О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1103
София,10.03.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари две хиляди двадесет и пета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА Г.
като разгледа докладваното от съдия Генчева ч. гр. д. № 455 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.
С определение № 2633 от 15.10.2024 г. по в. ч. гр. д. № 1562/2024 г. на ОС-Бургас е оставена без уважение частната жалба на К. Г. К. и М. М. К. срещу решение № 260001/09.08.2024 г. по гр. д. № 257/2019 г. на Районен съд-Царево, с характер на определение, в частта, с която е оставен без разглеждане като недопустим предявеният от тях срещу Община-Ц. отрицателен установителен иск за приемане на установено, че ответната община не е собственик на ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], с площ по кадастрална карта от 1437 кв. м., с трайно предназначение на територията: земеделска, с начин на трайно ползване: неизползвана нива /угар, орница/, при съседни ПИ с идентификатори: [№], [№], [№].
Като се е позовал на т.1 на ТР № 8/27.11.2013 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е приел за правилен извода на първата инстанция, че предявеният отрицателен установителен иск за собственост е недопустим поради липса на правен интерес.
Искът се основава на твърдения, че през 1998 г. ищците са закупили седем бунгала, разположени върху терен, за който към момента на предявяване на иска ответникът се легитимира като собственик съгласно акт за частна общинска собственост, както и на твърденията, че за продължителен период от време ищците са упражнявали фактическа власт както върху бунгалата, така и върху прилежащия към тях терен с намерение за своене, като са придобили земята по давност. Тези твърдения, обуславящи правния интерес от отрицателния установителен иск, не са доказани в процеса. Представените фактури за закупуване на седем бунгала от дружеството „Технотест“ ЕООД през м. 06. и 07. 1998 г. не доказват придобити вещни права на деривативно основание върху седемте бунгала. Дори да се приеме, че считано от м. юли 1998 г. ищците са били във владение на бунгалата, не е установено твърдението им за придобиването на оригинерно основание – изтекла в тяхна полза придобивна давност, за процесния терен. По твърдение на ищците те са били във владение на бунгалата до лятото на 2017 г., когато общината, легитимираща се като собственик на терена, е наредила със заповеди на кмета изземването му и премахване на три от бунгалата като незаконни постройки. Установено е по делото, че преди издаване на заповед № РД-01-478/04.08.2017 г. на кмета на Община-Ц. са били премахнати четири от „закупените“ бунгала, а съгласно цитираната заповед е наредено премахване и на останалите три бунгала. Със заповед № РД-01-448/10.07.2017 г. на кмета на Община-Ц. е наредено изземване от ищците на терена, върху който са разположени бунгалата, на основание чл.65, ал.1 ЗОС, предвид обстоятелството, че за имота е издаден АЧОС 1474/10.04.2012 г. за придобит от общината имот на основание чл.19 ЗСПЗЗ. Дори въз основа на свидетелските показания да се приеме, че е доказано осъществяването на фактическа власт върху бунгалата с намерение за своене от страна на ищците за периода от м. юли 1989 г. до 2017 г. – т. е. повече от 10 години, въз основа на тези свидетелски показания не би могло да се приеме за установено, че ищците са упражнявали фактическа власт върху терена по начина, по който е конфигуриран към момента процесният имот. Не се установи към бунгалата да е бил отреден на някакво правно основание прилежащ терен. Липсват данни терен около бунгалата в конфигурацията на процесния имот да е бил ограден от ищците, а също - по какъвто и да е начин ищците да са демонстрирали спрямо терена намерението си за своене. Независимо от това, ищците не са могли да придобият за посочения период по давност вещ, частна държавна или частна общинска собственост, поради наличието на законова пречка за течене на давността. Имотът е бил държавна собственост съгласно чл.6 ЗС и по силата на чл.86 ЗС до изменението от 1996 г. не е можел да се придобива по давност. Към момента на плащането по фактурите от страна на ищците през 1998 г. имотът е бил със статут на земеделска земя по смисъла на ЗСПЗЗ. Съгласно заключението на вещо лице М., депозирано пред районния съд, процесните бунгала не са били нанесени в кадастралните планове преди приемане на КВС, нито са нанесени в КВС. Със заповедта за премахване на останалите върху терена три бунгала, която е била стабилизирана с влязло в сила съдебно решение на ВАС /л. 216/, при обвързващо му действие спрямо страните по делото, е отречено твърдението на частните жалбоподатели бунгалата да са търпими постройки по смисъла на ЗУТ, като е прието, че същите са незаконни постройки, тъй като са изградени без строителни книжа. Вещото лице сочи, че през 1995 г. процесният терен е включен в картата на възстановената собственост /КВС/ като земеделска земя. За периода 07.07.1998 г. – 03.11.2008 г. реституция по отношение на терена, представляващ процесния имот, не е проведена /от свидетелските показания на свидетеля П. става ясно, че такава е проведена в съседните имоти около 1998 г. / – т. е. за този период теренът е останал държавна собственост, съгласно чл.24 ЗСПЗЗ, който предвижда, че държавата запазва собствеността си върху земеделските земи, заварени от този закон, с изключение на земите, чиято собственост подлежи на възстановяване. Считано от 04.11.2008 г. общината се легитимира като собственик на процесния имот на основание решение на ПК по чл.19, ал.2 ЗСПЗЗ, вр. § 26 ПЗР на ЗИД ЗСПЗЗ В периода, през който процесният терен е бил държавна собственост - 07.07.1998 г. – 03.11.2008 г., теченето на давността е спряно, считано от 31.05.2006 г., съгласно § 1 от ЗР към ЗД на ЗС /ДВ бр. 46/2006 г. /, в сила от 1.06.2006 г., до 03.11.2008 г., а след това, считано от 04.11.2008 г. след придобиване на имота от общината на основание ЗСПЗЗ, същият е станал частна общинска собственост, но поради удължаване на срока, през който е спряно теченето на давността, такава не е текла до 31.12.2022 г. включително. Липсват твърденията и доказателства след 31.12.2022 г. ищците да са били във владение на процесния имот. Ето защо твърденията на ищците за придобиване на процесния терен по давност са недоказани, което сочи недоказан правен интерес в хода на процеса за водене на делото.
Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от ищците К. Г. К. и М. М. К..
Жалбоподателите поддържат, че съдът не е отчел всички доказателства, които установяват правото им на собственост върху спорния имот. Доказано било, че както бунгалата, така и теренът, върху който били разположени, са били собственост на техния праводател „Технотест“ ЕООД. Неправилно било прието също, че според твърденията на самите ищци през 2017 г. им е било отнето владението върху имота. Въпреки издадена заповед за изземване, тя не била приведена в изпълнение и с нея не било отнето владението на имота. Владението продължавало от лятото на 1998 г. до настоящия момент. В противоречие с доказателствата по делото бил и изводът, че жалбоподателите не са упражнявали фактическа власт върху терена. Този извод противоречал на гласните доказателства, в частност на показанията на свидетеля П., дадени в ОЗ на 18.05.2021 г., както и на презумпцията по чл.69 ЗС. Неправилен бил и изводът, че придобивната давност не е изтекла заради мораториума по § 1, ал.1 ЗД ЗС. Развити са подробни доводи по този въпрос. Считат, че 10-годишната придобивна давност върху терена е изтекла на 07.07.2008 г., като се позовават на задължителното тълкуване на решение № 3/28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на КС, според което по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключили правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. Неправилен бил и изводът на съда, че теренът, върху който са изградени бунгалата, е земеделска земя. Излагат и подробни доводи в подкрепа на тезата си, че имат правен интерес от предявения отрицателен установителен иск.
В изложението към жалбата се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. Следва ли съдът при постановяване на съдебния си акт да анализира всички писмени и гласни доказателства, възраженията и доводите на страните. Следва ли съдът да обсъди в тяхната съвкупност и допустимост по делото доказателствата, възраженията и доводите на страните. Може ли съдът да се произнася по невъведени твърдения и да въвежда сам такива;
2. Длъжен ли е въззивният съд като съд по съществото на спора да извърши самостоятелна преценка на събраните пред него и пред първата инстанция доказателства и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора;
3. Налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, когато ищецът се позовава на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника;
4. Приложими ли са разпоредбите на § 1, ал.1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (обн. ДВ, бр.46/2006 г., последно допълнен ДВ, бр.18/2020 г.) и на §2 ЗР на ЗИД ЗС (обн. ДВ, бр.7/2018 г.) към правоотношенията, предмет на съдебни производства, които са били висящи към датата на постановяване на решение № 3/24.02.2022 г. по конст. д. № 16/2021 г. на КС;
5. Налице ли е бил правен интерес от водене на отрицателен установителен иск за собственост от ищец, който упражнява фактическа власт върху имота и има очакване да придобие собствеността по давност, спрямо ответник, който формално се легитимира като собственик с АЧОС, но не е собственик;
6. Издадена и влязла в сила, но неизпълнена заповед за изземване по реда на чл.65 ЗОС, представлява ли такова действие, което явно и категорично препятства възможността владелецът на имота да упражнява занапред фактическа власт върху имота; С издаването на заповед за изземване по чл.65 ЗОС прекъсва ли се давностното владение върху имот, за която е съставен акт за общинска собственост; Представлява ли пречка за придобиване по давност на поземлен имот издаването на заповед за изземване по чл.65 ЗОС, която не е изпълнена и възможността за принудително изпълнение е погасена;
7. Погасява ли се правото на суперфициарния собственик да възстанови погиналата постройка по чл.66, ал.2 ЗС, когато постройката е премахната като незаконна въз основа на заповед, издадена по реда на чл.225а ЗУТ.
По първите три въпроса, както и по въпроси № 5 и № 6 се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК; по четвъртия въпрос – чл.280, ал.1, т.2 ГПК, а по седмия – чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът в производството [община] оспорва частната касационна жалба. Счита, че тя е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното.
Частната касационна жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на въззивен съд, с което се потвърждава преграждащо определение на първата инстанция по иск за собственост, за който не се отнасят ограниченията за допустимост на касационния контрол по чл.280, ал.3, т.1 ГПК, съответно чл.274, ал.4 ГПК.
Първите два въпроса се свързват с тезата на жалбоподателите, че по делото са събрани достатъчно доказателства, от които се установява правото им на собственост върху процесния имот, а оттам и правният им интерес от предявения отрицателен установителен иск, но съдът не обсъдил тези доказателства в тяхната взаимна връзка и в контекста на посочените от тях доводи, и не изложил собствени мотиви по спора. Тази теза обаче противоречи на данните по делото и по тази причина се изключва поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по тези въпроси. В съответствие с практиката на ВКС за начина на обсъждане на доказателствата по делото и установяване на релевантните за спора факти въззивният съд е достигнал до извод за недоказаност на правото на собственост на ищците. Данните по делото сочат, че в капитала на „Технотест“ ЕООД са били включени само бунгалата от почивната станция на това дружество в [населено място], но не и правото на собственост върху земята, върху която те са били изградени. Самите бунгала са продадени на жалбоподателите с фактури, т. е. като движими вещи или подобрения. Собствеността не е прехвърлена с нотариален акт, който е изискуемата форма за валидност на прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти. Следователно не съответства на данните по делото тезата на жалбоподателите, че на деривативно основание са станали и собственици на бунгалата заедно с право на строеж за тях. Право на собственост върху земята също не е прехвърляно, а и то не е било включено в капитала на дружеството-праводател. В съответствие с данните по делото е изводът на съда, че земята, върху която са били построени бунгалата, е част от терен, върху който през 1995 – 1998 г. е провеждана реституция по ЗСПЗЗ. Дори да е направен погрешен извод, че фактическата власт на жалбоподателите върху процесния имот е била отнета през 2017 г., като краен резултат правният извод, че те не са могли да придобият земята по давност заради мораториума по § 1, ал.1 ЗД ЗС, съответства на данните по делото. Тук следва да се има предвид заключението на техническата експертиза, че за терена, в който попада процесният имот, има одобрена карта на възстановената собственост /КВС/ през 1995 г., която е преработена през 2005 г. Съгласно чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ, включително и в редакцията му към 2005 г., земеделската земя, останала след възстановяването на правата на собствениците, става общинска собственост след влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници. От друга страна според чл.1, ал.2 от Наредба № 49 от 5.11.2004 г. за поддържане на картата на възстановената собственост, КВС обединява данните от плана за земеразделяне, картата на съществуващите стари реални граници, картата на възстановимите стари реални граници на земеделските земи, създадени по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ. Следователно към момента на одобряване на КВС за местност „Коросията“ на [населено място] през 1995 г. или най-късно през 2005 г., вече са били създадени предходните карти и планове, предвидени в чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ и са настъпили условията на закона за придобиване от общината на собствеността върху процесния имот. Последващото решение на ОСЗ от 04.11.2008 г., с което е посочено, че общината е собственик на земята на основание чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ, има само констативен характер, тъй като законните изисквания за това са настъпили още с преработката на КВС през 2005 г. В подкрепа на този извод е самият текст на решението, с което се „определят имотите по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ по землища, включително придобитите преди влизане в сила на ЗИД ЗСПЗЗ, ДВ, бр.13/2007 г.“. За по-голяма част от тези имоти в заповедта са цитирани актове за общинска собственост, издадени през периода 13.12.2005 г. – 19.01.2006 г. На следващо място - като лица, притежаващи права върху закупените с фактури бунгала, жалбоподателите са били техни държатели и са ползвали и прилежащия терен, но в никакъв случай това не представлява владение, доколкото то е останало скрито за собственика. Общината не би могла да знае, че като обитават бунгалата и във връзка с това ползват прилежащия към тях терен, всъщност жалбоподателите са установили владение върху терена. В такава хипотеза презумпцията на чл.69 ЗС не се прилага. Липсва една от основните характеристики на владението – да е явно за собственика. Но дори да се приеме, че фактическата власт върху терена е имала характеристиките на владение и че това владение е установено още през м. юни-юли 1998 г., когато са закупени бунгалата, то придобивната давност отново не е изтекла към момента на подаване на исковата молба и въззивният съд е изложил подробни съображения по този въпрос, свързани с мораториума по §1, ал.1 ДР на ЗС, обн. ДВ, бр.46/2006 г., с последващи изменения и допълнения. От значение за правния интерес на ищците от предявения отрицателен установителен иск е въпросът дали придобивната давност върху процесния имот е изтекла към момента на подаване на исковата молба. С оглед спиране течението на придобивната давност поради въведения мораториум и недостатъчния срок на давността, изтекла към момента на подаване на исковата молба съм 2019 г., е без значение за изхода на делото дали фактическата власт на жалбоподателите е била преустановена през 2017 г. с издаване на заповедта за изземване, или тя продължава и понастоящем. Следователно по първите два въпроса не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като при установяване на фактите по делото и при излагане на мотивиране на съдебния акт съдът е действал в съответствие с практиката на ВКС.
Дори да се приеме тезата, развита в частната касационна жалба, че процесният имот попада в терен, частна държавна собственост, включен в активите на държавно предприятие, която собственост не подлежи на възстановяване по реда ЗСПЗЗ, тъй като преди това не е била предмет на коопериране, то предявеният отрицателен иск пак би бил недопустим поради същата липса на правен интерес – от една страна в тази хипотеза искът би следвало да се насочи срещу държавата, а от друга – и в този случай придобивната давност на ищците би била препятствана от §1, ал.1 ДР на ЗС. Освен това – съгласно чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ правата на собствениците или на техните наследници върху земеделските земи, които са притежавали преди образуването на ТКЗС или ДЗС, независимо от това дали са били включени в тях или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации, се възстановяват. По делото има данни, че към 1936 г. земите в терена, в който се намира процесният имот, са били земеделски и са принадлежали на частни лица. Дори и да се приеме, че върху тези земи държавата е осъществила мероприятие по чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, което пречи на възстановяването на собствеността, то на основание чл.10б, ал.5 ЗСПЗЗ тези земи ще бъдат държавна или общинска собственост и отново за тях ще се прилага §1, ал.1 ЗД на ЗС.
Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпрос № 4 в изложението към касационната жалба. Въпросът е свързан с решаващия правен извод на въззивния съд, че поради въведения мораториум за придобиване по давност на имоти, частна държавна и общинска собственост, давността върху процесния имот не е изтекла към момента на предявяване на отрицателния установителен иск за собственост. На първо място – въззивното определение не противоречи на решение № 3/28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на КС по въпроса за действието на решенията на Конституционния съд, с които един закон се обявява за противоконституционен, спрямо неприключили правоотношения и правоотношения, предмет на висящи съдебни производства. Правилото, което се прилага в настоящия случай, произтича не от посоченото от жалбоподателите решение № 3/28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на КС, а от приложимото решение № 3/24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на КС. В текста на последното решение изрично е предвидено, че с обявяването на разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗД ЗС за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект, както и че съгласно чл.151, ал.2, изр.3 от Конституцията последиците от преустановяване на мораториума ще настъпят от момента на влизане на това решение в сила. В практиката на ВКС по висящи дела е разяснено как трябва да се разбира решение № 3/24.02.2022 г. по конст. д. № 16/2021 г. на КС. Така например в решение № 50080 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1814/2021 г., II г. о., е прието, че предвид задължителния за съдилищата характер на решенията на Конституционния съд (чл. 14, ал. 5 ЗКС), за периода 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. – 07.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна държавна или общинска собственост не е текла по силата на установения от законодателя мораториум; същата започва да тече с влизане в сила на решението на Конституционния съд на 08.03.2022 г. Същото се приема и в определения на ВКС по чл.288 ГПК. Обжалваното определение на ОС-Бургас съответства на тази практика на ВКС и следователно не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпрос № 4. Дори да се приеме, че придобивната давност за земята в случая е започнала да тече на 07.07.1998 г., както поддържат жалбоподателите, то до началото на мораториума - 31.05.2006 г., са изминали само 7 г., 10 м. и 24 дни, след което давността е спряла да тече. Дори да се добави междинният срок от 21 дни – от 30.12.2017 г. до 20.01.2018 г., то пак към момента на предявяване на отрицателния установителен иск придобивната давност, на която се позовават ищците по този иск, за да обосноват правния си интерес от него, не е изтекла.
Въпроси № 3 и № 5 са свързани с трите разновидности на правния интерес от отрицателния установителен иск, разяснени в т.1 на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС. Тезата е, че в случая правният интерес от отрицателния установителен иск произтича от позоваването на фактическо състояние /наличие на бунгала в имота, собственост на жалбоподателите, които им дават основание да ползват и земята, върху която са построени/, както и възможността да придобият земята по давност, ако отрекат правата на ответника върху нея.
Макар въззивният съд да не е разграничил отделните хипотези на правен интерес, като краен резултат неговото определение не противоречи на посоченото тълкувателно решение и на свързаната с него последваща практика на ВКС, на която жалбоподателите се позовават. Седемте бунгала, закупени с фактури, не са станали собственост на жалбоподателите на деривативно основание, нито пък за тях има прехвърлено право на строеж. При това в хода на процеса всички бунгала са премахнати като незаконни постройки /протокол № 3/02.11.2022 г. на стр.795 от първоинстанционното производство/ и те не могат да бъдат възстановени от жалбодателите, тъй като те нямат право на строеж за тях. При тези данни не е налице такова фактическо състояние, което да може да се брани с отрицателния установителен иск. Другата хипотеза на правен интерес – възможност ищецът да придобие права, ако отрече правата на ответника по отрицателния установителен иск, също не е налице в случая. Когато правният интерес от отрицателен установителен иск се основава на твърдения, че ищците са владели спорния имот и биха го придобили по давност, ако отрекат правата на ответника, давностният срок трябва да е изтекъл към момента на предявяване на отрицателния установителен иск. Ако общината или държавата, ответници по отрицателния установителен иск, претендират да са собственици на спорния имот, ищецът, който е владял имота за срок от 10 години, не би могъл да се снабди с нотариален акт по обстоятелствена проверка, тъй като няма да получи необходимото за нотариалното производство по чл.587 ГПК удостоверение, че имотът не е държавен или общински. За да се преодолее тази пречка, лицето, което се позовава на придобивна давност, има правен интерес от отрицателния установителен иск срещу общината или държавата. Придобивната давност обаче следва да е изтекла към момента на предявяване на отрицателния установителен иск, а не да тече в хода на процеса или след това. Наличието на правен интерес се преценява към момента на предявяване на отрицателния установителен иск, затова и придобивната давност следва да е изтекла към този момент. Тази предпоставка в случая не е налице по изложените по-горе съображения.
Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроси № 6 и № 7. Както бе посочено по-горе, изводът на въззивния съд, че фактическата власт върху процесния имот е отнета от ищците през 2017 г., дори да е неверен, не е решаващ за изхода на делото и не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Няма значение и това дали въз основа на влязла в сила, но неизпълнена заповед за изземване по реда на чл.65 ЗОС, се прекъсва фактическата власт и придобивната давност върху процесния имот. Съществено за изхода на делото е това, че към момента на предявяване на отрицателния установителен иск през 2019 г., когато се преценява наличието на правен интерес, придобивната давност по чл.79, ал.1 ЗС върху спорния имот, на която се позовават ищците, не е изтекла, дори те да са били във владение на имота към този момент. Ищците нямат право на строеж върху спорния имот и затова свързаният с това въпрос № 7 не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ЗС.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2633 от 15.10.2024 г. по в. ч. гр. д. № 1562/2024 г. на ОС-Бургас.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: