИ. .. в кв. 5а по плана на 26 микрорайон на неприложената регулация на [населено място], състояща се от стая, антре, кухненски бокс и баня-тоалетна, означена като помещения №1, 2, 3 и 4 от скицата на вещото лице Б., находяща се на стр. 121 от първоинстанционното производство. Отхвърлен е искът по чл. 108 ЗС за останалите 4/6 от същата жилищна сграда. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата обжалвана част, с която са отхвърлени исковете на И. Т., Д. П. и Е. Г. срещу Г. Г. и С. Г. за предаване владението на втората жилищна сграда, построена в същото дворно място и със същия административен адрес [улица], състояща се от две входни антрета, три стаи, стая-кухня, баня, тоалетна, килер и ниша, означена като помещения №5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14 и 15 по същата скица, както и на гараж №16 на същия административен адрес. Пъвроинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която са били отхвърлени исковете на И. Т., Д. П. и Е. Г. срещу М. А. Н., С. Т. Н. и Г. Т. Н. за предаване на основание чл. 108 ЗС владението върху жилищна сграда, построена в същото дворно място, но на административен адрес [улица], състояща се от две стаи, входно антре, работилница, кухня, тоалет и два навеса.

Предмет на делото са три жилищни сгради, построени в ПИ. .., кв. 2 по плана на 26 подрайон на [населено място], първата от които е с административен адрес [улица], а другите две – с административен адрес [улица], както и гараж на същия адрес №15а. Установено е по делото, че в процесния имот са живели Г. И. Н. и съпругата му А. С. Н., които са построили през периода 1949г. – 1959г. част от помещенията, включени понастоящем в процесните жилищни сгради. А. Н. е починала през 1960г. и е оставила за свои наследници съпруга си Г. Н. и сина си Т. Н.. Т. Н. е установил самостоятелно владение върху постройките, находящи се на административен адрес [улица], а Г. Н. – на останалите постройки, находящи се на адрес [улица]. От представените две удостоверения от 1966г. и 1967г. на Г. [населено място] се установява, че Т. Н. и Г. Н. са признати за собственици на основание чл. 4 от Закона за уреждане правата на лицата, които са заели или получили държавни дворни места, върху постройките и подобренията в дворното място. През 1977г. Г. Н. е сключил брак с Р. П. Н., а през 1984г. и е продал стая, кухня, клозет на двора и навес за натурии. Г. Н. е починал през 1987г., а през 1991г. преживялата съпруга Р. е продала на ответника Г. Г., по време на брака му със С. Г., цялата своя наследствена собственост върху съществуващите към този момент постройки на адрес [улица]. От своя страна ответниците Г. и С. Г. са построили пристройка и гараж в същата част от дворното място. Установено е също, че ищците И. Т., Д. П. и Е. Г. са наследници на Г. И. Н.. Ответниците М. Н., С. Н. и Г. Н. са наследници на Т. И. Н.. Ответниците Г. Г. и С. Г. са частни правоприемници на Р. П. Н.. С влязло в сила решение е признато за установено по отношение на ищците Г. Г. и С. Г., че ответницата М. Н. не е собственик на жилището, находящо се на адрес [улица], означено по настоящото дело като помещения №1, 2, 3 и 4 от скицата на вещото лице Б., находяща се на стр. 121 от първоинстанционното производство. И. Т. е била трето лице помагач на страната на ищците в това производство.

При тези данни въззивният съд е приел, че ответниците М. Н., С. Н. и Г. Н., като наследници на Т. И. Н., са собственици на всички постройки, находящи се на административен адрес [улица], а именно: жилище, състоящо се от антре, салон, две стаи, работилница, кухня, тоалет и два навеса, означени като №17, 18, 19, 20, 21, 22, 23 и 24 по скицата на стр. 121. Ищците, като наследници на Г. И. Н., нямат собственост в тази част.

Прието е, че помещенията, които Г. Н. е продал на съпругата си Р. Н. през 1984г. понастоящем образуват жилище на адрес [улица], означено като помещения №1, 2, 3 и 4 от скицата на вещото лице на стр. 121. Тъй като по време на брака единият от съпрузите е продал свое лично имущество на другия съпруг, то върху него възниква съпружеска имуществена общност. След смъртта на съпруга Г. Н., върху това жилище е възникнала съсобственост при квоти 4/6 за преживялата съпруга Р. Н., 1/6 за дъщерята на Г. - И. Т. и общо 1/6 за другите две ищци Д. и Е., наследници на починалия син на Г. Н. – И. Н.. Понастоящем собственици на 4/6 от жилището са ответниците Г. Г. и С. Г., в качеството им на частни правоприемници на Р. Н..

Прието е, че другото жилище на адрес [улица] е изцяло собственост на ответниците Г. Г. и С. Г., които са закупили част от него от Р. Н. и към него са пристроили пристройка и гараж. Означенията на помещенията в това жилище са №5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14 и 15 по същата скица, както и гараж №16. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата И. Т.. Тя счита, че къщата, която нейният баща Г. Н. е продал на Р. Н., се намира на административен адрес [улица], а не на №15а, както неправилно е приел въззивният съд. В тази къща ищците имат общо 2/6 ид. части. Всички други сгради, които се намират на адрес [улица], са били собственост на нейния наследодател Г. Н. и по силата на наследственото правоприемство сега са собственост изцяло на ищците като негови наследници. Освен това счита, че съдът неправилно е осъдил ответниците Г. и С. Г. да предадат владението върху 2/6 от едната жилищна сграда, вместо да осъди другите ответници М. Н., С. Н. и Г. Н., които живеели в нея и срещу които бил насочен предявеният ревандикационен иск.

В изложението към жалбата се поддържа, че съдът е допуснал сериозно противоречие с установената трайна практика на ВС по аналогични казуси, изразена в решение №1534/26.07.1984г. по гр. д.№82/84г. и решение №88 от 08.03.1999г. по гр. д.№910/98г. Освен това – въззивният съд нарушил изискването за мотивираност на съдебния акт, което е основание за неговата отмяна, съгласно т. 18 на ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, решение №1323 от 26.10.99г. по гр. д.№612/99г. и решение №752/18.11.88г. на ІІІ ГО. И на последно място - въззивното решение влизало в противоречие с практиката на ВКС, според която дарението подлежи на отмяна, когато надареният отказва да даде на дарителя си издръжка, от която той се нуждае, въпреки че има възможност да дава такава издръжка, както и за размера на издръжката.

Ответниците Г. Г. и С. Г. оспорват жалбата. Считат, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Жалбоподателката не е формулирала правните въпроси, по които счита, че има противоречие между въззивното решение и посочената практика на ВС и ВКС, а това е задължително изискване за редовност на касационната жалба, съгласно т. 1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това, не е налице и твърдяното противоречие. Решение №1534/26.07.1984г. по гр. д.№82/84г. на ВС и решение №88 от 08.03.1999г. по гр. д.№910/98г. на ВКС са посочени в първата касационна жалба по делото. В тях се разискват въпроси, свързани със съпружеската имуществена общност. Тези въпроси са били предмет на първото касационно производство. С първото касационно решение по делото е прието, че след продажбата от 1984г. сградата, която е била лична собственост на Г. Н., е станала съпружеска имуществена общност на Г. и Р. Н., затова след смъртта на Г. неговата преживяла съпруга Р. не е могла да се разпореди изцяло с нея, а само с притежаваните 4/6 ид. части. Другите 2/6 ид. части са собственост по наследство на ищците. Този извод на ВКС е възприет изцяло при новото разглеждане на делото от въззивния съд. Отделно от това – двете решения на ВС и ВКС не са постановени по сходни казуси, както неправилно поддържа жалбоподателката. В тях не се разглежда спор за статута на вещ, която е била лична собственост на единия съпруг, а след като той я продава на другия съпруг. Затова няма и противоречие между обжалваното въззивно решение и посочените две решения на Върховния съд. На следващо място – въззивното решение е мотивирано и затова то не нарушава изискването на т. 18 на ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС. И на последно място – по настоящото дело изобщо не е стоял въпрос за отмяна на дарение на основание чл. 227 ЗЗД. Затова и посочената практика на ВКС, в която се разисква този въпрос, е неотносима към спора по настоящото дело.

Касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне служебно в частта, с която съдът се е произнесъл по иска за собственост на жилищната сграда, състояща се от стая, антре, кухненски бокс и баня-тоалетна, означена като помещения №1, 2, 3 и 4 от скицата на вещото лице Б., находяща се на стр. 121 от първоинстанционното производство. Съществува съмнение за допустимостта на това решение. Спорът за собственост на тази сграда е между ищците от една страна и всички ответници от друга, но в частта си за предаване на владението искът е насочен само срещу ответниците М. Н., С. Н. и Г. Н., а е уважен от съда срещу ответниците Г. Г. и С. Г., за които не се спори, че не владеят този имот. Възможността за служебно допускане на касационно обжалване при съмнение за допустимостта на въззивното решение е посочена в т. 1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.

Водим от изложеното, върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА

по жалбата на И. Г. Т.

касационно обжалване на решение №11 от 03.01.2013г. по гр. д.№1926/12г. на Варненския окръжен съд, в частта, с която съдът се е произнесъл по иск за собственост на жилищна сграда, построена в ПИ №2, кв. 2 по плана на 26 подрайон на [населено място], идентичен с УПИ VІІІ-2 в кв. 5а по плана на 26 микрорайон на неприложената регулация на [населено място], състояща се от стая, антре, кухненски бокс и баня-тоалетна, означена като помещения №1, 2, 3 и 4 от скицата на вещото лице Б., находяща се на стр. 121 от първоинстанционното производство.

УКАЗВА

на жалбоподателката да внесе в едноседмичен срок от съобщението по сметка на ВКС държавна такса в размер на 44, 18лв. и да представи вносния документ, в противен случай жалбата ще бъде върната.

След представяне на доказателства за внесена държавна такса, делото да се докладва на председателя на първо гражданско отделение за насрочване.

НЕ ДОПУСКА

касационно обжалване на решение №11 от 03.01.2013г. по гр. д.№1926/12г. на Варненския окръжен съд в останалата част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: