ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 785

София, 12.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на двадесет и осми януари две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 2064 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. И. Р., чрез адв. Е. Д. от ВтАК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 64/14.05.2024 г., постановено по в. т. д. № 24/2024 г. по описа на Апелативен съд-В. Т. с което изцяло е отменено решение № 96/20.10.2023 г., постановено по т. д. № 8/2023 г. по описа на Окръжен съд-В. Т. вследствие на което са отхвърлени предявените от М. И. Р. срещу „Комплексен онкологичен център-В. Т. ЕООД осъдителни искове с правно основание чл. 141, ал. 7 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както следва: 1) за заплащане на сумата от 51448,32 лв., представляваща обезщетение в размер на 6-месечното брутно възнаграждение съгласно клаузата, уговорена в т. 10, раздел VII от договор за възлагане на управление от 07.07.2022 г., ведно със законната мораторна лихва върху тази сума от подаване на исковата молба – 17.01.2023 г., до окончателното заплащане (по главния иск) и 2) за заплащане на сумата от 261,11 лв. – законна мораторна лихва, изтекла за периода от 01.01.2023 г. до 16.01.2023 г. (по акцесорния иск). Като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която главният иск е отхвърлен над сумата от 51448,32 лв. до пълния му предявен размер от 55738,22 лв., респ. в частта, в която акцесорният иск е отхвърлен над сумата от 261,11 лв. до пълния му предявен размер от 282,88 лв.

При постановяване на отхвърлителния диспозитив въззивният съд обаче е допуснал очевидна фактическа грешка, тъй като не е индивидуализирал отхвърлените искове с посочване на тяхното фактическо основание, размер и период (за акцесорната парична претенция), поради което след връщане на делото на апелативния съд той трябва да изправи констатираната от касационната инстанция очевидна фактическа грешка в диспозитива на въззивното решение.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – необсъждане в цялост на събраните по делото доказателства (вкл. и заповед № РД 22-2087/14.11.2022 г. на кмета на [община], в която е наредено след прекратяване на процесното мандатно правоотношение на ищцата да бъде изплатено уговореното в т. 10, раздел VII от договора за управление 6-месечно брутно вознаграждение) и наведените от ищцата правни доводи, необосновано и в противоречие с нормативните правила по чл. 20 ЗЗД, уреждащи тълкувателните способи за изясняване на действително вложения смисъл на волеизявленията на страните по релевантния договор за управление, въззивният съд е достигнал до фактическия извод, че само при прекратяване на процесното мандатно правоотношение по взаимно съгласие (съгласно клаузата на т. 1 от раздел VII от договора за управление) търговското дружество, чийто управител е била ищцата, се е задължило да заплати претендираното компенсаторно обезщетение (по своето правно естество то притежава гратификационен (благодарствен) характер – за положения труд при ответника до придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст). Поддържа правния довод, че предявеното парично притезание възниква не само при прекратяване на договора за управление по взаимно писмено съгласие, а и при настъпване на всяко безвиновно прекратително основание. В този смисъл, счита, че по правилата на чл. 20 ЗЗД клаузата, уговорена в т. 10, раздел VII от договора за управление, трябва да се тълкува не лексикално (буквално), а съобразно принципа за добросъвестност, като следва да се приеме, че претендираното компенсаторно обезщетение с гратификационен характер се дължи при прекратяване на мандатния договор, което не е обусловено от виновно поведение на управителя, какъвто е настоящият случай.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса: 1. „При разглеждане на спор на страните относно съдържанието на договорна клауза решаващият съд длъжен ли е да издири действителната обща воля на страните, да изследва отделните уговорки, свързани с поведението им преди и след сключването на договора, следва ли да отчете каква е била тяхната цел при договарянето при спазване на обективните критерии, регламентирани в чл. 20 ЗЗД?” (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие с решение № 96/22.08.2022 г. по гр. д. № 2007/ 2021 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 50116/18.10.2022 г. по т. д. № 1247/2021 г. на ВКС, I т. о.; решение № 128/17.12.2019 г. по гр. д. № 887/2019 г. на ВКС, II г. о.; решение № 502/26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на IV г. о.; решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009г. на IV г. о.; решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на IV г. о.; решение № 16/28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на II т. о.; решение № 220/31.07.2014 г. по гр. д. № 6126/2013 г. на IV г. о.; решение № 134/25.06.2014 г. по гр. д. № 6886/2013 г. на III г. о.; решение № 430/20.01.2015г. по гр. д. № 1673/2014 г. на IV г. о.; решение № 106/16.07.2018 г. по гр. д. № 4088/2017 г. на III г. о.; решение № 173/13.02.2019 г. по гр. д. № 3026/2017 г. на IV г. о.; решение № 67/09.12.2019 г. по т. д. № 1553/2018 г. на II т. о.; решение № 75/23.06.2022 г. по гр. д. № 2712/2021 г. на ВКС, III г. о.; решение № 56/04.04.2022 г. по гр. д. № 2700/2021 г. на ВКС, III г. о.; решения по гр. д. № 1476/2011 г., IV г. о., по гр. д. № 700/2012 г., IV г. о., по гр. д. № 2489/2017 г., IV г. о.; решение № 60169/28.01.2022 г. по т. д. № 2012/2020 г. на ВКС, I т. о.; решение № 133/15.03.2021 г. по гр. д. № 3595 / 2019 г. на ВКС, III г. о.; решение № 133/15.03.2021 г. по гр. д. № 3595/2019 г. на ВКС, III г. о.; решение № 122/18.07.2019 г. по гр. д. № 3238/2018 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 95/29.05.2019 г. по гр. д. № 2993/2018 г. на ВКС, IV г. о.); 2. „Отделните уговорки трябва ли да бъдат тълкувани във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността?” (по този материалноправен въпрос се твърди противоречие с решение по гр. д. № 3324/2021 г. на ВКС, III г. о.; решение по гр. д. № 222/2009г. на ВКС, IV г. о., решение по гр. д. № 1673/2014г. на ВКС, IV г. о.; решение № 50223/16.01.2023 г. по гр. д. № 574/2022 г. на ВКС, III г. о. и решение № 96/22.08.2022 г. по гр. д. № 2007/2021 г. на IV г. о.); 3. „Следва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички доказателства по делото и на доводите на страните, и да постанови решението си върху приетите за установени факти и върху закона, който е от значение за изхода на делото? (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие както със задължителната практика - тълкувателните разяснения по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и по т. 2 на ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, така и с казуалната практика - решение № 50054/19.06.2023 г. по т. д. № 1987/2022 г. на I т. о.; решение № 217 по гр. д. № 761/2010 г. на IV г. о.; решение № 235 по гр. д. № 513/2010 г. на IV г. о.; решение № 324 по гр. д. № 1413/2009 г. на IV г. о.; решение № 77/17. 03. 2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 403/23.01.2015 г. по гр. д. № 3902/2014 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 229/18.10.2013 г. по гр. д. № 3099/2013 г. на ВКС, I г. о.; решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о.; решение № 124/28.04.2010 г. по гр. д. № 3972/2008 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 331/19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 337/28.04.2010 г. по гр. д. № 950/2009г. на IV г. о. на ВКС и решение № 126/2.03.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г.) и 4. „При подписването на договор, в който изрично е уговорено, че срокът му е до провеждане на конкурс, може ли да се смята, че е налице двустранно писмено съгласие относно прекратяването му - при настъпване на прекратителното основание, без да се налага изразяване на допълнително изрично писмено съгласие на страните?” (касаторът счита, че правният отговор на този материалноправен въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото).

Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна за установено по делото, че през периода от 01.09.2000 г. до 10.11.2023 г. д-р М. Р. е била управител на ответното търговско дружество, като релевантният договор за възлагане на управление от 07.07.2022 г. е сключен след изтичане на 3-годишния срок на предходния договор (на 06.07.2022 г.) - въз основа на решение № 997/30.06.2022 г. на Великотърновския общински съвет, с уговорен срок - до провеждане на конкурс. Следователно, при настъпването на прекратителното основание - избирането на нов управител с решение № 1124/27.10.2022 г. на Великотърновския общински съвет, считано от 10.11.2022 г., процесният договор бил прекратен поради изтичане на срока.

При осъщественото тълкуване на действителната обща воля на страните по процесния договор за управление въззивният съд е достигнал до правното съждение, че страните са постигнали съгласие учреденото мандатно правоотношение да бъде прекратено на няколко основания: 1) по тяхно писмено съгласие (раздел VII, т. 1); 2) с писмено уведомление от всяка от тях със срок на предизвестието от 30 дни; 3) при преобразуване или прекратяване на дейността на дружеството; 4) при обективна невъзможност на управителя да изпълнява задълженията си за повече от 6 месеца; 5) при неговата смърт; 6) при осъждането му за извършено престъпление от общ характер; 7) при изтичане на срока на договора, както и 8) предсрочно, поради наличие на някое от обстоятелствата по т. 9 от раздел VII. Изяснил е, че в клаузата на т. 10 от този раздел страните са уговорили, че при прекратяване на договора за управление по т. 1 от раздела, т. е. при писмено съгласие между страните и при навършена пенсионна възраст от страна на управителя се изплащат еднократно определен брой брутни трудови възнаграждения, в зависимост от времето през което управителят е работил при принципала (3 г., 5 г. или 10 г.) - при работа от десет и повече години то е в размер на 6-месечното брутно трудово възнаграждение.

Апелативният съд е споделил правните изводи на ОС-В. Т. че договорът за възлагане на управление от 07.07.2022 г. не страда от пороци, обуславящи неговата нищожност, поради което той действително обвърза страните (има силата на закон в отношенията между тях). От друга страна, приел е, че страната по договора не може да се позовава на нищожността му (той вече е бил прекратен поради изтичане на срока), ако от поведението може да се заключи, че не е оспорвала изпълнението му, а такова неоспорване е налице винаги, когато тя е приемала изпълнение и е заплащала уговореното месечно възнаграждение.

Въззивният съд обаче не е възприел правното съждение на първоинстанционния съд, че релевантният договор и конкретно клаузата на т. 10, раздел VII се нуждаят от тълкуване по правилата на чл. 20 ЗЗД - за да се издири действителната обща воля на страните, както и че при извършеното тълкуване на договора следвало да се приеме, че страните са постигнали съгласие правото на управителя да получи претендираното парично притезание (благодарствено плащане - обезщетение с гратификационен характер за прослужено време) да се породи при настъпване на всички уговорени основания за прекратяване на мандата. Счел е, че при всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената от страните, а не предполагаемата воля, като не може да подменя нейното съдържание. При осъщественото тълкуване на клаузата на т. 10, раздел VII от процесния договор за управление апелативният съд е приел, че уговореното задължение за заплащане на благодарственото обезщетение възниква само при настъпването на едно конкретно прекратително основание, поради което е недопустимо чрез съответните тълкувателни способи да бъде изменено/подменено поето с договора правно задължение или пък да бъдат създадени субективни материални права/задължения, които страните не са уговаряли.

Въззивният съд е изяснил, че с исковата молба ищцата е предявила пред съда субективното материално притезание за „заплащане на обезщетение за прекратяване на договора от 07.07.2022 г., след като управителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, в размер на 6-месечното брутно трудово възнаграждение, тъй като управителят е работил при принципала 10 г. и повече от 10 г.”. Съобразно мандатния характер на този договор обаче това благодарствено обезщетение би било възникнало, само ако е изрично уговорено между страните (арг. чл. 286 ЗЗД). В случая с клаузата на чл. 10, раздел VII страните са уговорили като последица от прекратяване на договора пораждането на парично вземане, чийто размер се определя въз основа на брутното възнаграждение на управителя и зависи от продължителността му на работа при принципала, но субективното материално право за заплащане на това обезщетение би се породило единствено и само при прекратяване на договора по т. 1, раздел VII, а именно – въз основа на писмено съгласие на страните, какъвто не е настоящият случай - договорът е прекратен с изтичането на уговорения срок, за който е сключен, до който правен извод бил достигнал и първоинстанционният съд.

При така приетите за изяснени правнорелевантни факти и изложените правни доводи въззивният съд е обосновал правното съждение, че клаузата на т. 10, раздел VII не е неясна или двусмислена, а в нея изрично е уговорено прекратително основание, при настъпване на което на управителя се изплаща еднократно сума в зависимост от времето, през което е работил при принципала, т. е. това субективно материално притезание се поражда само при прекратяване на договора за управление по т. 1 от раздела - по писмено съгласие между страните, ако е навършена пенсионна възраст. Въззивният съд е счел, че конкретното основание, на което е прекратен процесният договор за управление на търговското дружество – изтичане на уговорения срок, не обуславя пораждане на правно задължение за заплащане на благодарствено обезщетение, представляващо своеобразна награда за вярната и предана служба към възложителя – то не се дължи при всички уговорени в процесния мандатен договор прекратителни основания. Съобразно договорната свобода, уредена в чл. 9 ЗЗД, страните по договора за управление били постигнали съгласие, че управителят получава уговореното в т. 10 парично вземане единствено при прекратяване на договора въз основа на писмено съгласие между страните по него. В останалите уговорени случай на прекратяване, вкл. и при изтичане на срока на договора или при другите обективни, виновни или безвиновни основания не е уговорено заплащане на такова гратификационно обезщетение. При изясняване на действителното съдържание на постигнатото между страните съгласие по процесния мандатен договор апелативният съд е счел, че с това благодарствено плащане се обезщетява управител, който е на пенсионна възраст, ако се съгласи да прекрати договора си с принципала предсрочно, извън всички други прекратителни основания (договора за управление по чл. 141, ал. 7 ТЗ не е трудов договор, защитаващ работника или служителя при прекратяване преди изтичане на срока). Въз основа на тези правни съждения въззивният съд не е отрекъл правната възможност и при конкретното прекратително основание (изтичане на уговорения срок) да се породи право на обезщетение с гратификационен (благодарствен) характер за прослужено време, но в конкретния случай съгласие за пораждане на такова субективно материално право не е постигнато между страните, поради което предявеният иск се явява неоснователен.

Въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по поставените от касатора първи два процесуалноправни и материалноправни въпроси. Обобщени, те са свързани с правомощията на съда да издири действителната обща воля на страните, която са изразили в процесния договор за управление, чрез използване на уредените в правната норма на чл. 20, изр. 2 ЗЗД тълкувателни способи, т. е. да се проведе систематично (клаузите да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор), телеологично (с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността) и логическо (да се използват правилата на формалната логика) тълкуване.

Апелативният съд не е постановил решението в противоречие с тези нормативни изисквания, които са изяснени и в посочената от касатора казуална практика на ВКС. При извършеното лексикално, систематично и телеологично тълкуване на клаузите, уговорени в раздел VII от релевантния мандатен договор, самостоятелно и една с друга за постигане на целта на процесното гратификационно обезщетение – въз основа на правилата, уредени в чл. 20 ЗЗД, въззивният съд е обосновал правното съждение, че клаузата в т. 10, раздел VII не е неясна или двусмислена, а в нея изрично е уговорено прекратително основание, при настъпване на което на управителя се изплаща еднократно сума в зависимост от времето, през което е работил при принципала, т. е. това субективно материално притезание се поражда само при прекратяване на договора за управление по т. 1 от раздела - по писмено съгласие между страните, ако е навършена пенсионна възраст. Въззивният съд е счел, че благодарствено обезщетение, представляващо своеобразна награда за вярната и предана служба към възложителя, не се дължи при всички уговорени в просения мандатен договор прекратителни основания. Извън прекратяването на мандатния договор въз основа на писмено съгласие между страните по него в останалите уговорени случай на прекратяване, вкл. и при изтичане на срока на договора или при другите обективни, виновни или безвиновни основания не е уговорено заплащане на такова гратификационно обезщетение. При изясняване действителното съдържание на постигнатото между страните съгласие по процесния мандатен договор апелативният съд е счел, че с това благодарствено плащане се обезщетява управител, който е на пенсионна възраст, ако се съгласи да прекрати договора си с принципала предсрочно, извън всички други прекратителни основания.

Дали при осъщественото от него тълкуване на действителната воля на страните при уговаряне на гратификационно обезщетение и основанията за пораждане на това притезателно парично право въззивният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Само за пълнота следва да се изясни, че въззивното решение не е постановено в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, тъй като апелативният съд, издирвайки действителната воля на страните при уговаряне на претендираното благодарствено плащане, е извършил тълкуване на клаузите на договора за управление съобразно тълкувателните способи, уредени в правната норма на чл. 20 ЗЗД – систематически е съпоставил всяка релевантна уговорка както с останалите клаузи в договора, така и с целта на съглашението за гратификационно обезщетение – то се дължи при пораждане само на едно от уговорените прекратителни основания (въз основа на писмено съгласие между страните), като е достигнал до правното съждение, че страните не са постигнали съгласие за възникване на предявеното спорно материално право при прекратяване на процесното мандатно правоотношение при изтичане на уговорения срок.

Третият (процесуалноправният) въпрос е от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да реши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, като чрез уредените в разпоредбата на чл. 20, изр. 1 ЗЗД тълкувателни способи е достигнал до правния извод, че съобразно действителната обща воля на страните по релевантния договор за управление претендираното гратификационно обезщетение се поражда само при едно от уговорените прекратителни основания – въз основа на писмено съгласие, поради което дори и да бе анализирал предметното съдържание на заповед № РД 22-2087/14.11.2022 г., с която кметът на общината е наредил да се изплати на д-р М. И. Р. претендираното благодарствено обезщетение, не би достигнал до друг правен извод. В този смисъл апелативният съд е приел този документ за ирелевантен за установяване на действителната воля на страните при пораждане на процесното мандатно правоотношение и конкретно за основанията, при които се поражда претендираното гратификационно обезщетение. Само за пълнота следва да се изясни, че дори и да се приеме това изявление на кмета на общината като извънсъдебно признание на факт с правно значение, неговата материална доказателствена сила не би била обвързваща съда, а истинността на удостоверения в този документ неизгоден факт се преценява с оглед на всички събрани по делото доказателства – арг. чл. 175 ГПК.

Въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване и по четвъртия (материалноправния) въпрос, тъй като правният отговор по него не би допринесъл за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на съответните правни норми, респ. за развитие на правото относно правомощието на съда да издирва действителната воля на страните, изразена в договорните клаузи, както и за тълкувателните способи, чрез които тя ще бъде изяснена – разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, която урежда този класически правен институт, е ясна и непротиворечива. Касаторът поддържа правно съждение, че с прекратяването на договор при настъпване на уговорен срок (в конкретния случай до провеждане на конкурс), имплицитно страните по него са уговорили, че в този случай ще е налице двустранно писмено съгласие за неговото прекратяване, но, както бе изяснено, до този правен извод касационният съд би могъл да достигне при тълкуване на действителната воля на страните само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Следователно, еднозначен и общовалиден отговор на този правен въпрос не може да бъде даден, тъй като действително постигнатото съгласие между страните по всеки един конкретен договор се установява единствено при провеждане на лексикално, систематическо, телеологическо и логическо тълкуване на договорните клаузи, което касационната инстанция би осъществила единствено при допускане на въззивното решение до касационно обжалване при общата и специалните предпоставки, уредени в чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. при регламентираното в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК специално селективно основание (очевидна неправилност на въззивното решение), какъвто не е настоящият случай.

По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед на изхода на настоящото съдебно производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът по касационната жалба би имал право на съдебни разноски пред касационната инстанция, но той нито е релевирал съответно искане за това, нито е представил доказателства за тяхното извършване.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 64/14.05.2024 г., постановено по в. т. д. № 24/2024 г. по описа на Апелативен съд-В. Т.

СЛЕД ВРЪЩАНЕ на делото апелативният съд следва да отстрани констатираната от касационната инстанция очевидна фактическа грешка в отхвърлителния диспозитив на въззивното решение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.