О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 799

Гр. София,12.03.2025 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Й.

ЧЛЕНОВЕ: П. Х.

ИВАНКА АНГЕЛОВА

като изслуша докладваното от съдия П. Х. т. д. № 2070/2024 г., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Дженерали застраховане“ АД, [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 107 от 14.05.2024 г. по в. гр. д. № 13/2024 г. на Апелативен съд – В. Т. в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 380 от 27.10.2023 г., постановено по гр. д. № 193/2023 г. по описа на Окръжен съд – Русе, като краен резултат застрахователното дружество е осъдено да заплати на основание чл. 432 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 52 ЗЗД и чл. 429 КЗ по 35 000 лв. на И. Г. Д. и Ш. Ф. Д. - обезщетения за претърпени неимуществени вреди от смъртта на техния син Г. И. Д., причинена при ПТП, настъпило на 06.12.2021 г., по вина на Г. Д. Б. при управление на л. а. „Пежо 307“ с рег. [рег. номер на МПС] , ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от 14.12.2021 г. – по отношение дължимото обезщетение на Ш. Ф. Д.; съответно от 14.02.2022 г. – по отношение дължимото обезщетение на И. Г. Д., до окончателното им изплащане.

В касационната жалба се излага, че въззивното решение в обжалваните части е неправилно поради наличието на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК касационни основания. Твърди се, че въззивният съд не е съобразил в пълна степен всички относими критерии, имащи значение за справедливия размер на обезщетенията съобразно ППВС № 4/1968 г., като в нарушение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД присъдените обезщетения са силно завишени, несправедливи и неотговарящи на доказаните в хода на производството претърпени неимуществени вреди. Според касатора апелативният съд е пренебрегнал определени факти по делото, отричайки значението им за спора, не е оценил правилно други обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, релевантни за размера на обезщетението, напр. -родителите на починалия са били разведени и противно на твърденията им не са живеели заедно с него под един покрив; личността на пострадалия, неговото обществено положение, социално-икономическата обстановка в страната към датата на настъпване на застрахователното събитие (в т. ч. цена на застраховката, среден доход на лице от населението в България, процент застраховани автомобили в страната и др.) не са взети предвид и пр. Поддържа се, че при изследване на събраните по делото доказателства въззивният съд е допуснал и съществено нарушение на разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Моли се за отмяна на въззивното решение в обжалваните части и за отхвърляне на предявените искове, ведно с присъждане на сторените по делото разноски.

В изложението за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. Кои обстоятелства следва да бъдат ценени от съда при решаване на въпроса за определяне на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди (чл. 52 ЗЗД)?; 2. Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?; 3. Длъжен ли е съдът да търси „справедлив и точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий, като, без да излага конкретни, ясни и задълбочени мотиви, определи обезщетение, което значително надхвърля определените по сходни случаи?; 4. Длъжен ли е съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди да се съобрази с общественото разбиране за справедливост за конкретния времеви период? Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно (завишено) с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?; 5. Следва ли да се допуска обезщетението (поради неговата прекомерност) да се превръща в средство за обогатяване и повишаване стандарта на живот на увредените лица и определянето му да води до изкривяване волята на законодателя (за баланс между вреди и обезщетение) и до компрометиране на принципа за справедливост, заложен в нормативната уредба? и 6. Задължен ли е съдът при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи, възражения и твърдения на страните? Следва ли формираният от съда правен извод относно основателността на претенцията да е резултат от обсъждане в логическа зависимост и обвързаност на всички събрани в хода на процеса доказателства съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, както и на доводите на страните, или същият може да почива само на предположения и на противоречиви показания на свидетели, явно заинтересовани от изхода на спора?

Касаторът счита, че горните въпроси са разрешени от въззивния съд в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – в противоречие със следната съдебна практика: ППВС № 1/1968 г. – по въпроси №№ 1 – 5, вкл., Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 36 от 24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 92 от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 126 от 09.05.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение от № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 6.

В постъпил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК съвместен писмен отговор И. Г. Д. и Ш. Ф. Д., чрез процесуалния им пълномощник, изразяват подробно становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски (адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв).

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалвания резултат, след изясняване на фактическата обстановка и анализ на събраните по делото доказателства, в т. ч. заключението на вещите лица по КСМАТЕ и показанията на свидетелите, въззивният съд е приел, че се установява наличието на противоправно поведение на водачката Г. Б., в резултат на което по непредпазливост е причинена смъртта на Г. Д.. Доколкото Б. е управлявала автомобил, застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество, за последното се е породило задължението да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица вреди – чл. 429, ал. 1 КЗ.

Относно спорния въпрос за справедливите размери на обезщетенията съгласно чл. 52 ЗЗД съставът на въззивния съд е посочил, че съобразява разясненията по прилагане на справедливостта като критерий за определяне на размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, дадени в ППВС № 4/23.12.1968 г., както и изведените от съдебната практика допълнителни критерии – икономическата конюнктура и общественото възприемане на справедливостта, видими от непрекъснатото нарастване на нивата на застрахователната сума, нарастването на минималната работна заплата, както и наложилата се съдебна практика по аналогични случаи, която се явява коректив на разбирането за справедливост.

Освен горното въззивният съд е изложил мотиви, че по иска на Шена Д. съобразява и възрастта на починалото лице – 19 г.; доказаните изключително близки отношения между починалия и неговата майка, която той е подпомагал в домакинството и финансово, както и при отглеждането и грижите за малкия му брат Д.; обстоятелството, че Г. се е преместил да живее при майка си в [населено място], винаги се обаждал къде е, кога ще се прибере; внезапната му смърт предизвикала безмерна скръб у майката, тя не можела да приеме смъртта му, все още очаквала той да се прибере, все още не е разопаковала вещите му от [населено място]; оплаквала се от световъртеж и болки в гърдите, за които няма физиологична причина; в продължение на няколко месеца била неадекватна, гледала в една точка, последната година и половина прекарвала в ежедневен плач, поради което било трудно да се концентрира. Отчитайки тези страдания, възрастта на ищцата към момента на ПТП – 42 г., емоционалните преживявания, които ще я съпътстват през целия остатък от живота като родител, надживял детето си, и обществено-икономическата ситуация към момента на инцидента, въззивната инстанция е формирала извод, че размерът на обезщетението за понесените от Ш. Д. неимуществени вреди следва да се определи на 170 000 лв.

По отношение на претенцията на И. Д. въззивният съд е отчел възрастта на ищеца към момента на ПТП – 42 г.; обстоятелството, че отношенията му със сина му са били много близки, след раздялата на двамата родители Г. е живял известно време при баща си в [населено място], а след преместването му в [населено място] почти всяка събота и неделя е посещавал баща си в [населено място]; в първите дни след инцидента И. Д. бил съкрушен, неадекватен, като следва да се отчете и обстоятелството, че той е отишъл на мястото на произшествието и е възприел сина си на платното; впоследствие започнал да има проблеми със съня, изглеждал нервен, наложило се да ползва услугите на психолога, назначен в предприятието, където работи; затворил се, продал жилището си в [населено място] и се преместил да живее в [населено място], за да е по-близо до другия си син. С оглед на това, съставът на Великотърновския апелативен състав е намерил, че обезщетението за неимуществени вреди на И. Д. също следва да се определи в размер на 170 000 лв., който се явява справедлив и съобразен с претърпените емоционални страдания и икономическите условия в страната към 2021 г.

Възражението на застрахователното дружество за завишен размер на обезщетенията за неимуществени вреди не е счетено за основателно предвид установените от показанията на разпитаните свидетели близки и топли отношения на загиналия с неговите родители, както и емоционалните травми, които загубата му им е причинила, а наведеното по-късно възражение на застрахователя за евентуална употреба на наркотици от страна на починалия, по това време студент в [населено място], е преценено като неотносимо към предмета на спора.

Въззивният съд е намалил на 30 % определения от първоинстанционния съд принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат с мотиви, че виновната водачка е допуснала две нарушения на ЗДвП, довели до напускане от автомобила на пътното платно и преобръщането му по таван (видно от влязлата в сила присъда) и съпоставката на нейното поведение с действията на пострадалия пътник, който се е возил на предна дясна седалка без поставен предпазен колан, сочи на съществен превес в приноса на водачката за настъпване на произшествието.

След отчитане на установеното съпричиняване на вредите съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД решаващият съдебен състав е приел, че дължимите обезщетения от страна на ответника възлизат на по 119 000 лв. за всеки от родителите, като при приспадане на заплатените извънсъдебно от застрахователя обезщетения от по 84 000 лв. е формиран краен извод, че исковете са основателни за по 35 000 лв.

Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради следното:

Формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси, обобщено отнасящи се до критериите за определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, не са разрешени в противоречие с цитираната от касатора задължителна съдебна практика, на която съдът изрично се е позовал. Съгласно постановките на ППВС № 4/68 г., доразвити с решения на ВКС по чл. 290 ГПК, справедливостта като критерий за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при деликт не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства. При причинена смърт от непозволено увреждане подлежащите на изследване обстоятелства са начина на извършването му, възрастта на увредения, дълбочината и продължителността на търпените морални страдания, отношенията между пострадалия и претендиращите обезщетение за неимуществени вреди, икономическата конюнктура, която рефлектира върху обществено-оправданата оценка на понятието за справедливост при определяне паричния еквивалент на вредите и пр. Те следва да бъдат анализирани в тяхната съвкупност, за да се определи точно съдържанието на увреждането. Когато съдът е изброил релевантните за определяне на обезщетението факти, но не е мотивирал оценъчен извод за приноса им за вида и обхвата на вредите или неправилно е преценил последните, критерият за справедливост по чл.52 ЗЗД се явява нарушен. В случая въззивният съд подробно е изследвал относимите към спорния предмет и установени по делото обстоятелства, обсъдил ги е и ги е анализирал в тяхната съвкупност, като не е допуснал твърдяното от касатора отклонение от релевантната съдебна практика по чл. 52 ЗЗД досежно определянето на справедливи обезщетения за неимуществени вреди, претърпени от деликт.

Не е налице противоречие с практиката на ВКС и по последния въпрос относно задълженията на съда при мотивирането на съдебния му акт по съществото на спора – въззивният съдебен състав е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност и е взел предвид както всички събрани по делото доказателства, преценени според неговото вътрешно убеждение, така и доводите и възраженията на страните, които са били включени в предмета на спора съгласно чл. 269 ГПК и които имат значение за решаването на делото, и им е дал мотивиран отговор.

С оглед изложеното поддържаните от касатора селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не се доказват, поради което въззивното решение не следва да се допуска до инстанционен контрол.

При този изход на делото на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв в полза на процесуалния пълномощник на ответниците по касация следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказаната им в производството пред ВКС безплатна правна помощ. Съгласно чл. 36, ал. 2, изр. 2 вр. ал. 1 ЗАдв възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и размерът му следва да е справедлив и обоснован. Предвид горното, действителната фактическа и правна сложност на делото, спецификите на касационното производство и извършените от адвоката – пълнмощник действия, настоящият съдебен състав намира, че справедливият и обоснован размер на възнаграждението му следва да е в общ размер от 2 000 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 107 от 14.05.2024 г. по в. гр. д. № 13/2024 г. на Апелативен съд – В. Т. в обжалваните от „Дженерали застраховане“ АД части.

ОСЪЖДА „Дженерали застраховане“ АД с ЕИК[ЕИК], [населено място], да заплати на адв. З. М. от АК – Русе - процесуален пълномощник на И. Г. Д. и Ш. Ф. Д., сумата от 2 000 (две хиляди) лв. - адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: