О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 1116
гр. София, 10.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди двадесет и пета година, в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 2216 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 3702/17.04.2024 г., подадена от Д. Т. П., чрез адвокат Ч. Ч., срещу решение № 74 от 08.03.2024 г. по гр. д. № 20245200500011/2024 г. на Окръжен съд - Пазарджик, с което е потвърдено решение № 623 от 01.11.2023 г. по гр. д. № 20225240101016/2022 г. на Районен съд – Пещера за отхвърляне на предявения от Д. Т. П. срещу държавата, представлявана от министъра на земеделието, иск за признаване за установено, че държавата, представлявана от министъра на земеделието, не е собственик на имот с идентификатор *** съгласно КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-42/06.07.2010 г. на изп. директор на АГКК, изменена на 30.05.2019 г., с адрес на поземления имот: [населено място], язовир Б., „З.“, целия с площ от 1000 кв. м, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (10 м), предишен идентификатор: няма, номер по предходен план: 1935, квартал *, парцел *, при съседи: ***; *** и ***.
Въззивният съд е приел, че в случая предявеният отрицателен установителен иск е допустим, тъй като за ищеца съществува правен интерес от предявяването му, но същият е неоснователен.
Окръжен съд - Пазарджик е съобразил, че в исковата молба ищецът твърди, че е собственик по силата на покупко-продажба, обективирана в нот. акт № 105/26.03.2007 г., на описания по-горе недвижим имот. Този имот П. закупил от наследниците на П. А. Б., на които той бил възстановен с решение № 11064/06.02.2007 г. на ОСЗГ - Батак, издадено на основание чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ и чл. 18ж ППЗСПЗЗ, влязло в законна сила, като за имота е налице въвод във владение. Поради инвестиционни намерения ищецът поискал през м. юни 2022 г. от СГКК - Пазарджик да му бъде издадена скица на имота. При издаването на скицата констатирал, че на 30.05.2019 г., при изменение на кадастралния регистър, като собственик на имота е вписана и държавата, без документ за собственост. Д. П. твърди, че преди 1948 г. и към момента на колективизацията имотът е имал земеделски характер, като е представлявал ливада. Предназначението на имота не се е променило от ливада на залесена гора през годините, като начин на трайно ползване по лесоустройствен план, и имотът на място не представлява залесена гора. Счита, че записването на имота в кадастралния регистър и като собственост на държавата, е без основание, тъй като имотът не е включван в горския фонд и по силата на закона не е станал държавна собственост. Сочи, че през годините този имот винаги е владян и ползван първоначално от наследниците на П. А. Б., а след прихвърлянето му и понастоящем се владее и ползва единствено от ищеца, като се коси и за почивка през лятото.
Съдът е приел за установено следното от фактическа страна:
На наследниците на П. А. Б. е възстановен с решение № 11064/06.02.2007 г. на ОСЗГ - Батак поземлен имот с идентификатор ***, съгласно КККР на [населено място], с адрес: [населено място], язовир Б., „З.“, целият с площ от 1000 кв. м. По делото е приета съдебно-техническа експертиза, с вещо лице Й. Г., съгласно която по действащата кадастрална карта на землището на [населено място] от 12.04.2011 г. съществува имот с идентификатор ***, с площ от 1000 кв. м. Имот с идентификатор *** е идентичен с имот с пл. № * в кв. 30 по кадастралния и регулационен план (КРП) на язовир Б.. Имотът попада в УПИ І-Индивидуално вилно застрояване, в кв. 30, с площ от 1000 кв. м. Същият е възстановен по реда чл. 13, ал. 4 и ал. 5 ЗСПЗЗ с решение № 11064/06.02.2007 г. на ОСЗГ - Батак. Във всички планове преди 2007 г. имот с идентификатор *** не е съществувал. Имотът е нанесен в КРП от 1990 г., като УПИ *- Индивидуално вилно застрояване, в кв. 30, с площ от 1000 кв. м. Според вещото лице имот с идентификатор *** по действащите КККР на [населено място] не попада в отдел 183, част от подотдел „А“ по лесоустройствения план от 2000 г. (не попада в горския фонд). От изслушаната по делото лесотехническа експертиза, с вещо лице Ст. Б., се установява, че по данъчната книга за периода 1936 г. – 1951 г. на името на П. А. Б. от [населено място] са записани 7 бр. имота, като един от тях е ливада с площ 1 дка в м. „Ю.“. С решение № 11064/06.02.2007 г. от ОСЗ - Батак е възстановено правото на собственост на наследниците на П. А. Б. в съществуващи стари реални граници на имот, представляващ ливада с площ от 1 дка, седма категория, находяща се в строителните граници на „Курорт яз. Б.“, местността „Ю.. През 1951 г. е приет лесоустройствен план (ЛУП) на държавната горскостопанска единица „Ракитовска“. Според този план имотът попада в отдел 183, подотдел „в“ по ЛУП от 1990 г. Отдел 183, подотдел „в“ е описан в ЛУП от 1990 г. като залесена горска територия с бял бор, с естествен произход, на възраст 70 г. Към експертизата е приложена извадка на район ** от кадастралната карта на [населено място], върху която с черно е посочена границата на „Бялото петно“ *, а с черен контур и зелено запълване е показан отдел 183 с подотдел „в” по горскостопанската карта от ЛУП за 2000 г. на ДЛ „Р.“, в който попада процесният имот. При съвместяването на картите по ЛУП от 2000 г. на ДЛ „Р.“ с извадката от кадастралната карта на [населено място] се установява, че имот с идентификатор *** с площ от 1000 кв. м не е идентичен с имот в отдел 183, част от подотдел „а“, а попада в чертите на отдел 183, част от подотдел „в“. Няма данни за проведени процедури по чл. 14 ЗГ за промяна на предназначението на земите в обхвата на имот с пл. номер *. Няма данни за извършени разпоредителни сделки от страна на държавата със земите в обхвата на имот с пл. номер *. По делото е приета съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещото лице Сл. Б.. От нея се установява, че по одобрените КККР на [населено място] от 2010 г. и при направена съпоставка с КВС на землището на [населено място], действаща преди одобряване на КККР, процесният имот с идентификатор *** попада в имот № * по КВС, т. нар. бяло петно. Идентичност между двата имота не може да има, тъй като имот с пл. № * е значително по-голям от имот с идентификатор *** (имот № * включва курорта „Язовир Б.“). Процесният имот с идентификатор *** по КК попада в отдел 183, в подотдел „в” по лесоустройствения план от 2000 г. С решение № 427/31.07.2013 г. постановено по гр. д. № 38/2011 г. на Районен съд - Пешера, влязло в законна сила на 12.06.2014 г., е прието за установено, че държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните, е собственик на недвижими имоти, подробно описани в съдебното решение, в това число и на процесния имот с кадастрален номер ***. В диспозитива на съдебното решение съдът е приел за установено, че държавата е собственик на имот с кадастрален номер *, в който попада отдел 183, част от подотдел „А“, частна държавна собственост, който имот е идентичен с имоти от масив **, с посочени кадастрални номера на имотите, един от които е процесният. Това решение, на основание чл. 297 ГПК, следва да се счита задължително за всички съдилища, учреждения и общини в Р. Б. относно неговите правни последици.
При така установената фактическа обстановка, Окръжен съд – Пазарджик е направил следните правни изводи:
От приетите по делото писмени доказателства, технически експертизи и от влязлото в сила решение по гр. д. № 38/2011 г. на PC - Пещера се установява, че държавата е собственик на поземлен имот с идентификатор ***, попадащ в лесоустройствен план от 2000 г. на Държавната горскостопанска единица „Ракитовска“ в отдел 183. Според дефинитивния план за Ракитовската община горите представляват „балталък“, а според § 5 ПЗР на ЗВСГЗГФ балталъците на подлежат на възстановяване, като в този смисъл е и практиката на ВКС. От приетите по делото експертизи се установява, че процесният имот попада в имот № * в отдел 183 „в“ по ЛУП за 2000 г. След включване на определен имот в устройствения план не се променя принадлежността на правото на собственост. Това означава, че ако не се установява собственикът да е предприел разпоредителни действия с имотите, същите му принадлежат. След като държавата не се е разпоредила с имотите, същите следва да се считат нейна собственост, макар да са включени в устройствения план на селищно образувание. По делото е установено, че горите са национализирани. При липсата на доказателства за последващо разпореждане с горите, следва да се приеме, че ответникът по иска е доказал правото си на собственост. Въззивният съд е посочил и че О. Б. не би могла да прехвърли правото на собственост върху имот, който е държавна собственост. В този смисъл са и писмата във връзка с преустановяване на процедурите по възстановяване на земи по ЗСПЗЗ в това селищно образувание. Както бе посочено по-горе, имотът попада в отдел 183, подотдел „в“ по ЛУП от 1990 г. Отдел 183 „в“ е описан в ЛУП от 1990 г. като залесена горска територия с бял бор с естествен произход, на възраст 70 г. Ето защо съдът е заключил, че ищецът не е могъл да придобие собствеността върху имота по силата на покупко-продажбата от 26.03.2007 г., тъй като го е закупил от несобственик.
Същевременно съдът е приел и че П. не е придобил собствеността върху имота и по силата на изтекла в негова полза придобивна давност. В тази връзка е посочил, че собственосттта върху процесния имот е възстановена на наследниците на П. Б. през 2007 г. Разпоредбата на чл. 86 ЗС (ред. ДВ, бр. 31 от 17.04.1990 г.) изключва въобще придобиването по давност на вещ, която е държавна или общинска собственост, независимо от това дали се касае за публична или частна държавна или общинска собственост. С изменението на чл. 86 ЗС (ДВ, бр. 33/1996 г., в сила от 01.06.1996 г.) давността е изключена като придобивен способ само за вещите, които са публична държавна или общинска собственост. За вещите частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС с ДВ, бр. 33 от 1996 г., давностният срок започва да тече от 01.06.1996 г. Ищецът е придобил правото на собственост върху имота от несобственик през 2007 г. Кратката 5-годишна давност при добросъвестно владение по чл. 70 ЗС и чл. 79, ал. 2 ЗС би следвало да изтече на 26.03.2012 г. Давността обаче не е започнала да тече, защото е била спряна, по силата на § 1 ДР на ЗС от 31.05.2006 г., първоначално за срок от седем месеца. С последващите изменения на правната норма (ДВ, бр. 105 от 2006 г., бр. 113 от 2007 г., в сила от 31.12.2007 г., бр. 109 от 2008 г., в сила от 31.12.2008 г., бр. 105 от 2011 г., в сила от 31.12.2011 г., изм. и доп., бр. 107 от 2014 г., в сила от 31.12.2014 г., изм., бр. 7 от 2018 г., в сила от 31.12.2017 г., доп., бр. 18 от 2020 г.) този срок е бил съответно удължаван. С последното изменение на закона е прието, че давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31.12.2022 г., включително за придобиване на земеделски земи, които са собственост или върху които е възстановено правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ на държавни или общински училища, или на други държавни и общински институции в системата на предучилищното и училищното образование. Това означава, че от първоначалното спиране на давността на 31.05.2006 г. до подаване на исковата молба в съда на 30.08.2022 г. давността не е била възобновена, поради което в полза на ищеца изобщо не е текла придобивна давност по отношение на спорния имот.
Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК.
Формулира следните въпроси, за които твърди, че са налице условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:
1. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението да разгледа и обсъди всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните, както и да основе решението си на фактите, установени от събраните по делото доказателства.
По този въпрос се сочи противоречие с приетото в решение № 66/20.07.2021 г. по гр. д. № 3338/2020 г. на ВКС, І г. о.
2. Допустимо ли е съдът служебно да замести първоначално посочените правопораждащи факти с други такива или да посочи нови такива наред с първоначалните.
Д. П. се позовава на противоречие с ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
3. Кои имоти представляват балталък и как се установяват същите, за да се приеме, че имотите като такива не подлежат на възстановяване съобразно § 5 ПЗР на ЗВСГЗГФ (сочено противоречие с приетото в решение № 354/25.06.2010 г. по гр. д. № 152/2009 г. на ВКС, II г. о. и решение № 959/13.01.2010 г. по гр. д. № 3119/2008 г. на ВКС, II г. о.).
Жалбоподателят счита въззивното решение и за очевидно неправилно.
От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Решението на Окръжен съд – Пазарджик е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.
Не са налице законовите предпоставки за допускане на касационно обжалване по първия въпрос от изложението. По него е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, вкл. посочената от жалбоподателя, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.
В случая Окръжен съд – Пазарджик не се е отклонил от цитираната съдебна практика. Същият е обсъдил доводите и възраженията на страните и събраните доказателства; именно въз основа на възраженията, заявени надлежно от ответника, е извел правните си изводи, че в случая процесният имот представлява държавна, а не частна собственост, подлежаща на реституция по реда на ЗСПЗЗ. Несъгласието на Д. П. с тези изводи представлява по естеството си оплакване за необоснованост на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не може да бъде разгледано в настоящото производство по чл. 288 ГПК.
Така изложеното се отнася и до втория въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Настоящият съд следва да отбележи, че съгласно постановките на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС всяка страна, независимо от процесуалното си качество, следва да установи фактите и обстоятелствата, на които основава своите искания и възражения. При отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. В противен случай, ищецът ще бъде освободен от това да доказва каквото и да било претендирано от него право върху вещта. Единствено ответникът ще е длъжен да доказва съществуването на отричаното от ищеца право на собственост или друго вещно право, докато ищецът ще се задоволи само с възраженията си, че такова право не е възниквало или е било погасено. Ако по волята на ищеца началото на процеса бъде поставено при условия, изискващи активност при доказването единствено от страна на ответника по отрицателния установителен иск, това би означавало да се защитава право, което изобщо може и да не съществува. Ако ищецът не докаже твърденията, с които обосновава правния си интерес, производството се прекратява. Въззивното решение не влиза в конфликт с тези постановки.
Не се констатира соченото противоречие с практиката по чл. 290 ГПК по третия въпрос. Решение № 354/25.06.2010 г. по гр. д. № 152/2009 г. на ВКС, II г. о. разглежда въпроса за установяване от правоимащите лица, вкл. общините, на правото на собственост на гори, подлежащи на възстановяване, както и определяне характера на горите като „балталък“ по смисъла на отменения ЗГ. В решение № 959/13.01.2010 г. по гр. д. № 3119/2008 г. на ВКС, II г. о. са разгледани въпросите относно правата на общините по отношение балталъците и установяването, че една гора е балталък. Същевременно в това решение е възприето и че правото на собственост на държавата върху горите произтича от закона – съгласно чл. 7, ал. 1, изр. първо ЗГ от 1997 г. (отм.) и чл. 27, ал. 1 ЗГ от 2011 г. държавни са горите, които не принадлежат на физически и юридически лица и на общините. Решаващите мотиви от решението на Окръжен съд – Пазарджик не влизат в противоречие със съображенията, развити в посочените два акта по чл. 290 ГПК. Въззивният съдебен състав в случая аргументирано – въз основа на събраните писмени доказателства и експертизи по делото – е приел, че процесният имот е представлявал гора с характеристиките на балталък, която не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ и е държавна собственост. Жалбоподателят оспорва тези изводи с доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. трето ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба.
Въпреки че се е позовал на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, Д. П. не е обосновал наличието на предпоставките за него, визирани по-горе.
Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба има право на 150 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 74 от 08.03.2024 г. по гр. д. № 20245200500011/2024 г. на Окръжен съд – Пазарджик.
ОСЪЖДА Д. Т. П. да заплати на държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. (сто и петдесет лева).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: