7 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2299

[населено място], 24.07.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание от седми юни две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

МИЛЕНА ДАСКАЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Даскалова гр. дело № 619/2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. Ю. А., чрез адв. Л. Ц., срещу решение № 1103 от 23.07.2022 г., постановено по в. гр. д.№ 1279/2022 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 91 от 23.03.22 г., постановено по гр. д. № 1437/2021 г. по описа на РС-Карлово, с което е отхвърлен искът, предявен от Б. Ю. А. за приемане за установено по отношение на ответника - [община], на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищецът е собственик по силата на реституция, съответно по силата на давностно владение на поземлен имот с идентификатор 36498.704.403 по КККР на [населено място] с площ от 271 кв. м.; поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място] с площ от 380 кв. м. и поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място] с площ от 333 кв. м.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е нищожно, недопустимо, а по същество е неправилно като постановено при допуснати нарушения на процесуалния закон, изразяващи се в непроизнасяне по всички възражения на ответницата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване по следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивния съд да обсъди всички изложени от страните възражения, съответно да изложи мотиви, от които да е видно на какво основание съдът приема или не за основателни направените възражения?

2. Освобождава ли чл. 272 ГПК въззивния съд от задължението му да извърши собствена мотивираща дейност и повторна преценка на възраженията и доказателствата на страните, в качеството си на инстанция по същество?

3. Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?

4. Следва ли съдът да обсъди в мотивите на решението си доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои – за недоказани?

5. Следва ли съдът да обсъди всички процесуални искания на страните, които се основават на установени факти, както и доводите, които имат значение за решението по делото?

6. Съдът следва ли да изложи мотиви и да обсъди всички решаващи за спора факти?

По горните въпроси се твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. дело № 1413/2009 г. на ІV г. о., решение № 120 от 04.04.2013 г. по гр. дело № 964/2012 г. на ІV г. о., решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр. дело № 166/2011 г. на ІV г. о., решение № 990 от 24.03.2010 г. по гр. дело № 47/2009 г. на І г. о., решение № 447 от 18.11.2011 г. по гр. дело № 1964/2010 г. на ІV г. о., решение № 217 от 09.06.2010 г. по гр. дело № 761/2010 г. на ІV г. о. и др.

Ответникът по касация - [община], представлявана от юк. Д. Т., с подадения отговор на касационната жалба изразява становище за неоснователност на същата и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на Първо гражданско отделение по допустимостта на касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, постановено по иск за собственост, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване.

В обжалваното решение въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик по силата на реституция, съответно по силата на давностно владение, на поземлени имоти с идентификатори [№]; [№] и [№] по КККР на [населено място]. Искът се основава на твърдения, че наследодателят на ищеца Й. А. М., починал на 24.09.1981 г., е бил собственик на две ниви, едната от които е придобил с договор за покупко - продажба, оформен с нотариален акт № 20/28.05.1957 г., а другата по давностно владение, продължило повече от 20 години с начало на давността около 1936 г., като във втория имот построил едноетажна жилищна сграда. Понастоящем тези имоти били заснети в кадастъра като три поземлени имота с обща площ 1020 кв. м. с идентификатори [№] по КККР на [населено място], които имоти са и предмет на спора.

Съдът е приел за установено от фактическа страна, че с влязло в сила на 25.07.05 г. решение № 33/04.07.2005 г., постановено по гр. д. № 114/05 г. на РС - Карлово по иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ е признато правото на наследниците на Й. М. да възстановят собствеността си върху гореописаните две ниви. С решение № 01169/13.09.05 г. на ОСЗГ-Карлово на основание чл. 18ж ППЗСПЗЗ е възстановено правото на собственост на наследниците на Й. М. в съществуващи (възстановими) стари реални граници върху две ниви в общ размер на 1020 кв. м. в землището на [населено място], местността Е. кория.

Въз основа заключението на съдебно - техническата експертиза е прието за установено, че спорните три имота са идентични с двата имота, за които се твърди, че са придобити от наследодателя Й. М.. За местността Е. кория, в която се намират имотите, през 2002г. са изготвени два помощни плана на имотите по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, послужили за изготвяне на план на новообразуваните имоти по § 4 ЗСПЗЗ, одобрен със заповед на Областния управител-Пловдив през 2004 г., т. е. преди влизане в сила на решението, постановено по иска по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ. Планът на новообразуваните имоти от своя страна е послужил за изготвяне на Кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени през 2011 г. На място трите имота се ползват като едно цяло, без вътрешни огради помежду им, а общото място е частично оградено. В него няма построени сгради, само в ПИ 36498.704.403 са излети основи на строеж до кота 0, 00.

Съдът е приел за установено също, че с решение № 456/28.05.09 г. на ОбС-Карлово е задължил кмета на [община] да издаде актове за частна общинска собственост за имотите, които по одобрените планове на новообразувани имоти, изготвени на основание § 4 к, ал. 1 ПЗР ЗСПЗЗ, са отразени в регистрите по вид собственост За стопанисване от общината. В представените два АЧОС: № 7030/13.12.19 г. за ПИ 36498.704.388 и № 7169/18.06.20 г. за ПИ с идентификатор [№] като правно основание за актуването е посочен чл. 59, ал. 1 ЗОС, вр. чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. За ПИ с идентификатор [№] не е съставян акт за общинска собственост, той е записан за стопанисване от общината без документ за собственост.

Въз основа показанията на свидетелите Ф. М. и М. К., които имат впечатления от имотите от около 1960 г. до момента, е прието за установено, че родителите на ищеца живеели в Е. кория, като имотът бил ограден и в него имало построена стаичка. След като те починали, имотът останал на ищеца. Старата къща се разпаднала и ищецът разчистил мястото, но продължавал да ходи в имота, обикалял го. Братът на ищеца живеел в съседен имот, но нито той, нито сестра му имали претенции за имота.

При така приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод за неоснователност на иска, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, в което е направен извод, че реституционната процедура, на която се основава ищецът не била завършена - не е издадена скица като неразделна част от решение № 01169/13.09.05 г. на ОСЗГ-Карлово, а без скицата, решението на ОСЗГ не поражда вещноправни последици и ищецът не се легитимира като собственик на процесните земеделски земи. Като собственик на процесните имоти се легитимира ответната община, доколкото към датата на иницииране на реституционната преписка имотите били индивидуализирани с план за новообразуваните имоти. Относно въведения от ищеца довод за изтекла придобивна давност е прието, че след като реституцията по отношение на ищеца не е приключила, то правото на собственост не е възстановено в реални граници и давност не е започнала да тече. С разпоредбата на чл. 86 ЗС (ред. от 1951 г.) е установена забрана за придобиване по давност на вещ, която е държавна собственост, а след 1990 г. забраната се отнася и за вещи, общинска собственост. Доколкото процесните имоти са станали частна общинска собственост, по отношение на тях е приложим въведеният с § 1 ЗС мораториум, съгласно който за периода 2006 - 31.12.2017 г. давността спира да тече.

Във въззивната жалба са изложени доводи за неприложимост на разпоредбите на ЗСПЗЗ относно спорните имоти. Поддържа се, че двата имота след колективизацията са останали във фактическата власт на собственика им - Й. М. и в този смисъл и процедурата по проведеното съдебно производство по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ не била необходима. Двата имота, обединени в един общ такъв, никога не са завземани от ТКЗС. Имотът е ползван като жилищен, имал е селищен характер и не е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ.

По тези доводи въззивният съд е приел, че не следва да се произнася, мотивирайки се, че за първи път с въззивната жалба се излагат твърдения, че процесните имоти не са подлежали на земеделска реституция, че не са били завземани от ТКЗС, имат селищен характер и не представляват земеделска земя и на базата на тези твърдения счита, че е придобил същите по давност. Посочено е, че в исковата молба такива твърдения липсват, поради което и районният съд не се е произнесъл по тях. Изрично е подчертано, че с въззивната жалба е недопустимо да се твърдят нови обстоятелства, извън изключенията по чл. 266, ал. 2 ГПК, поради което и въззивната инстанция не следва да се произнася по тях.

С оглед мотивите на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касаторите основания на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Поставените от касатора в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК процесуалноправни въпроси, по които се иска допускане касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, се свеждат до задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи, като се произнесе по доводите и възраженията на страните. Тези въпроси са от обуславящо значение за изхода на спора, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора, според която съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Когато потвърждава първоинстанционното решение, въззивният съд може на основание чл. 272 ГПК да препрати към мотивите на първата инстанция. Разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство.

В случая въззивният съд на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение и в съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК се е произнесъл по наведените във въззивната жалба доводи, като е приел, че не следва да ги разглежда по същество, защото се касае за въведени нови твърдения пред въззивната инстанция, което е недопустимо предвид забраната на чл. 266, ал. 2 ГПК. Т. е. в случая въззивният съд в съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК е изложил мотиви по доводите, на които се е основал жалбоподателят във въззивната си жалба. Непроизнасянето по същество по тези доводи не съставлява неизпълнение на задължението на съда да изложи собствени мотиви, защото в решението е прието, че те за първи път се въвеждат с въззивната жалба, което е недопустимо, а по приложението на чл. 266, ал. 2 ГПК правен въпрос не е поставен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл по материалноправни въпроси, свързани с прилагането на давностните срокове за придобиване на недвижими имот, които въпроси са от значение за точното прилагане на закона /чл. 79 ЗС/, както и за развитието на правото, предвид необходимостта от равнопоставено третиране на правата на страните в гражданския процес.

Съгласно приетото в т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. Касационният съд има правомощие да квалифицира и конкретизира, но не и да извежда правния въпрос от доводите в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая в изложението към касационната жалба не е формулиран какъвто и да било правен въпрос, свързан с приложението на чл. 79 ЗС като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, а непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение. Отделно от това следва да се отбележи, че по приложението на чл. 79 ЗС има формирана практика на ВКС, но доколкото касаторът не е конкретизирал правен въпрос, то не може да се прецени наличието на предпоставките за допускане до касационно обжалване.

ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

Решението не е и очевидно неправилно - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

С оглед изхода на спора в полза на ответника по касация следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., съобразно чл. 25а от Наредба за заплащането на правната помощ.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1103 от 23.07.2022 г., постановено по в. гр. д.№ 1279/2022 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив.

ОСЪЖДА Б. Ю. А. да заплати на [община] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 100 лева /сто лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.