Р Е Ш Е Н И Е

№ 142

София, 11.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в открито заседание на двадесети февруари две хиляди двадесет и пета година, в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА

Членове: С. К.

ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

при секретаря Н. П. като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 292 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. С. В. срещу решение № 5289/19.10.2023 г. по в. гр. д. № 8248/2023 г. на Софийски градски съд, II-Б г. о.

Жалбоподателят счита, че въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като съдът се произнесъл свръх петитум и по нередовна искова молба. Петитумът в исковата молба бил да се прекрати неоснователното възпрепятстване на ползването на обща част от етажна собственост, а първоинстанционният съд добавил незаявено искане „като осигури достъп на ищците“, при което въззивният съд потвърдил това решение. Исковата молба била нередовна, тъй като не било ясно дали се иска и предаване на владението на затревената тераса. Въззивното решение влизало в противоречие и с материалния закон – § 5, т.16 от ДР на ЗУТ, както и със съдебната практика. Въззивният съд допуснал и съществени процесуални нарушения, като отказал да приеме новооткрити писмени доказателства, както и да допусне допълнителна задача към СТЕ, при положение, че приетата в първата инстанция експертиза дала двусмислени отговори на част от задачите. Необосновани били изводите на съда, че цялото дворно място е застроено, защото е покрив на подземния гараж и че цялото дворно място представлява покривна тераса.

Ответниците в производството И. И. Н., К. К. З. и Г. П. Г. оспорват жалбата. Считат, че въззивното решение е правилно.

С определение № 5265 от 19.11.2024 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса превръща ли се земята в обща част по естеството си в смисъла на чл.38 ЗС, защото съставлява „покрив“ на подземното строителство, в случаите, когато земята не е прехвърлена на отделните етажни собственици.

По поставения въпрос ВКС приема следното:

Законът за собствеността обособява земята като самостоятелен обект на правото на собственост. С този термин законът си служи в множество свои разпоредби. Земята е посочена изрично като недвижима вещ в чл.110 ЗС; тя е основа на презумпцията по чл.92 ЗС, както и на института на правото на строеж по чл.63 ЗС. Земята може да бъде обща част по смисъла на чл.38 ЗС. Освен това правото на собственост върху земята е обект на специална закрила, уредена в чл.29 и чл.29а ЗС.

Традиционното разбиране за правото на строеж по чл.63 ЗС се отнася за строителство във височина върху земната повърхност. За да се извърши подземно строителство в чужд имот обаче строителят също трябва да притежава право на строеж. Следователно и в този случай въз основа на ЗС се разграничават двете права – правото на собственост върху подземното строителство и правото на собственост върху земята, като техните титуляри при учредена суперфиция са различни. Тази разделна собственост съществува дори когато земната повърхност е била разрушена при извършването на подземното строителство, а след това е възстановена. В този случай възстановената земна повърхност не може да се разглежда като покрив на подземното строителство, тъй като суперфициарят няма правно основание да придобие правото на собственост върху земята само защото тя не продължава в онази дълбочина, която е имала преди строителството.

Аргумент в подкрепа на извода, че и при подземно строителство правото на собственост върху възстановената земна повърхност /земята/ се запазва от нейния собственик и не се превръща в покрив на подземното строителство е и разпоредбата на § 5, т.16 на ДР на ЗУТ, според която по смисъла на този закон „свободна дворна площ“ е разликата между площта на УПИ и застроената площ. За такава площ се считат и откритите използваеми тераси върху подземния етаж, както и озеленените площи.

По изложените съображения следва да се приеме, че когато в един имот въз основа на учредено право на строеж се извърши подземно строителство и възникне етажна собственост, земята, която се намира върху подземното строителство, не става обща част по чл.38, ал.1 ЗС, а остава собственост на собственика на земята.

По съществото на касационната жалба:

С обжалваното решение състав на Софийски градски съд е потвърдил решение № 7268 от 10.05.2023 г. по гр. д. № 63906/22 г. на Софийски районен съд, 157 състав, в частта, с която по искове на И. И. Н., К. К. З. и Г. П. Г. ответникът Д. С. В. е осъден на основание чл. 109 ЗС да преустанови неоснователното възпрепятстване на ползването на обща част от блок – сграда № 1 в имот с идентификатор № *** в [населено място] ж. к. К. [улица], представляваща затревена тераса, която от ъгъла на северната и западната част на блока обгражда изцяло западната част на блока и завършва на ъгъла на западната и южната част на блока, с единствен подход от площадка преди първи етаж на северната страна на блока.

Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е допустимо. Исковата молба по чл.109 ЗС не е нередовна, в нея ясно е описано какви действия и за коя част от т. нар. двор се иска да се преустанови неоснователното пречене на ползването от ответника. Няма и произнасяне „свръх петитум“. Видно от мотивите и от диспозитива на решението на СРС „осигуряването на достъп“ е част от съдържанието на това как в случая ответникът да преустанови неоснователното възпрепятстване на ползването на затревената тераса. Не се касае отделен иск/претенция на ищците, а за конкретизиране на съдебния диспозитив.

Прието е, че ищците и ответникът са собственици на самостоятелни обекти в процесната жилищна сграда, като дворното място е изцяло собственост на ответника. В дворното място е изграден подземен паркинг, а над него има затревена тераса, която е предмет на иска по чл.109 ЗС. До 2016 г. терасата е използвана от всички етажни собственици, след което ответникът е преустановил достъпа на други лица до нея.

Прието е, че спорът по делото се концентрира върху това дали затревената тераса представлява обща част на сградата /затревен покрив на подземен гараж/, или е част от дворното място.

Прието е, че в случая е налице насип, респ. затревен покрив на подземен гараж, който е част от блока и представлява обща част по естеството си по смисъла на чл.38, ал.1 ЗС. Според приетата експертиза двата озеленени „двора“ пред западната странична, северозападната към дъното и северната странична фасади на сградата са разположени върху таванската плоскост на гаража и са обединени в едно открито затревено пространство, заедно с ивичната тераса пред ап. № 1 на ответника, а пространството се ползва само от последния. Според обясненията на вещото лице пред съда затревеното пространство е възникнало по следния начин – върху бетонния таван на подземния гараж е насипана пръст, а под пръстта според св. А. има насип от пясък за изолация. Още при строителството не са били изпълнени тераси, дворчета, пътеки и стълби в сегашния „двор“. Според вещото лице не може да се каже, че т. нар. двор е част от терена, защото е горна повърхност на гаража. Налице е врата към двора от стълбищната площадка. При тези данни спорната площ не е дворно място и не е собственост на ответника. В случая дворното място е напълно застроено. Тераси към жилищата, съседни на процесния „двор“, не са били построени и площта им е останала обща част като покрив на гаража. Невъзможно е да възникне дворно място върху покрив на подземен обект само поради факта, че е положен изолационен насип от пясък и има засипване с пръст. Липсва каквато е да е трайна връзка и единство между насипа и другата земна повърхност, а насипът „виси“ – поставен е върху колоните на подземния гараж. В случая е налице един озеленен покрив, какъвто би могло да има не само на нивото на земята, но и на високи етажи, според съвременните тенденции в озеленяването и разнообразяване на градската архитектурна среда. Върху озеленени покриви на високи етажи би могло да се развива дори градско земеделие, но е абсурдно подобни покриви да се считат за част от земната повърхност. Дори да имаше изградени покривни тераси, същите винаги са обща част в етажната собственост - решение № 63 от 31.03.2011 г по гр. д. № 1283/2010 г на ВКС II ГО, решение № 37 от 11.03.2010 г по гр. дело под № 528/2009 г на ВКС, II ГО, решение № 75 от 26.02.2010 г по гр. д. № 395/09 г на ВКС, II ГО, решение № 1380 от 09.08.1955 г по гр. д. № 3355/1955 г., IV ГО на ВС. В този смисъл е и правната доктрина – Л. В. в монографията „Етажната собственост. Правен режим“ - УИ „Св. К. О. , 1992 г., стр.52; проф. В. Т. във „Вещно право“ и акад. Л. В. – „Българско вещно право“, УИ „Св. К. О. , 1995 г, стр. 145-146.

Прието е, че озелененият покрив като обща част не може да се придобие по давност и във всеки момент ищците могат да поискат достъп до него, както и са сторили. Не е от значение дали може да се осигури ток и вода на процесната площ - ищците не са претендирали за такъв. Извършеното площообразуване и изчисления на общи части не ангажират съда и са без значение по настоящото дело. Общите части по естеството си не могат да бъдат изключени като такива чрез строителна документация. Към процесната площ още при изграждане на сградата е предвиден достъп на етажните собственици от стълбищната площадка и ответникът не следва да пречи на този достъп. Няма данни процесната обща част да е предоставена за ползване и управление само от ответника. Недопустимо е под предлог за собствен „спокоен живот и удобства“ ответникът да лишава останалите етажни собственици от ползване на процесния „двор“ като обща част, напр. за поставяне на детски колички, велосипеди, поставяне на саксии с цветя и пр.

Съставът на ВКС намира, че въззивното решение не е процесуално недопустимо, като подробни съображения за това са изложени в определението по чл.288 ГПК. Съдът се е произнесъл по предявения иск по чл.109 ЗС. Обстоятелството, че е внесъл уточнение в начина, по който следва да се разбира общата формулировка на иска по чл.109 ЗС - да се прекрати неоснователното възпрепятстване на ползването на обща част от етажна собственост, като е добавил уточнението „като осигури достъп на ищците“ до тази обща част, не представлява произнасяне свръх петитум.

Решението обаче е неправилно.

С оглед дадения отговор на поставения въпрос по чл.280, ал.1 ГПК изводът на въззивния съд, че земята, която се намира над подземното строителство, представлява обща част по смисъла на чл.38 ЗС, е неправилен. Тази земя представлява неразделна част от ПИ *** и е собственост на собственика на поземления имот – ответника Д. С. В., а не на ищците И. И. Н., К. К. З. и Г. П. Г., които са суперфициарни собственици на обекти в жилищната сграда и имат паркоместа в поздемния гараж. Затова ищците не притежават материалноправна легитимация по предявения от тях иск по чл.109 ЗС и той следва да бъде отхвърлен. Ищците нямат права върху поземления имот, включително и върху озеленената част, поради което не могат да искат от ответника да преустанови действията, с които им препречва достъпа до тази озеленена част. Цитираната от въззивния съд практика на ВКС не е относима към настоящото дело. В нея се разглежда статутът на „покривна тераса“ /покрив/ на сграда в режим на етажна собственост, когато покривът на долния обект от сградата е същевременно тераса на обекта на горното ниво. Настоящият случай не е такъв.

Същевременно диспозитивът на въззивното решение съдържа неяснота, която не може да бъде преодоляна от ВКС и това налага връщане на делото за ново разглеждане на основание чл.293, ал.3 ГПК поради необходимостта от извършване на нови процесуални действия. Въззивният съд е постановил диспозитив, в който спорната част от ПИ ***, попадаща в обхвата на предявения иск по чл.109 ЗС, е описана така: „затревена тераса, която от ъгъла на северната и западната част на блока обгражда изцяло западната част на блока и завършва на ъгъла на западната и южната част на блока, с единствен подход от площадка преди първи етаж на северната страна на блока“. Това описание не е свързано от съда със скица, която да е неразделна част от решението и която да онагледи спорната площ. По делото има представени две скици, които също не означават тази площ. Скицата на лицевата част на лист 86 от първоинстанционното производство е извадка от утвърден архитектурен проект и на нея е отразен подземният гараж, в който ищците имат права, но той е разположен предимно откъм северната част на жилищната сграда и една съвсем малка част - от западната страна. Скицата, която се намира на гърба на лист 86, също е извадка от архитектурен проект. На нея са нанесени схематично озеленените части откъм североизточната, северната и западната част на сградата, но също така и оцветени в зелено, жълто и виолетово площи, които може би са прилежащи към сградата. Не е ясно дали и тези оцветени площи се включват в предмета на иска по чл.109 ЗС.

Дори при отхвърлително решение по чл.109 ЗС спорната площ, до която се иска достъп, следва да бъде ясно индивидуализирана със съдебното решение, защото само за нея ще се формира сила на пресъдено нещо. Ето защо делото следва да се върне на въззивния съд, който да изясни с помощта на експертиза, а при необходимост – и чрез оставяне на исковата молба без движение, коя е спорната площ, предмет на иска по чл.109 ЗС, и при описанието на тази площ в диспозитива на съдебното решение да препрати към скицата на вещото лице.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

РЕШИ :

ОТМЕНЯ решение № 5289/19.10.2023 г. по в. гр. д. № 8248/2023 г. на Софийски градски съд, II-Б, ГО.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: