Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

С определение №80, постановено на 06.04.2009г. по гр. д. №227/2009г. Софийският окръжен съд е оставил в сила определението на РС-Ботевград от 08.01.2009г.,с което производството по гр. д. №227/2008г. е прекратено поради недопустимост на иска.

Определението е обжалвано от Н. М. Г.,който поддържа, че същото е неправилно, тъй като решението, с което е отхвърлен искът за делба на имота, предмет на предявения по делото установителен иск, е влязло в сила, но същото не препятствува възможността за предявяване на установителен иск за правото му на собственост върху идеална част от този имот, доколкото и в настоящето производство е навел доводи за нищожност на прехвърлителна сделка, по които в делбеното производство съдът се е произнесъл само в мотивите. Като основание за допускане на касационно обжалване сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК,като твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса кога е налице правен интерес от предявяването на установителен иск за признаване право на собственост върху недвижим имот.

Частната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. Предпоставките за разглеждането й по същество по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК обаче не са налице, като съображенията за това са следните:

По смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на касационно обжалване пред ВКС подлежат определенията на въззивните съдилища, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуален въпрос в противоречие с практиката на ВКС. В случая в обжалваното определение е прието, че предявеният от Н. М. Г. установителен иск за признаване право на собственост върху ид. част от недвижим имот е недопустим, тъй като въпросът за придобиване на правото на собственост върху имота по давност е третиран в друго, приключило съдебно производство, а именно в производство за съдебна делба по гр. д. №527/2006г. на Ботевградския районен съд, поради което производството по отношение на ответницата С следва да бъде прекратено по реда на чл. 126, ал. 1 ГПК. По отношение на останалите ответници е прието, че не е налице правен интерес от водене на производството по предявения установителен иск, тъй като липсва твърдение, което да обосновава обратен извод. Прието е също така, че установителният иск е недопустим и по причина, че ищецът не владее имота доколкото установителният иск е субсидиарна форма на защита спрямо осъдителния и конститутивния иск-установителният иск е допустим само когато с установителното решение ще се постигне целения резултат и не ще се наложи да се води след това друг иск за постановяване на друго решение за постигане на целения резултат.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че е налице противоречиво разрешаване на поставения от него въпрос с даденото в приложеното решение №96/01.02.2002г. на ВКС,ІV ГО, постановено по гр. д. №381/2001г.,в което е прието, че с оглед твърдението за нищожност на правна сделка и липсата на данни, че ответниците се намират в имота, установителният иск е допустим. Поддържаната теза за наличие на противоречиво разрешаване на поставения въпрос обаче не може да бъде споделена, въпреки, че в обстоятелствената част на исковата молба е налице твърдение за нищожност на договор, от което и на основата на изтекла в негова полза придобивна давност Н. М. Г. извежда претенцията си досежно правото на собственост върху ид. част от процесния недвижим имот, доколкото не е налице пълна идентичност на разглежданите в настоящия случай и в производството по гр. д. №381/2001г. хипотези.

На първо място следва да се отбележи, че изводът на въззивния съд за недопустимост на предявения иск не е основан само на съображението за субсидиарността на установителния иск като форма на защита на право на собственост върху недвижим имот. Основното съображение в тази насока е свързано с наличието на вече приключило с влязло в сила решение делбено производство, предмет на което е бил предявен иск за делба на същия недвижим имот, по отношение на който е заявена и исковата претенция по настоящето дело и по въпроса за недопустимост на предявения иск с оглед установената в процесуалния закон забрана за повторно разрешаване на същия правен спор при наличие на сила на присъдено нещо изводите на въззивния съд изцяло съответствуват на трайната практика на ВКС. Именно в съответствие с тази практика е прието, че доколкото възражението за нищожност на договора и доводите за придобиване на имота по давност са били обсъждани от съда в делбеното производство, подобни твърдения не следва да бъдат отново обсъждани в производство по предявен установителен иск за право на собственост върху идеална част от същия имот, тъй като в делбеното производство именно на основата на извода за неоснователност на направеното от Н. М. Г. позоваване на изтекла в негова полза придобивна давност правата му върху имота са отречени. Ако това твърдение беше прието за основателно в делбеното производство, делбата между Н. М. Г. и С. Т. В. би била допусната, в каквато насока са твърденията на жалбоподателя в настоящето производство /поддържа се, че процесният имот е придобит по давност по време на брака в режим на съпружеска имуществена общност, което обуславя и претенцията за притежаване право на собственост върху ид. част от същия имот с оглед разпоредбата на чл. 27 СК/.

Въззивният съд се е съобразил изцяло с константната съдебна практика при постановяване на обжалваното определение, поради което настоящият състав приема, че соченото в частната жалба основание за допускането на касационно обжалване не е налице.

Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение №80, постановено на 06.04.2009г. по ч. гр. д. №227/2009г. по описа на Софийски окръжен съд по подадената от Н. М. Г. частна жалба вх. №856/16.04.2009г.

Председател:

Членове: