1

№ 5100

София, 10.03.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 510/2024 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 116 от 09.08.2023 г. по в. гр. д. № 218/2023 г. Бургаският апелативен съд е отменил решение № 423 от 15.03.2023 г. по гр. д. № 59/2022 г. на Окръжния съд - Бургас за отхвърляне на предявения от М. Р. И. срещу Н. С. С. иск с правно основание чл. 23, ал. 2 СК, и вместо него е постановил решение, с което е приел за установено по отношение на ответника, че ищцата - негова бивша съпруга, е изключителен собственик на 93 721,6/98 889,1 ид. части, или 94,77% от самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място], с адрес: [населено място], [улица], ет. 3, ап. А3, находящ се в сграда № 1 в ПИ с идентификатор [№], с предназначение: жилище, апартамент на 1-во ниво, с площ от 80,92 кв. м., ведно с избено помещение № 8 с площ от 6,99 кв. м., както и 10,27% ид. части от общите части на сградата и съответните ид. части от правото на строеж, заедно с 36,18/380 кв. м. ид. части от ПИ с идентификатор [№], целият с площ от 396 кв. м. по КККР, а съгласно документ за собственост - 380 кв. м., от които 88 554,1/98 889,1 ид. части или 89,55 % са придобити в собственост по трансформация на лично имущество - на основание чл. 23, ал. 2 СК, а останалите 5 167,5/98 889,1 ид. части, или 5,22% - на основание чл. 21, ал. 1 СК.

Срещу въззивното решение е постъпила касационна жалба от Н. С. С., представляван от адв. Л. Ц., в която се поддържа становище за наличие на основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК - неправилност поради допуснати нарушения на материално - и процесуалноправни разпоредби, довели до необоснованост на съдебния акт.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и към нея има изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.

В изложението се твърди наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК при формулирани въпроси както следва:

1. „Писмено изявление на страната по делото, което съдържа неизгодни за нея факти, релевантни за спорното право, има ли характер на признание и притежава ли това признание доказателствено значение?“;

2. „Следва ли това признание да бъде обсъдено от съда и установеният с него факт съобразен при формиране на правните изводи?“;

3. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка и следва ли, ако не приема част от тях, да изложи мотиви защо не ги приема и каква е доказателствената стойност на признанието?“;

4. „Как следва да се обсъждат свидетелски показания, как се преценяват противоречиви показания и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотеза на чл. 172 ГПК?“;

5. „Когато недвижим имот, придобит по време на брака, е заплатен със средства от влог на единия съпруг, за да се счита за оборена презумпцията за съвместен принос, необходимо ли е да се доказва на какво основание са придобити паричните суми по този влог?“;

6. „Дали даденото от родителите на единия съпруг е дарение само за него, а не за двамата съпрузи?“.

Според касатора, въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Позовава се на решения по чл. 290 ГПК съответно: по въпроси № 1 и 2 - решение № 475 от 08.06.2010 г. по гр. д. № 1311/2009 г. на III-то г. о., решение № 271 от 03.10.2014 г. по гр. д. № 66/2014 г. на IV-то г. о., решение № 49 от 12.03.2015 г. по гр. д. № 5062/2014 г. на I-во г. о.; по въпрос № 3 - решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г. на IV-то г. о., решение № 447 от 18.11.2011 г. по гр. д. № 1964/2010 г. на IV-то г. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV-то г. о.; по въпрос № 4 - решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на II-ро г. о., решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на IV-то г. о.; по въпрос № 5 - решение № 126 от 31.01.2020 г. по гр. д. № 352/2019 г. на II-ро г. о., решение № 45 от 31.03.2021 г. по гр. д. № 4551/2019 г. на II-ро г. о., решение № 172/07.11.2019 г. по гр. д. № 71/2019 г. на I-во г. о., решение № 88 от 24.07.2015 г. по гр. д. № 1112/2015 г. на II-ро г. о., определение № 877 от 18.12.2019 г. по гр. д. № 2863/2019 г. на IV-то г. о., решение № 86 от 14.07.2016 г. по гр. д. № 914/2016 г. на II-ро г. о., решение № 168 от 30.11.2016 г. по гр. д. № 2411/2016 г. на II-ро г. о., решение № 264 от 21.03.2017 г. по гр. д. № 2060/2016 г. на IV-то г. о., решение № 60148 от 02.02.2022 г. по гр. д. № 2208/2021 г. на II-ро г. о.; по въпрос № 6- решение № 84 от 26.03.2016 г. по гр. д. № 4903/ 2015 г. на I-во г. о., решение № 81 от 15.03.2011 г. по гр. д. № 172/2010 г. на II-ро г. о., решение № 279 от 15.07.2010 г. по гр. д. № 529/2009 г. на I-во г. о.

Произнасянето по повдигнатите въпроси се поддържа също така да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Във връзка с последните два въпроса се изтъква и наличието на противоречива съдебна практика, станала повод за образуване на тълкувателно дело № 2/2022 г. на ОСГК на ВКС. Отделно от това, касаторът счита, че мотивите към обжалваното решение разкриват и признаците на очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване.

Ответницата по касация - ищца по делото, чрез адв. Б. Т., е подала отговор със становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и че обжалваното решение е правилно и не страда от визираните пороци. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускането на касационното обжалване намира следното:

В исковата си молба ищцата М. И. претендира да е изключителен собственик на 93 721,6/98 889,1 ид. части от процесния имот, от които на 88 889,1/98 889,1 ид. части е изключителен собственик поради трансформация на лично имущество по чл. 23, ал. 2 вр. чл. 22, ал. 1 СК, а на 5 167,5/98 889,1 ид. части - на основание чл. 21, ал. 1 СК.

При произнасянето си въззивният съд е отчел наличието на противоречива съдебна практика по въпроса: „Когато недвижим имот, придобит по време на брака при действието на Семейния кодекс от 2009 г., е заплатен със средства от влог на единия съпруг, за да се счита оборена презумпцията за съвместен принос, необходимо ли е да се доказва на какво основание са придобити паричните суми по този влог?“, както и че същият е предмет на тълкуване по висящо тълкувателно дело № 2/2022 г. по описа на ГК на ВКС. Посочил е, че съобразно вътрешното му убеждение правилно е да се приеме становището, че когато придобитото имущество по време на брака е заплатено със средства от влог на единия съпруг при действието на СК от 2009 г., презумпцията на чл. 21, ал. 3 СК е опровергана и е налице трансформация на лично имущество, в който случай предявеният иск се явява основателен само на това основание.

Независимо от това свое убеждение, съдебният състав е изследвал основателността на предявния иск и в хипотезата на застъпената от част от съставите на ВКС противоположна теза, а именно, че за опровергаване на презумпцията за съвместен принос не е достатъчно да се установи придобиване на имуществото със средства от личен влог на единия съпруг, а е нужно още да бъде установен извънсемеен произход на средствата. След анализ на събраните доказателства е достигнал до извода, че в разглежданата хипотеза искът е основателен, дори и да бъде възприет този варинат за отговор на правния въпрос. Изложените в тази връзка мотиви са следните:

Прието е за безспорно между страните, че имотът е придобит по време на брака им по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в н. а. № 121 от 09.03.2015 г., както и че дължимата продажна цена в размер на 98 889,10 лв. за жилището и 13 709,50 лв. за обзавеждане, е заплатена по банков път от лична сметка на ищцата в „УниК. Б. . Сумата 48 895 лв. била преведена от купувача по н. а. № 443 от 03.12.2013 г., с който И. И., чрез пълномощник ищцата - негова сестра, е продал свой недвижим имот (апартамент) - средства, за които е прието, че са дарени на И.; 25 000 евро били получени като продажната цена по н. а. № 76 от 13.12.2013 г., с който ищцата е продала свой недвижим имот (апартамент) - дарение от нейната баба с н. а. № 13 от 27.12.2007 г. като право на строеж, реализирано от фирма срещу учредена суперфиция; а останалите 10 335 лв. били получени по междубанков превод от ответника по иска. С оглед на тези данни съдът е приел за установено, че влогът в предявената по спора част е набран от получени от ищцата дарения, поради което е опровергана презумпцията за съвместен принос по смисъла на чл. 21, ал. 1 СК и искът по чл. 23, ал. 2 СК е основателен в съответната на личните средства идеална част.

По отношение възраженията на ответника за разполагане от ищцата с достъп до банковите му сметки по време на брака им, разходване на средствата по тях за нейни и нужди на семейството, за съпътстващи разходи по покупката на процесния имот - депозит и такси, за преведена през 2016 г. сума на майката на ищцата, съдът е приел, че те са без значение за разглеждания спор относно произхода на средствата, с които е закупен имотът. Освен това, показанията на свидетелите на ответника били непоследователни и следвало да се ценият при условията на чл. 172 ГПК, доколкото са дадени от неговите родители. С тези мотиви въззивният съд е отказал да ги кредитира и е уважил предявения иск в пълен размер.

При така очертания предмет на спора, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., е намерил, че правилното му разрешаване е обусловено от отговора на повдигнатия в изложението на касатора пети правен въпрос („Когато недвижим имот, придобит по време на брака, е заплатен със средства от влог на единия съпруг, за да се счита за оборена презумпцията за съвместен принос, необходимо ли е да се доказва на какво основание са придобити паричните суми по този влог?“), по който е констатирано наличие на противоречива практика на състави на касационния съд, станала повод за образуване на тълкувателно дело № 2/2022 г. по описа на Гражданска колегия на ВКС. С оглед на това обстоятелство е приел, че е налице условието на чл. 292 вр. чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК, поради което с определение № 5237 от 18.11.2024 г. е спрял производството по делото до приемане на тълкувателно решение по тълк. д. № 2/2022 г. на ОСГК на ВКС.

Производството по тълк. д. № 2/2022 г. на ОСГК на ВКС е приключило с приемане на ТР № 2 от 20.01.2025 г., поради което производството по настоящото дело следва да бъде възобновено и съдът следва да се произнесе по допускането на касационното обжалване.

Първите три въпроса са обосновани с довода на касатора, че въззивният съд не е взел предвид и не е обсъдил извънсъдебно признание, направено в писмен вид чрез социална мрежа за комуникация (viber), имащо функцията и значението на частен документ по смисъла на чл. 180 ГПК, изхождащо от ищцата по делото, на неизгодния за нея факт, че влагането на средства за закупуването на спорния апартамент е от двете страни поравно и че 25 000 евро са дадени от касатора. Действително, въззивният съд не е изложил съображения във връзка с приетата от първоинстанционния съд кореспонденция между страните, за която вещото лице по техническата експертиза не е открило данни за манипулирано съдържание, в смисъл на променени текстове. С това обаче не е допуснато противоречие с трайната съдебна практика на ВКС, според която за да признае или отрече претендираните от страните права, съдът следва да обсъди в мотивите към решението си доказателствата за всички правнорелевантни факти поотделно и в тяхната съвкупност, да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им и въз основа на това да изгради правните си изводи. Не е допуснато противоречие и с трайната практика на ВКС, според която изявлението на страната, което съдържа неизгодни за нея факти, релевантни за спорното право, има характер на признание и се явява важно доказателствено средство. Това е така, защото обсъждането на изявленията в представената кореспонденция не би могло да доведе до изводи, различни от направените, предвид твърденията на самия касатор, че е имало уговорка между страните сумите за закупуване да се изплатят от личната сметка на съпругата, но съпругът - нетитуляр на влога, да компенсира сумата за неговия дял от имота чрез извършено към момента на сделката упълномощаване на съпругата и предоставен й достъп до негови лични средства по банковите му сметки, като съпругата периодично теглила средства от евровата му сметка, а през 2016 г. превела от същата 10 000 евро на своята майка. Трайна и последователна е съдебната практика, че хипотезата на изключения от обхвата на съпружеската имуществена общност поради трансформация на лични средства изисква личните средства да са вложени в придобиването на общата вещ. В разглеждания случай касаторът е твърдял, че ищцата е боравила с негови спестявания, но не и че средства от личните му банкови сметки са били вложени в закупуването на вещта. Ето защо следва да се приеме, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първите три въпроса не е налице. Освен това - усложнените финансови взаимоотношения между съпрузите не винаги могат да намерят адекватна защита чрез института на съпружеската имуществена общност, поради което и с оглед особеностите във всяко семейство, законодателят е предвидил в Семейния кодекс от 2009 г. института на брачния договор, от каквато възможност страните по настоящото дело не са се възползвали.

Не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване и по четвъртия въпрос - за начина, по който следва да бъдат обсъдени събраните по делото свидетелски показания. Според трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, включително и цитираната от касатора, заинтересоваността на свидетел в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност, като преценката следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. С тази практика въззивният съд се е съобразил, като е кредитирал показанията на св. И. - брат на ищцата, по съображения, че заявеното от него категорично се подкрепя от писмените доказателства за банков превод по сметка на ищцата на сумата, която свидетелят е заявил, че е дарил на сестра си. Съдът е изложил конкретни съображения и защо не поставя в основата на своето решение показанията на свидетелите С. и С. - родители на ответника, които въз основа на цялостния им анализ е приел за непоследователни и противоречиви, а освен това ги е съпоставил с процесулната позиция по спора на ответника и с наличието или липсата на въведени от него фактически твърдения на изложени от посочените свидетели обстоятелства, както и с липсата на други данни по делото, които да потвърждават показанията им за дарение от 25 000 евро на ответника. Действително, показанията на свидетелите Н. и Ж. не са обсъдени в мотивите към обжалваното решение, но касаторът не е посочил кои установени от тях факти, релевантни за спорното право, ако бяха взети предвид от въззивния съд, биха довели до извод в подкрепа на поддържаната от него теза за липса на частична трансформация на лично имущество на ищцата.

Поставеният пети въпрос е разрешен с приетото при висящността на настоящото дело ТР № 2/20.01.2025 г. по тълк. д. № 2/2022 г. на ОСГК на ВКС. С него е прието, че когато недвижим имот, придобит по време на брака при действието на Семейния кодекс от 2009 г., е заплатен със средства от влог на единия съпруг при приложим за имуществените отношения между съпрузите режим по чл. 18, ал. 1, т. 1 СК, счита се, че имотът е съпружеска имуществена общност, освен ако бъде установено, че е лично имущество. При спор за собствеността съпругът-титуляр на влога носи тежестта на доказване относно фактите, установяващи придобиване чрез трансформация на лично имущество по чл. 22, ал. 1 СК или фактите, оборващи презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК.

В обжалваното решение въззивният съд е приел, че когато придобитото по време на брака имущество е заплатено със средства от влог на единия съпруг при действието на СК от 2009 г., презумпцията на чл. 21, ал. 3 СК е опровергана и е налице трансформация на лично имущество. Това разрешение е отречено с приетото тълкувателно решение, но това не е основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, защото въззивният съд е изложил и допълнителни съображения, които напълно съответстват на даденото по задължителен за съдилищата начин разрешение, така че крайният правен извод, че съпругата - титуляр на влога, със средства от който е заплатен закупеният по време брака на страните имот, е доказала придобиване чрез трансформация на лично имущество по чл. 22, ал. 1 СК, е правилен. Отделно от това - касаторът е мотивирал въпроса и с доводи, изтъкнати при поставянето на първите три въпроса (а именно за уговорка между страните във връзка със заплащането на покупната цена, която разкривала наличие на съвместен принос, и за необсъдено признание на ищцата), по които касационното обжалване не може да бъде допуснато. На последно място - касаторът е навел и доводи за необоснованост и неправилност на въззивното решение предвид възприемането на едни гласни доказателства и невъзприемането на други, и противоречие в мотивите към обжалваното решение по въпроса за статута на придобита по време на брака вещ, поради което в тази си част въпросът на практика е поставен в контекста на релевираните оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните по делото доказателства и за необоснованост, и в този смисъл въпросът има отношение към преценката за евентуална неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 и 3 ГПК във фазата на разглеждане на касационната жалба, но не и в настоящото производство във фазата на произнасяне по основанията за допускане на касационното обжалване.

Правният извод на въззивния съд, че дареното от брата на ищцата е дарение само за нея, а не за двамата съпрузи, формиран въз основа на кредитираните от съда показания на дарителя, че волята му е била да дари сумата само на сестра си, не на цялото семейство, е в съответствие с трайната съдебна практика на ВКС, според която се приема за обичайно в подобни хипотези, че намерението на родителя е да дари своето дете, но не и другия съпруг. Тази практика е приложима съответно и при дарения между низходящи. Ако другият съпруг твърди, че е подарено и нему, негова е доказателствената тежест за тези твърдения. В разглеждания случай обаче, е констатирано, че ответникът не е доказал такива обстоятелства. Ето защо касационното обжалване не може да бъде допуснато и по шестия правен въпрос.

Предвид наличието на съдебна практика, на която въззивното решение не противоречи, и която не се нуждае от промяна или осъвременяване, касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Липсва съмнение за очевидна неправилност на някой от изводите на съда. Не са накърнени основни правни принципи, нито логически правила, а законът е приложен в действащата му редакция.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 2 700 лв. съгласно договор за правна защита и съдействие № 25 от 05.01.2024 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр. д. № 510/2024 г. по описа на ВКС на РБ, I-во г. о.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 116 от 09.08.2023 г. по в. гр. д. № 218/2023 г. на Бургаския апелативен съд.

ОСЪЖДА Н. С. С. да заплати на М. Р. И. разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 2 700 (две хиляди и седемстотин лв.) лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: