Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на кмета на Столична община срещу решение № 2065 от 26.03.2015г. на Административен съд София град по адм. д. № 11775/2014г. Въвежда касационни основания по чл. 209, т. 3 – неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Твърди, че доколкото в Закон за движение по пътищата – чл. 99а, не са посочени критерии за определяне на групата хора, които могат да се възползват от преференциално паркиране, то текстовете на общинската Наредба за организацията на движението на територията на Столична община не противоречат на основния закон. Сочи, че една от целите на Закон за интеграция на хора с увреждания е да се компенсират дефицитите на хората с уврежданията. Приема, че в случая следва да се компенсират дефицити свързани със самостоятелното предвижване. Правото на преференциално паркиране трябвало да бъде съобразено с индивидуалните потребности и състоянието на ползвателите, степента на намалена работоспособност, вида и степента на увреждането. Сочи, че поставените изисквания на Наредбата съответстват на чл. 2 и пар. 1, т. 16 от ЗИХУ, където било посочено, че лица със затруднено предвижване са лица, които имат трайно оформен дефицит на стоежа, предвижването и издръжливостта. Посочва, че лицата, които могат да се предвижват на собствен ход от паркирания автомобил до местоназначението, не се нуждаят от преференции, тъй като са в състояние да използват всички останали места за паркиране. Местата за паркиране на хора с увреждания се отличавали от останалите места с възможността си за най-добър достъп и разположение в непосредствена близост до входа на съответната сграда. В тази насока мерките за улесняване при паркиране били насочени именно към лица с дефицит в опорно-двигателния апарат. Отказът по отношение на Т. П. се базирал на факта, че същата не попадала сред правоимащите лица по чл. 91 от НОДТСО. Лицето било със 75% трайно намалена работоспособност, без чужда помощ, като заболяванията не водели до трайно оформен функционален дефицит на стоежа, предвижването и издръжливостта. Предвид факта, че не били представени доказателства, които да определят лицето като правоимащо по смисъла на чл. 91 от Наредбата, отказът на кмета на Столична община да издаде карта за преференциално паркиране на ППС, превозващи хора с увреждания в зоните за почасово платено паркиране на определените и обозначени за целта места, бил законосъобразен. Като отменил същия, АССГ постановил неправилен съдебен акт, който следвало да бъде отменен и вместо него постановен друг, с който да се отхвърли жалбата на Т. П..

Ответникът, Т. П., оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор.

Ответникът, областен управител на област С., не взема становище по касационната жалба.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.

Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес, срещу съдебен акт по чл. 208 АПК.

При служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият състав на седмо отделение на Върховен административен съд приема, че обжалваното съдебно решение е валидно.

Касаторът не прави възражения за допуснати съществени процесуални нарушения.

По възражението досежно правилното приложение на материалния закон в частта относно заповед № СО – РД – 08-1473/12.09.2014г. на кмета на Столична община:

Производството пред АССГ е образувано по жалба на Т. В. П. от [населено място] срещу заповед № СО – РД – 08-1473/12.09.2014г. на кмета на Столична община, с която на основание чл. 44, ал. 2 от ЗМСМА (ЗАКОН ЗА МЕСТНОТО САМОУПРАВЛЕНИЕ И МЕСТНАТА АДМИНИСТРАЦИЯ) и чл. 91 от Наредба за организация на движението на територията на Столична община, на Т. В. П. е отказано издаването на карта за преференциално паркиране на ППС, превозващи хора с увреждания в зоните за почасово платено паркиране на определените и обозначени за целта места. Според органа, от приложеното експертно решение на ТЕЛК е видно, че лицето не отговаря на критериите от чл. 91 от Наредбата. Заболяванията, посочени в приложеното ЕР на ТЕЛК не водят до трайно оформен функционален дефицит на стоежа, предвижването и издържливостта; лицето не ползва инвалидна количка, ортопедични апарати, външни протези, патерици или чужда помощ. На лицето не е определен над 90 % трайно намалена работоспособност поради сърдечни, белодробни и зрителни заболявания.

За да отмени заповедта на кмета на СО и изпрати преписката на органа за издаване на поисканата карта, съдът е приел, че разпоредбата на чл. 91 от Наредбата противоречи на чл. 99а от Закон за движение по пътищата. Посочил е, че е недопустимо, с подзаконов нормативен акт в противоречие със законова разпоредба, да се въвеждат допълнителни условия за издаване на посочените карти. Решението в таз ичаст е неправилно. Страните не спорят по фактите.

По силата на чл. 171, ал. 1 от АПК доказателствата, събрани в производството пред административния орган, имат сила и пред съда. В случая, становището на помощната комисия като помощен орган е възприето като становище на самия административен орган относно установените конкретни факти. Жалбоподателката Т. П. не попада в нито една от хипотезите на чл. 91 от Наредбата. Изброените критерии регламентират трайна неработоспособност, на който показател лицето съответства, но тази трайна неработоспособност не е резултат от изброените в нормата медицински диагнози, като въведени в нормата критерии.

По силата на чл. 99а, ал. 1 от ЗДвП карта за паркиране на местата, определени за превозните средства, обслужващи хора с трайни увреждания и използване на улеснения при паркиране, се издава от кмета на съответната община по образец. От своя страна, разпоредбата на § 6, т. 64 от ЗДвП препраща към ЗИХУ (ЗАКОН ЗА ИНТЕГРАЦИЯ НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ) относно тълкуване на понятието трайно увреждане, където в § 1, т. 2 е дефинирано, че "човек с трайно увреждане" е лице, което в резултат на анатомично, физиологично или психическо увреждане е с трайно намалени възможности да изпълнява дейности по начин и в степен, възможни за здравия човек, и за което органите на медицинската експертиза са установили степен на намалена работоспособност или са определили вид и степен на увреждане 50 и над 50%.

Тези разпоредби отразяват нормативноустановения принцип за интеграция на хората с увреждания, включително и гарантиране правото на достъпна среда. Т. П. притежава трайно намалена работоспособност 75% без чужда помощ с водеща диагноза „злокачествено новообразувание на яйчника“.

При заложените в Закон за движение по пътищата принципи конкретната Наредба на СОС намира своето приложение в предоставяне на преференции при паркиране на лица, не просто страдащи от висока степен на намалена трудоспособност, а намалена трудоспособност, която затруднява предвижването и стоежа им, съобразно заложени в Наредбата медицински критерии. Създаването на преференциален режим за членовете на обществото с трайно намалена трудоспособност не може да бъде всеобхватен.

По делото е безспорно, че П. не попада в категорията на лица, посочени в чл. 91 от Наредбата, макар да има намалена трудоспособност до 75 %, която се дължи на заболяване, различно от нормативно изброените.

В тази насока, настоящият състав на ВАС приема за правилен извода на кмета на СО, че П. не отговаря на изискванията, даващи право на лицата с увеждания на преференциално паркиране.

Нормите на чл. 91 от Наредбата не могат да се тълкуват разширително. Определените в тях критерии са обективни и се установяват въз основа на медицинска документация.

Настоящият състав на Върховен административен съд не споделя извода на АССГ за противоречие между разпоредбата на чл. 91 от Наредбата и чл. 99а от Закон за движение по пътищата.

В тази насока споделя изводите от правна страна на касатора:

Доколкото в Закон за движение по пътищата – чл. 99а, не са посочени критерии за определяне на групата хора, които могат да се възползват от преференциално паркиране, то текстовете на общинската Наредба за организацията на движението на територията на Столична община не противоречат на основния закон. В действителност, една от целите на Закон за интеграция на хора с увреждания е да се компенсират дефицитите на хората с уврежданията. В случая следва да се компенсират дефицити свързани със самостоятелното предвижване. Правото на преференциално паркиране трябва да бъде съобразено с индивидуалните потребности и състоянието на ползвателите, степента на намалена работоспособност, вида и степента на увреждането. Поставените изисквания на Наредбата съответстват на чл. 2 и пар. 1, т. 16 от ЗИХУ, където е посочено, че лица със затруднено предвижване са лица, които имат трайно оформен дефицит на стоежа, предвижването и издръжливостта. Лицата, които могат да се предвижват на собствен ход от паркирания автомобил до местоназначението, не се нуждаят от преференции, тъй като са в състояние да използват всички останали места за паркиране. Местата за паркиране на хора с увреждания се отличават от останалите места с възможността си за най-добър достъп и разположение в непосредствена близост до входа на съответната сграда. В тази насока, мерките за улесняване при паркиране са насочени именно към лица с дефицит в опорно-двигателния апарат. Отказът по отношение на Т. П. се базирал на факта, че същата не попадала сред правоимащите лица по чл. 91 от НОДТСО. Лицето в действителност е със 75% трайно намалена работоспособност, без чужда помощ, като заболяванията не водят до трайно оформен функционален дефицит на стоежа, предвижването и издръжливостта. Предвид факта, че П. не представя доказателства, които да я определят като правоимаща по смисъла на чл. 91 от Наредбата, отказът на кмета на Столична община да издаде карта за преференциално паркиране на ППС, превозващи хора с увреждания в зоните за почасово платено паркиране на определените и обозначени за целта места, е законосъобразен.

Като е отменил същия, АССГ е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен и вместо него постановен друг, с който да се отхвърли жалбата на Т. П..

По отношение на заповедта на областния управител, същата е постановена от органа в качеството му на осъществяващ контрол. Съгласно разпоредбата на чл. 98, ал. 2 АПК, при осъществен административен контрол, ако жалбата е отхвърлена, на оспорване пред съда подлежи първоначалният административен акт. Като се е произнесъл по същество на жалбата на П. срещу писмо изх. № 7/187 от 07.11.2014г. на областен управител на област С., и е отменил същото, съдът е постановил недопустим съдебен акт в тази част, който следва да се обезсили и производството в тази част да се прекрати.

Предвид изхода на спора, на кмета на Столична община се дължат разноски за две съдебни инстанции в размер на 600лв.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, настоящият състав на Върховен административен съд РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 2065 от 26.03.2015г. на Административен съд София град по адм. д. № 11775/2014г., В ЧАСТТА В КОЯТО СЪДЪТ Е ОТМЕНИЛ писмо изх. № 7/187 от 07.11.2014г. на областен управител на област С..

О. Б. Р. жалбата на Т. В. П. срещу писмо изх. № 7/187 от 07.11.2014г. на областен управител на област С..

ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ДЕЛОТО В ТАЗИ ЧАСТ.

ОТМЕНЯ решение № 2065 от 26.03.2015г. на Административен съд София град по адм. д. № 11775/2014г. в останалата му част И В. Н. П.:

ОТХВЪРЛЯ ЖАЛБА на Т. В. П. срещу заповед № СО – РД – 08-1473/12.09.2014г. на кмета на Столична община.

ОСЪЖДА Т. В. П. от [населено място], ЕГН [ЕГН], да заплати на кмета на Столична община сумата от 600лв, съдебни разноски по делото.

Решението е окончателно.