О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№779

гр. София, № 12.03. 2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети февруари две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ : ГАЛИНА ИВАНОВА

ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА

като разгледа докладваното от съдия Господинова т. д. № 2447 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от И. И. К. срещу решение № 804 от 08.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 21/ 2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 901365 от 13.01.2022 г., постановено по т. д. № 33/2020 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, с което И. И. К. е осъден да заплати на Гаранционен фонд сумата от 370 111, 74 лв., представляваща изплатено от Гаранционен фонд обезщетение за неимуществени вреди по щета № 210163/ 16.08.2011 г., присъдено с влезли в сила решения, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че приложимата към процесните правоотношения разпоредба на чл. 288, ал. 12 КЗ /отм./ не предвижда, че Гаранционен фонд встъпва в правата на увреденото лице към причинителя на вредата за платените лихви върху дължимото обезщетение за вреди. Това е основание за отхвърляне на предявения иск в тази му част, което обаче не е съобразено от въззивния съд. Заявява, че причината Гаранционен фонд да заплати на увредените лица лихви за забава и разноски, направени в хода на водено исково производство, е неговото поведение да откаже да изпълни доброволно задължението си да ги обезщети за претърпените от тях неимуществени вреди. Това поведение е довело до необходимост пострадалите да предявят иск пред съда срещу фонда, за да бъдат установени вземанията им за обезщетение и да получат изпълнение на същите, поради което за времето, през което е бил висящ съдебният процес, са начислени лихви за забава върху дължимите обезщетения и е възникнала отговорността на фонда за разноски. Счита, че доколкото Гаранционен фонд не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение, то за него не възниква регресно вземане към причинителя на вредата да получи сумите, които е платил за лихви за забава и разноски, направени за водене на исковото производство. Касаторът посочва, че въззивният съд не е отчел, че в претендираните по делото суми се включват и такива за заплатени от Гаранционен фонд разноски по изпълнението, начислени в хода на изпълнително производство, образувано от увредените лица за принудително събиране на присъдените им с влязло в сила решение обезщетения за вреди, които са 11 997, 60 лв. – платена такса по ТТРЗЧСИ и 5 531 лв. – платен адвокатски хонорар, събрани по изп. д. № 66/2015 г. по описа на ЧСИ Д.. Тези разноски не представляват необходими разноски за определяне на обезщетението и са извън обхвата на регресното право, което възниква за Гаранционен фонд. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на извода на въззивния съд за началния момент, от който започва да тече давността за погасяване на регресния иск на Гаранционен фонд, който не е от плащането на обезщетението за вреди на пострадалите, а от датата на извършване на деянието, от което са причинени вредите, подлежащи на обезщетяване, защото от този момент започва да тече и погасителната давност за вземането на пострадалите лица към виновния водач за получаване на обезщетение по чл. 45 ЗЗД, в което встъпва фонда. Касаторът заявява, че обжалваното решение е неправилно и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е присъдена законна лихва върху сумата, представляваща платени от Гаранционен фонд на увредените лица лихви за забава, поради предвидената в закона забрана за начисляване на лихва за забава върху вземане, което по естеството си също е такова за лихва.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя няколко материалноправни и един процесуалноправен въпрос, които сочи, че са от значение за формиране на решаващите изводи на въззивния съд в обжалваното решение, като се позовава и на допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Счита, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане до касация на решението на Софийски апелативен съд, тъй като то е очевидно неправилно.

Ответникът по касация Гаранционен фонд не изразява становище по подадената касационна жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима.

За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане в производството е осъдителен иск с правна квалификация чл. 288, ал. 12 КЗ /отм./, с който Гаранционният фонд претендира от причинителя на вредата това, което е платил на лица, пострадали от пътно-транспортно произшествие /ПТП/. Счел е, че от събраните по делото доказателства се установяват всички елементи от фактическия състав, при който възниква деликтната отговорност на ответника И. И. К., като водач на моторно-превозно средство /МПС/, за причинените в резултат на настъпило ПТП вреди на лицата М. К., И. К., В. К. и Н. К., както и че между страните не е спорно и като такова е установено обстоятелството, че към датата на произшествието за управляваното от виновния водач МПС не е имало сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. За доказани в производството са приети и фактите, че ищецът Гаранционен фонд е осъден с влязло в сила решение да заплати на увредените лица обезщетение за претърпени неимуществени вреди, което в общ размер от 252 000 лв. за всички тях, както и че е заплатил на пострадалите присъденото в тяхна полза обезщетение, заедно с лихвата за забава, разноски за водене на исковото производство, както и разноски по изпълнението. Въззивният съд е изложил съображения, че разноските по изпълнението не са такива за определяне и изплащане на обезщетението на увредените лица, поради което за Гаранционен фонд не възниква регресно право да получи от виновния водач платените разноски по изп. д. № 334/2015 г. по описа на ЧСИ от 480 лв. за адвокатско възнаграждение и от 774, 53 лв. за таксите, дължими на ЧСИ. С оглед на това е счел, че предявеният иск е неоснователен за сумата над 370 111, 74 лв. до пълния размер от 371 366, 27 лв. В решението апелативният съд е посочил, че платени такси и разноски по друго изпълнително дело, което се установява, че е образувано от увредените лица срещу Гаранционен фонд, не са включени в регресната претенция, която е предмет на предявения иск. Поддържаното от ответника в подадената от него въззивна жалба възражение за анатоцизъм при присъждането на законна лихва върху тази част от претендираната с иска сума, която представлява заплатено на увредените лица обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва, е прието за неоснователно, тъй като предявеното в процеса вземане няма характер на такова за лихва. В решението е счетено, че давността за погасяване на регресния иск на Гаранционен фонд към виновния водач за получаване на това, което е заплатил на пострадалите лица, е петгодишна и започва да тече от датата, на която е извършено плащането, а не от датата на деликта, поради което тя не е изтекла до датата на подаване на исковата молба в съда. С оглед на това въззивният съд е заключил, че обжалваното решение трябва да бъде отменено в частта, с която И. И. К. е осъден да заплати на Гаранционен фонд сумата над 370 111, 74 лв. до 371 366, 27 лв., представляваща възникнало регресно вземане, и вместо него да бъде постановено такова за отхвърляне на иска в тази му част, като в останалата част решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира пет въпроса, които поддържа, че са обусловили решаващите изводи на въззивния съд за частична основателност на предявения срещу него осъдителен иск, като по отношение на всеки от тях се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по отношение на един от въпросите поддържа да са налице и предпоставките за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Първият въпрос, поставен от касатора и уточнен от съда в съответствие с указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, е следният: Включват ли се в разходите по чл. 288, ал. 8 КЗ /отм./, за които възниква регресно право в полза на Гаранционен фонд към причинителя на вредата по чл. 288, ал. 12 КЗ /отм./, разноските, направени в изпълнителното производство, водено от увредените лица срещу Гаранционен фонд за събиране на тяхното вземане за обезщетение за вреди, причинени от ПТП? Този въпрос е свързан с прилагане на материалноправните норми на чл. 288, ал. 8 и ал. 12 КЗ /отм./, поради което има характера на правен. Обхватът на регресното право, което възниква за Гаранционен фонд в случаите, при които той е платил обезщетение за претърпените вреди на пострадалите от ПТП лица, е част от предмета на делото при предявен осъдителен иск за защита пред съда на това право, какъвто е този, за разглеждане на който е образувано настоящото исково производство. Ето защо и посоченият въпрос е включен в предмета на спора по делото, като по него въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение и това е обусловило решаващите му правни изводи за това до каква стойност е възникнало регресно вземане за Гаранционен фонд към касатора, който е ответник по осъдителния иск. С оглед на това трябва да се приеме, че по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд по чл. 280, ал. 1 ГПК.

По въпроса за тълкуването на материалноправните норми на чл. 288, ал. 12 КЗ /отм./ и чл. 288, ал. 8 КЗ /отм./ има създадена практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, на която се позовава и касаторът, която е обективирана в Решение № 8 от 22.06.2022 г., постановено по т. д. № 2144/2020 г. по описа на ВКС, I т. о. и Решение № 127 от 18.10.2019 г., постановено по т. д. № 2835/2018 г. по описа на ВКС, I т. о. В тези решения е прието, че регресното право на Гаранционния фонд обхваща платените разходи по чл. 288, ал. 8 КЗ /отм./, т. е. разходите за определяне и изплащане на обезщетението. Това са обичайните разходи, необходими за установяване механизма на ПТП, вида и обема на претърпените от увредените лица вреди, както и причинно-следствената връзка между ПТП и вредите. Разноските в изпълнителното производство /такси и разноски по Тарифата за таксите и разноските по ЗЧСИ, адвокатски възнаграждения и др./ са направени след влизане в сила на съдебните решения по исковете на увредените лица, т. е. след установяване със сила на пресъдено нещо на подлежащите на обезщетяване вреди и размера на дължимите от фонда обезщетения. В този смисъл тези разноски не представляват необходими разходи за определяне на обезщетението, респ. са извън обхвата на регресното право на Гаранционния фонд.

От мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд е счел, че разноските по изпълнението не могат да се квалифицират като такива за определяне и изплащане на обезщетението на пострадалите от ПТП, поради което е заключил, че за Гаранционен фонд не възниква регресно право към причинителя на вредата за получаване на част от претендираната в процеса сума от 1 254, 53 лв., на която се равняват платените от него разноски, направени в образувано срещу фонда изпълнително производство. Този извод е в съответствие с даденото в посочените две решения на ВКС тълкуване на материалноправните норми на чл. 288, ал. 8 и ал. 12 КЗ /отм./, което означава, че по отношение на първия от поставените въпроси не е налице допълнителното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вторият въпрос, който касаторът формулира в изложението за допускане на касационно обжалване, конкретизиран от съда е следният: Включват ли се в разходите по чл. 288, ал. 8 КЗ /отм./, за които възниква регресно право в полза на Гаранционен фонд към причинителя на вредата по чл. 288, ал. 12 КЗ /отм./, разноските, направени в съдебно производство, образувано по иск, предявен от увредените лица срещу Гаранционен фонд, имащ за предмет вземането им за обезщетение за вреди, причинени от ПТП? Този въпрос също е свързан с прилагането на материалноправните норми на чл. 288, ал. 8 и ал. 12 КЗ /отм./, поради което има характера на правен и доколкото касае обхвата на предявеното в процеса регресно вземане на Гаранционен фонд към водача, виновен за ПТП-то, от което са причинени вреди, е включен в предмета на спора по настоящото дело. По него има произнасяне в обжалваното решение, тъй като за да счете, че предявеният осъдителен иск е частично основателен, въззивният съд е определил за каква част от платените от ищеца суми възниква регресно вземане към причинителя на вредата, а в тези суми съгласно исковата претенция се включват и такива за заплатени разноски, направени в образувано от увредените лица срещу фонда исково производство, чийто предмет са вземанията им за обезщетение за вреди. Ето защо този въпрос също покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въпреки че по отношение на този въпрос касаторът се позовава на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, той не сочи някаква задължителна практика на ВКС и ВС, както и практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, на която да противоречи произнасянето на въззивния съд по него. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа, че разрешението, дадено в обжалваното решение, противоречи на това в решение на Окръжен съд – Благоевград. Това решение обаче не представлява съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която съгласно задължителните указания, дадени в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, включва само тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС, тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. /отм./, тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.

Както вече беше посочено при разглеждане на първия въпрос, поставен от касатора, по тълкуването на нормите на чл. 288, ал. 8 и ал. 12 КЗ /отм./ и определяне с оглед на това на обхвата на регресното право на Гранционен фонд към причинителя на вредата има формирана практика на ВКС по чл. 290 ГПК, която е от вида на тази, която се съобразява при преценка на допълнителното основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В едно от цитираните решения, което е Решение № 8 от 22.06.2022 г., постановено по т. д. № 2144/2020 г. по описа на ВКС, I т. о., има и конкретно произнасяне по това дали в обхвата на това право се включват платените от фонда суми за разноски, направени във водено срещу него от увреденото лице исково производство, имащо за предмет правото на обезщетение за вреди. В него е прието, че в регресното право по чл. 288, ал. 12 КЗ /отм./ се включват и сумите, заплатени от Гаранционен фонд за дължима държавна такса, както и за адвокатско възнаграждение за воденото от увреденото лице срещу фонда исково производство за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, които са причинени при настъпило ПТП. От мотивите на обжалваното решение е видно, че апелативният съд не е извадил от стойността, до която е счел, че е възникнало регресно вземане за Гаранционен фонд към ответника, сумите за заплатени разноски, присъдени с влязло в сила решение, постановено по предявени от увредените лица искове срещу фонда за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, поради което трябва да се приеме, че е направил извод, че те се включват в обхвата на регресното право, което разрешение съответства на това, дадено в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК. Това изключва основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В изложението за допускане на касационно обжалване по отношения на втория материалноправен въпрос касаторът се позовава и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Той обаче не излага конкретни съображения защо счита, че отговорът на този въпрос би бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно указанията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице основанието за допускане на касационен контрол на едно въззивно решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, трябва разглеждането на разрешения с него правен въпрос да допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или да се отнася до прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони, по което няма създадена съдебна практика или да се налага съществуваща такава да бъде осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По тълкуването на материалноправните разпоредби на чл. 288, ал. 8 и ал. 12 КЗ /отм./ към момента има създадена съдебна практика на ВКС, която вече беше цитирана – Решение № 8 от 22.06.2022 г., постановено по т. д. № 2144/2020 г. по описа на ВКС, I т. о. и Решение № 127 от 18.10.2019 г., постановено по т. д. № 2835/2018 г. по описа на ВКС, I т. о. Липсва основание да се заключи, че направеното в тези решения тълкуване на посочените норми е неправилно. Не се твърди от касатора и не се установява след постановяването на тези актове да е настъпил някакъв нов факт, свързан с развитието на обществените отношения или със законодателството, който да налага промяна на даденото с тях тълкуване. Следователно по отношение на поставения от касатора правен въпрос не е осъществено и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Следващият въпрос, който е формулиран в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, е: Кой е началният момент, от който тече давността за погасяване на правото на иск на Гаранционен фонд срещу делинквента за получаване на платеното на увреденото лице обезщетение? Този въпрос е свързан с прилагането на материалноправните разпоредби, уреждащи погасителната давност, поради което има характера на правен. По него има произнасяне в обжалваното решение, в което въззивният съд е разгледал заявеното от ответника възражение за погасяване по давност на регресния суброгационен иск на Гаранционен фонд, като е изложил съображения за това кой е началният момент, от който започва да тече погасителната давност за него. Това произнасяне е от значение за направения от въззивния съд извод по основателността на въведеното от ответника в предмета на спора правопогасяващо възражение и за обусловения от него извод по основателността на предявения иск до сумата от 370 111, 74 лв. Следователно по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поставеният материалноправен въпрос е разрешен в съдебната практика от вида на тази, която се съобразява при преценка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тя обаче е различна от практиката, на която се позовава касаторът, която е тази, обективирана в Постановление № 2 от 21.12.1981 г. на Пленума на ВС и в Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 г. по тълк. д. № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС. В Постановление № 2 от 21.12.1981 г. на Пленума на ВС са дадени указания за момента, от който тече погасителната давност за вземанията при някои хипотези на непозволено увреждане. Вземането, което е предмет на предявения в процеса иск, обаче не е такова на пострадалия към делинквента за получаване на обезщетение за вреди, причинени от непозволено увреждане, а представлява регресно вземане на Гаранционен фонд към виновния водач за получаване на сумите, платени на лицата, увредените от деянието на последния, поради което и разрешенията, дадени в това постановление, не са относими към отговора на въпроса за началния момент на давността за погасяване на регресния иск на Гаранционен фонд. В Тълкувателно решение № 5 от 05.04.2006 г. по тълк. д. № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС, е разгледан въпрос, отнасящ се до основанията за спиране на погасителната давност, а не до началото на погасителната давност, поради което в него също липсва произнасяне по поставения материалноправен въпрос за началото на погасителната давност при предявен регресен иск от Гаранционен фонд срещу виновния водач, от чието деяние са причинени вреди.

Въпросът за началния момент, от който тече давността за погасяване на регресния суброгационен иск на Гаранционния фонд, с който той претендира от причинителя на вредата това, което е платил на увреденото лице, е разрешен в Решение № 127 от 18.10.2019 г., постановено по т. д. № 2835/2018 г. по описа на ВКС, I т. о., в което е прието, че това е моментът, в който Гаранционният фонд е изплатил обезщетението на правоимащото лице. В обжалваното решение въззивният съд е направил извод, че давността за погасяване на предявения иск на Гаранционен фонд срещу виновния водач по чл. 288, ал. 12 КЗ /отм./ тече от датата, на която е изплатено обезщетение за претърпените неимуществени вреди на увредените при настъпилото ПТП лица, което е в пълно съответствие с разрешението, дадено в практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК. Това означава, че по отношение на поставения въпрос не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Четвъртият поставен от касатора въпрос, в частта, в която се различава от вече разгледаните такива за обхвата на регресното право по чл. 288, ал. 12 КЗ /отм./, може да бъде конкретизиран от съда по следния начин: Допустимо ли е върху сумите, претендирани като главница по предявен от Гаранционен фонд регресен иск по чл. 288, ал. 12 КЗ /отм./ и представляващи платена на увредените лица лихва за забава, да се присъжда законна лихва за забава? Установява се, че в обжалваното решение съдът е разгледал заявено от ответника в производството възражение, че на основание чл. 10 ЗЗД не е допустимо присъждането на законна лихва върху тази част от претендираната с предявения иск сума, която представлява заплатено от Гаранционен фонд на увредените лица обезщетение за забавено плащане на главницата, като го е счел за неоснователно. Това произнасяне е обусловило и крайния извод на въззивния съд, че решението на първата инстанция следва да бъде потвърдено в частта, с която е присъдена законна лихва върху цялото регресно вземане за периода от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. Следователно по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Формулираният от касатора въпрос е разрешен в едно от вече цитираните решения на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК - Решение № 8 от 22.06.2022 г., постановено по т. д. № 2144/2020 г. по описа на ВКС, I т. о. В него е прието, че е неоснователно оплакването за неправилност на въззивното решение относно присъдената законна лихва върху платените лихви, възнаграждения и разноски, които са в обхвата на регресното право на Гаранционния фонд, в каквато насока е и произнасянето на апелативния съд в обжалваното решение. Това означава, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по обсъждания въпрос.

Следващият въпрос, който е поставен от касатора, е: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички твърдения и доводи на страните, както и събраните в хода на делото доказателства? Този въпрос е процесуалноправен и е обуславящ изхода на спора. По него е налице формирана съдебна практика, която е различна от сочената от касатора, но е служебно известна на съда. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т. д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т. о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т. д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т. о., Решение № 192/29.01.2018 г., постановено по т. д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т. о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.

В изложението за допускане на касационно обжалване касаторът обосновава противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, с това, че в него апелативният съд не е обсъдил всички доказателства, но не конкретизира кое точно доказателство, което е събрано в производството, не е анализирано. От обжалвания акт е видно, че в него въззивният съд е изложил мотиви за това кои факти се доказват от конкретни доказателства, събрани в хода на производството, както и кои факти приема за установени, като безспорни в отношенията между страните по спора. Освен фактически изводи за установените в процеса правнорелевантни факти, апелативният съд е направил и самостоятелни правни изводи за това дали с оглед доказаните обстоятелства и приложимите материалноправни норми счита, че вземането, което е предмет на предявения иск, е възникнало за ищеца към ответника и съществува към настоящия момент, като е обсъдил и заявените от ответника в процеса възражения, включително правопогасяващото му възражение за изтекла към датата на сезиране на съда погасителна давност по отношение на правото на иск на ищеца. С оглед на това трябва да се заключи, че обжалваното въззивно решение не противоречи на разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика на ВКС и не е налице поддържаното от касатора допълнително основание за допускане на този акт до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос.

В изложението за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като поддържа, че обжалваното възззивно решение е очевидно неправилно.

В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика.

От мотивите на обжалваното решение е видно, че в него апелативният съд е възпроизвел основните твърдения на ищеца, направени в исковата молба, за правопораждащите предявеното вземане факти, както и искането му, заявено с формулирания петитум. При това изложение на твърденията е посочено, че Гаранционен фонд се позовава на обстоятелството, че по издаден в полза на увредените лица М. К., И. К., В. К. и Н. К. изпълнителен лист за присъдени обезщетения за неимуществени вреди срещу него е образувано изпълнително дело, по което е заплатил сумите от 252 000 лв. – общо дължими главници, сумата от 83 916, 14 лв. – законни лихви, както и разноски и такси по изпълнителното дело в общ размер на 17 527, 60 лв. /разноски 5 531 лв. и такса по чл. 26 ТТРЗЧСИ – 11 996, 60 лв./, както и на обстоятелството, че срещу него е образувано и още едно изпълнително дело – и. д. № 334/15 г., по което е заплатил сума в размер на 1 254, 53 лв. за разноски по изпълнението, като всички тези суми се включват в общата стойност на предявеното с иска регресно вземане към виновния водач, която е от 371 366, 27 лв. Отново в мотивите на решението във връзка с направения в него правен извод, че разноските по изпълнението не попадат в обхвата на регресното право, което възниква за Гаранционен фонд, въззивният съд е определил каква част от общо претендираната сума представлява платени разноски по изпълнителните производства, за които предявеният иск трябва да се отхвърли, като е счел, че това е само сумата от 1 254, 53 лв. - разноски по изпълнението по едното от изпълнителните дела, което е изп. д. № 334/15 г., и изрично е отбелязал, че платени такси и разноски по другото изпълнително дело, което се установява, че е образувано от увредените лица срещу Гранционен фонд, не се претендират в процеса. Този извод на съда за това какви суми, които са заплатени за разноски по водени срещу фонда изпълнителни дела, се включват в общия размер на исковата претенция, обаче не съответства изобщо на твърденията на ищеца, направени в исковата молба, и заявения от него петитум, които самият въззивен съд е посочил в мотивите на обжалвания акт, съгласно които в сумата, която ищецът претендира ответникът да бъде осъден да му заплати, се включват освен разноските по изп. д. № 334/15 г., така и тези по другото изпълнително дело, които са в общ размер от 17 527, 60 лв. Наличието на това несъответствие навежда на направен в решението извод при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, които изискват съдът да определи предмета на иска, с който е сезиран, по начин, отговарящ на твърденията на ищеца и на заявения от него петитум. Посоченото несъответствие е установимо само от изложените в обжалвания акт мотиви, без да е необходимо да бъдат анализирани извършени от страните и съда в производството процесуални действия, поради което трябва да се приеме, че е осъществено основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по отношение на тази част от него, за която обсъжданият извод е от значение. Това е частта от решението, с която апелативният съд се е произнесъл, че предявеният от Гаранционен фонд срещу И. И. К. иск е основателен за сумата над 352 584, 14 лв. до 370 111, 74 лв., представляваща стойността на възникналото за Гаранционен фонд регресно вземане само за заплатени разноски, направени в изпълнително производство, водено срещу фонда от увредените лица за събиране на техните вземания за получаване на обезщетение за неимуществени вреди.

Предвид изложеното се налага крайният извод, че обжалваното решение на Софийски апелативен съд следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Окръжен съд – Благоевград, с което И. И. К. е осъден да заплати на Гаранционен фонд сумата над 352 584, 14 лв. до 370 111, 74 лв., представляваща регресно вземане за платените от Гаранционен фонд суми във връзка с обезщетяването на лицата М. К., И. К., В. К. и Н. К. за причинените им неимуществени вреди в резултат от настъпило по вина на И. И. К. ПТП, ведно със законната лихва върху сумата от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска в останалата му обжалвана част.

Доколкото в производството на касатора е предоставена правна помощ при условията на чл. 23, ал. 2 от Закона за правната помощ с определение на първоинстанционния съд, постановено на 01.07.2020 г., то на основание чл. 83, ал. 1, т. 6 ГПК тази страна не дължи заплащане на държавна такса за разглеждане на подадената касационна жалба.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 804 от 08.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 21/ 2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 901365 от 13.01.2022 г., постановено по т. д. № 33/2020 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, в частта, с която И. И. К. е осъден да заплати на Гаранционен фонд сумата над 352 584, 14 лв. до 370 111, 74 лв., представляваща регресно вземане за платените от Гаранционен фонд суми във връзка с обезщетяването на лицата М. К., И. К., В. К. и Н. К. за причинените им неимуществени вреди в резултат от настъпило по вина на И. И. К. ПТП, ведно със законната лихва върху сумата от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 804 от 08.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 21/ 2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав, в останалата обжалвана част.

Делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС за насрочването му в открито съдебно заседание.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.