Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по две касационни жалби срещу решение № 1280/24.02.2020 г., постановено по адм. дело № 8269/2019 г. на Административен съд – София град /АССГ/, с което съдът, по иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, е осъдил Националната агенция за приходите /НАП/ да заплати на „МДЛ СЕРВИЗ“ ЕООД сумата от 18750 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени му от отменени ревизионни актове /РА/: РА № 2141205267/17.09.2012 г. и РА № 2251300229/05.12.2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума в размер на 7711, 45 лв. за периода от 25.02.2014 г. до 14.03.2018 г., както и законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба до окончателното й изплащане; отхвърлил е искът на „МДЛ СЕРВИЗ“ ЕООД срещу НАП за разликата до пълния предявен размер от 22500 лв.; отхвърлил е искът на „МДЛ СЕРВИЗ“ ЕООД срещу НАП за присъждане на законна лихва върху главницата от 12500 лв. за периода 27.08.2012 г. – 25.02.2014 г., респективно върху сумата от 10000 лв. за периода 19.03.2013 г. – 25.02.2014 г.; осъдил е НАП да заплати на „МДЛ СЕРВИЗ“ ЕООД деловодни разноски по съразмерност в размер на 6947 лв., съобразно уважената част на исковата претенция.
Касационния жалбоподател – Националната агенция за приходите, чрез процесуалния си представител, оспорва решението в частта, с която НАП е осъдена да заплати на „МДЛ СЕРВИЗ“ ЕООД сумата от 18750 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени му от отменени ревизионни актове /РА/: РА № 2141205267/17.09.2012 г. и РА № 2251300229/05.12.2013 г., заедно със законната лихва върху тази сума в размер на 7711, 45 лв. за периода от 25.02.2014 г. до 14.03.2018 г., както и законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба до окончателното й изплащане. Съответно оспорва решението в частта, с която НАП е осъдена да заплати разноски по делото.
Касационния жалбоподател - „МДЛ СЕРВИЗ“ ЕООД, чрез процесуалния си представител, оспорва решението в частта, с която е отхвърлен искът на дружеството за разликата до пълния предявен размер от 22500 лв., както и е отхвърлен искът за присъждане на законна лихва върху главницата от 12500 лв. за периода 27.08.2012 г. – 25.02.2014 г., респективно върху сумата от 10000 лв. за периода 19.03.2013 г. – 25.02.2014 г.
В двете касационни жалби са изложени доводи за неправилност на съдебното решение в съответната обжалвана част – постановено при нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК.
Всеки касатор оспорва жалбата на другия и претендира отмяна на съдебното решение в съответната обжалвана част. Подробни съображения в подкрепа на релевираните отменителни основания са изложени в касационните жалби, в писмен отговор и писмени бележки, както и в съдебното заседание.
Участвалият по делото прокурор от Върховната административна прокуратура излага мотивирано становище за частична основателност на касационната жалба на НАП и частична основателност на касационната жалба на „МДЛ СЕРВИЗ“ ЕООД.
Настоящият съдебен състав на Върховния административен съд, трето отделение, намира касационните жалби за процесуално допустими – подадени от надлежни страни, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, насочени срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, неблагоприятен за страните.
Разгледани по същество, касационната жалба на НАП е неоснователна, а касационната жалба на „МДЛ СЕРВИЗ“ е частично основателна.
С решението административният съд е осъдил Националната агенция за приходите да заплати на „МДЛ СЕРВИЗ“ ЕООД сумата от 18750 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени му от отменени ревизионни актове /РА/: РА № 2141205267/17.09.2012 г. и РА № 2251300229/05.12.2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума в размер на 7711, 45 лв. за периода от 25.02.2014 г. до 14.03.2018 г., както и законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба до окончателното й изплащане; отхвърлил е искът на „МДЛ СЕРВИЗ“ ЕООД срещу НАП за разликата до пълния предявен размер от 22500 лв.; отхвърлил е искът на „МДЛ СЕРВИЗ“ ЕООД срещу НАП за присъждане на законна лихва върху главницата от 12500 лв. за периода 27.08.2012 г. – 25.02.2014 г., респективно върху сумата от 10000 лв. за периода 19.03.2013 г. – 25.02.2014 г.; осъдил е НАП да заплати на „МДЛ СЕРВИЗ“ ЕООД деловодни разноски по съразмерност в на 6947 лв., съобразно уважената част на исковата претенция.
Обжалваното решение е постановено след като с решение № 4778/12.07.2018 г. по адм. дело № 2853/2018 г. на АССГ е отхвърлен изцяло искът на „МДЛ СЕРВИЗ“ ЕООД срещу НАП за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 45000 лв., ведно със законни лихви, възлизащи към 09.03.2018 г. на 21524, 54 лв. и законни лихви от датата на исковата молба до окончателното изплащане. Цитираното решение е отменено с решение № 11021/15.07.2019 г. по адм. дело № 11733/2018 г. на ВАС, трето отделение, в частта му, в която е отхвърлена исковата претенция на „МДЛ СЕРВИЗ“ ЕООД срещу НАП за обезщетение за имуществени вреди в размер на 22500 лв., представляващи заплатен адвокатски хонорар за изготвяне на възражение срещу ревизионен доклад № 1205267 от 31.07.2012 г., ведно с претендираната лихва. Делото е върнато на административния съд за ново разглеждане в тази част, при спазване на задължителните указания по тълкуване и прилагане на закона.
При съобразяване с дадените от касационната инстанция задължителни указания, административният съд е извършил преценка на основателността на исковата претенция за обезщетение за имуществени вреди в размер на 22500 лв., представляващи заплатен адвокатски хонорар за изготвяне на възражение срещу ревизионен доклад № 1205267 от 31.07.2012 г. От фактическа страна съдът е установил, че на 16.08.2012г. между „МДЛ СЕРВИЗ“ ЕООД и Адвокатско дружество „Райчинова и съдружници“ е сключен Договор за процесуално представителство и защита с предмет „обжалване, процесуално представителство и защита“ срещу ревизионен доклад /РД/ № 1205267/31.07.2012 г., конкретизиран в десет подточки, всички представляващи ангажименти на адвокатското дружество във връзка с изготвяне на възражение срещу РД.Уено е от съда, че на 24.08.2012 г. от адвокатското дружество в полза на ищеца е издадена фактура № 0…2641/24.08.2012 г. с предмет на доставката: „изготвяне на възражение срещу РД № 1205267/31.07.2012 г., съгласно договор за обжалване, процесуално представителство и защита от 16.08.2012г.“ Между страните е уговорено заплащане на адвокатско възнаграждение, като според платежно нареждане от 27.08.2012 г. адвокатското дружество е получило сумата от 12 500 лв., а според платежно нареждане от 19.03.2013 г. – сумата от 10 000 лв. Възражението срещу РД е изготвено и подадено пред ТД на НАП, но въпреки това е последвало издаване на два ревизионни акта, които впоследствие са отменени от директора на дирекция „ОДОП“.
При така изложената фактическа обстановка, съдът е приел, че производството по делото е висящо по отношение на главен иск в размер на 22500 лв. и съединен с него акцесорен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. § 1 от ПЗ на ЗОДОВ за законната лихва върху заплатените суми по договора, от момента на заплащането, до предявяване на настоящия иск, в размер, както следва: върху сумата от 12 500 лв., заплатена на 27.08.2012 г. - 7033, 35 лв.; върху сумата от 10 000 лв., заплатена на 19.03.2013 г. - 5053, 76 лв. По делото е изслушано заключение на ССЕ, според което дължимите суми са преведени от ищеца по банков път, както и че върху сумата 12500 лв. законната лихва за периода 27.08.2012 г. – 14.03.2018г. е 7050, 71 лв., а върху главница 10 000 лв. за периода 19.03.2013 г. – 14.03.2018 г. е 5067, 65 лв.
От правна страна съдът е приел, че доколкото ревизионният доклад е неразделна част от ревизионния акт, съгласно чл. 120, ал. 2 ДОПК, фактическите констатации и правни изводи в него са от особено значение за ревизирания субект при осъществяване на правото му на защита. Представлявайки съобразителна част на ревизионния акт, ревизионният доклад синтезира констатациите и изводите на органите по приходите в степен, позволяваща на ревизираното лице да се брани срещу тях, включително представяйки допълнителни доказателства и навеждайки нови доводи. Затова защитата в тази фаза на установителното ревизионно производство е от особена необходимост без оглед на това, че не е задължителна. От тази гледна точка е без значение обстоятелството, че ревизионният доклад няма белезите на административен акт. Той не подлежи на отмяна, но предложенията по него могат да не бъдат възприети от приходния орган, съответно да не бъде издаден РА. Зависимостта между РД, РА и ползването на адвокатска защита е пряка и непосредствена: лицето, спрямо което са установени публични вземания, не би потърсило адвокатска помощ, ако срещу него не е издаден засягащ правата му установителен акт. Ползването на адвокатска защита е нормален, типичен резултат, породен от създадената с РА необходимост от представителство, защита и съдействие пред администрацията. Респективно, заплатеното адвокатско възнаграждение, представлява имуществена вреда, която следва да бъде репарирана при отмяна на РА, чрез ангажиране отговорността на държавата по реда на ЗОДОВ. Доколкото ДОПК не предвижда възстановяване на разноските, сторените в производството по обжалване на РА по административен ред, то по аргумент от чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ, недопустимостта от възстановяването им от администрацията, е предпоставка обезщетението за вреди да се търси по реда на ЗОДОВ.Сременно, както се посочи по – горе ищецът е провел и успешно доказване на факта на плащането на сумата от 22500 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за изготвяне на възражение срещу РД. Независимо от това, съдът е приел, че искът на ищеца не следва да бъде уважен изцяло в размер на 22500 лв., защото начисленият по фактура № 0…02641/24.08.2012г. данък добавена стойност в размер на 3750 лв., не представлява имуществена вреда за ищеца. Този извод съдът е аргументирал с факта, че и двете страни по договора са регистрирани по ЗДДС, поради което ищецът като получател на услугата по договор за правна защита и съдействие има правото да приспадне начисления върху сумата ДДС под формата на данъчен кредит. Поради тази причина съдът е приел, че начисленият върху адвокатското възнаграждение ДДС, не представлява имуществена загуба за дружеството, подлежаща на обезщетяване по ЗОДОВ и е присъдил обезщетение в размер на 18750 лв.
На следващо място съдът е приел, че съгласно т. 4 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. гр. д. № 3/2004 г. на ВКС при незаконни актове на администрацията, началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане, е влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове; при нищожните – моментът на тяхното издаване, а за незаконни действия или бездействия на административните органи – от момента на преустановяването им. Следователно законна лихва върху претендираното обезщетение е дължима от датата на цялостна отмяна на ревизионния акт с решение № 381/25.02.2014 г. на директора на дирекция „ОДОП“ – 25.02.2014 г. Съдът е приел, че искът е основателен и следва да бъде уважен за сумата 18750 лв. главница, заедно със законната лихва върху нея в размер на 7711, 45 лв. за периода от 25.02.2014г. до 14.03.2018г., както и законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба до окончателното й изплащане. Искът за присъждане на законна лихва върху сумата от 12500 лв. за периода от 27.08.2012 г. /датата на плащане на сумата/ до 25.02.2014 г. /дата на отмяна на акта/, респ. върху сумата 10 000 лв. за периода от 19.03.2013 г. /датата на плащане на сумата/ - до 25.02.2014 г. е приет като неоснователен и отхвърлен от съда. По отношение на разноските, направени от ищеца в размер на 9080, 63 лв., съдът е приел за неоснователно възражението за тяхната прекомерност, доколкото то съответства на правната сложност на спора, обема и качеството на осъществената процесуална защита на търговеца. Съразмерно на уважената част от иска, на дружеството са присъдени разноски в размер на 6947 лв.
При извършената проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, но частично неправилно.
Възраженията в касационната жалба на НАП са неоснователни. По делото не е спорно, че ревизионният доклад е неразделна част от ревизионния акт, не представлява индивидуален административен акт, подлежащ на самостоятелно обжалване, съответно отмяна, извън обжалването на ревизионния акт. Тези обстоятелства не са отречени нито от първата касационна инстанция, нито от административния съд при новото разглеждане на делото. С отменителното решение ВАС, трето отделение е приел, че въпреки, че ревизионният доклад не е административен акт, то същият представлява констативен акт, с две основни функции в ревизионното производство – сезираща и доказателствена и е част от дейността по издаването на ревизионен акт. Ревизионният доклад е последица от извършената дейност на ревизиращите органи, която е административна по своя характер, още повече, че обжалването на издадения впоследствие РА е законово регламентирано и е средство за защита на адресата на РА. Изложено е още, че регламента на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ не дава основание за ограничено тълкуване, чрез което приложното поле на нормата да се сведе само до индивидуалните административните актове и да се изключат останалите актове, издадени в резултат на административна дейност. За ангажиране отговорността по чл. 1 ал. 1 ЗОДОВ, определяща е не правната същност на акта, а основният характер на дейността на органа, който го е издал. Именно с тези задължителни указания по прилагането и тълкуването на закона касационната инстанция е върнала делото за ново разглеждане. Изложените мотиви-указания на Върховния административен съд не са предмет на проверка, не подлежат на преразглеждане, а единствено на изпълнение от първоинстанционния съд при новото разглеждане на делото.
Неоснователно е и възражението в касационната жалба за недоказаност на факта, че представените по делото платежни нареждания доказват плащане именно на задълженията по процесния Договор за правна защита и съдействие. Действително в единия от двата платежни документа, представени по делото – този от 27.08.2012 г. за сумата от 12500 лв., като основание за плащане е посочено единствено „Плащане по договор“, без конкретизация на договора. С цел доказване на извършените плащания по делото е назначена съдебно – счетоводна експертиза, която след извършена проверка, включително в счетоводството на ищеца - „МДЛ СЕРВИЗ“ ЕООД, е установила, че по банковата сметка на Адвокатско дружество „Райчинова и съдружници“ на основание издадена от него фактура № 2641/24.08.2012 г. с предмет „Изготвяне на възражение срещу ревизионен доклад № 1205267/31.07.2012 г., съгласно Договор за обжалване, процесуално представителство и защита от 16.08.2012 г., са постъпили на 27.08.2012 г. сума в размер на 12500 лв. и на 19.03.2013 г. сума в размер на 10000 лв. или общо 22500 лв. Сумите са преведени в полза на Адвокатско дружество „Райчинова и съдружници“ от клиент „МДЛ СЕРВИЗ“ ЕООД“. Заключението на вещото лице не оспорено от страните.
Неоснователно е възражението в касационната жалба на „МДЛ СЕРВИЗ“ ЕООД“ за неправилност на решението в частта, с която е отхвърлен искът за присъждане на законна лихва върху главницата от 12500 лв. за периода, считано от 27.08.2012 г. до 25.02.2014 г., респективно върху сумата от 10000 лв. за периода от 19.03.2013 г. до 25.02.2014 г. Както правилно е приел административния съд, в съответствие с т. 4 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. гр. д. № 3/2004 г. на ВКС е определен началният момент, от който се дължи законната лихва – датата на влизане в сила на отменителното решение на по – горестоящия административен орган, а не от датата на изплащане на съответните суми, както неправилно твърди касаторът.
Основателно е възражението в касационната жалба на „МДЛ СЕРВИЗ“ ЕООД“ за неправилност на решението в частта, в която е приел, че платеният от ищеца ДДС в размер на 3 750 лв. върху данъчната основа от 22500 лв., не представлява имуществена вреда, която следва да бъде репарирана. Обстоятелството, че двете страни по договора за правна защита и съдействие са регистрирани по ЗДДС и за тях е налице принципната възможност за приспадане на начисления ДДС под формата на данъчен кредит, е ирелевантно в производството по обезщетяване на претърпените от ищеца имуществени вреди. В конкретния случай претендираната и подлежаща на обезщетяване вреда е реално платената от ищеца цена за адвокатско възнаграждение в пълния му размер, включваща и начисления ДДС, в съответствие с § 2а от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като дължимостта на ДДС или възможността за приспадането му от получателя по доставката, е предмет на друго производство, регламентирано в ДОПК. Още повече, че в конкретния случай не е изследван въпросът и липсват доказателства за това дали дружеството е упражнило правото си на данъчен кредит.
С оглед на изложеното, решението в описаната по – горе част следва да бъде отменено, като ответникът бъде осъден да заплати на ищеца сумата над 18750 лв. до пълния претендиран размер от 22500 лв., а именно 3 750 лв., представляващи имуществени вреди от отменени РА № 2141205267/17.09.2012 г. и РА № 2251300229/05.12.2013 г., заедно със законната лихва върху тази сума, която изчислена чрез достъпен в интернет лихвен калкулатор е в размер на 1542, 22 лв. за периода от 25.02.2014 г. до 14.03.2018 г., както и законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба до окончателното й изплащане.
Воден от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 1280/24.02.2020 г., постановено по адм. дело № 8269/2019 г. на Административен съд – София град, В ЧАСТА, в която е отхвърлен искът на „МДЛ СЕРВИЗ“ ЕООД с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, за разликата над 18750 лв. /осемнадесет хиляди седемстотин и петдесет/ лева до пълния предявен размер на обезщетение за имуществени вреди, представляващи адвокатско възнаграждение в размер на 22500 /двадесет и две хиляди и петстотин/ лева и В. Н. П.:
ОСЪЖДА по иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ Националната агенция за приходите да заплати на „МДЛ СЕРВИЗ“ ЕООД сумата над 18750 лв. /осемнадесет хиляди седемстотин и петдесет/ лева до пълния претендиран размер на обезщетението от 22500 /двадесет и две хиляди и петстотин/ лева, а именно 3 750 лв. /три хиляди седемстотин и петдесет/ лева, представляващи имуществени вреди от отменени РА № 2141205267/17.09.2012 г. и РА № 2251300229/05.12.2013 г., заедно със законната лихва върху тази сума в размер на 1542, 22 лв. за периода от 25.02.2014 г. до 14.03.2018 г., както и законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба до окончателното й изплащане. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. Решението е окончателно.