Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от Г. С. А. и Т. Ц. С., чрез пълномощника им адв. И. Х. Х., касационна жалба против решение № 7325 от 30. 10. 2019 г. по в. гр. д. № 16317/2018 г. на Софийски градски съд, IV-Б възз. с-в, с което е потвърдено решение от 26. 01. 2018 г. по гр. д. № 27681/2011 г. на СРС, II ГО, 77 с-в, с което е отхвърлен предявеният от Г. С. А., М. Т. П., Т. Ц. С., П. В. С. и М. В. П. против К. А. Д., И. К. М., И. К. Д., В. А. Д.-Б., Р. Й. В., С. А. Д., В. Й. В., С. М. К. и А. М. А. иск с правно основание чл. 69 ЗН, евентуално чл. 34 ЗС,за делба на шестнадесет земеделски имота – ниви, находящи се в землището на [населено място], район „Б.“, възстановени на наследниците на В. М. Ц., индивидуализирани в диспозитива на първоинстанционното решение.

Поддържа се неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на чл. 9а ЗН, чл. 10 ЗСПЗЗ, чл. 18ж, ал. 1 и чл. 18з, ал. 1 ППЗСПЗЗ и на чл. 79 ЗС, при допуснати съществени процесуални нарушения – необсъждане на всички събрани по делото доказателства и неправилна преценка на обсъдените и поради необоснованост. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, точки 1 и 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Иска се отмяната му, уважаване на предявения иск и присъждане на разноските, направени от жалбоподателката при разглеждане на делото пред трите инстанции.

Подаден е писмен отговор на касационната жалба от ответниците по иска К. А. Д., И. К. М., И. К. Д., В. А. Д.-Б., Р. Й. В., С. А. Д., В. Й. В., чрез адв. Т. П., с който са развити съображения за правилност на въззивното решение и за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Претендират се разноски за настоящата инстанция.

Останалите съделители не са подали отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

Касационната жалба е подадена в срок, от процесуално легитимирано лице, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Делото има за предмет предявен от Г. С. А., М. Т. П., Т. Ц. С., П. В. С. и М. В. П. против К. А. Д., И. К. М., И. К. Д., В. А. Д.-Б., Р. Й. В., С. А. Д., В. Й. В., С. М. К. и А. М. А. иск с правно основание чл. 69 ЗН, евентуално чл. 34 ЗС,за делба на шестнадесет земеделски имота – ниви, находящи се в землището на [населено място], район „Б.“. Твърдят, че собствеността върху земеделските имоти е възстановена по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на В. М. Ц., починал 1979 г., сред които е и съпругата му Е. Н. Ц., с дял 2/3 от наследството му, починала на 30. 08. 1999 г. и наследена от ищците, а ответниците са наследници А. М. Ц., брат на общия наследодател. Като евентуално придобивно основание върху 2/3 ид. ч. са посочили и придобивна давност.

Ответниците са изразили становище за неоснователност на иска, поради приложимост на разпоредбата на чл. 9а ЗН. Оспорили са и евентуалното придобивно основание – давност, с твърдения, че ищците не са владели процесните имоти.

Районният съд е отхвърлил исковете.

Въззивният съд, възприемайки фактическите и правни изводи на първата инстанция, на осн. чл. 272 ГПК, и излагайки и собствени изводи, е приел неоснователност на иска за делба, тъй като ищците не са придобили идеални части от процесните имоти нито по наследство от В. Ц. и реституция по ЗСПЗЗ, нито по давност.

Приел е за установено, че В. М. Ц. е починал на 9. 04. 1979 г. и е оставил за наследници съпругата си Е. Н. Ц., с която са били в граждански брак от 2. 05. 1950 г., и брат си А. М. Ц.. Бракът между Е. Ц. и В. Ц. е бил сключен на 2. 05. 1950 г. и от същия няма родени или осиновени деца. Е. Ц. е починала на 30. 08.1999 г. и е оставила като наследници ищците по делото, а А. Ц. е починал 1984 г. и е оставил за наследници ответниците по иска. ТКЗС в с. Иваняне е образувано през 1949 г. В. Ц. е станал член на ТКЗС през 1949 г., според представените препис-извлечение от емлячния регистър и опис-декларации от 1949 г. за земеделските имоти на В. Ц., подлежащи на групиране в кооперативни блокове. Правото на собственост е възстановено на наследници на В. Ц. по реда на ЗСПЗЗ с 9 бр. решения и скици към тях, от които 7 бр. са постановени и влезли в сила в периода от 2001 г. до 2006 г. (на 4. 06. 2001 г., на 11. 08. 2003 г., на 3. 12. 2003 г. – 2 бр. решения, на 2. 06. 2004 г., на 16. 07. 2004 г., на 6. 12. 2006 г.) – след смъртта на наследодателката на ищците Е. Ц. и 2 бр. решения са постановени през 1999 г.: на 26. 03. 1999 г. – преди смъртта на Е. Ц. и на 1. 11. 1999 г. – след смъртта й. Относно решението от 26. 03. 1999 г. е прието, че същото е влязло в сила през 2011 г., тъй като на него е удостоверено на 2. 03. 2011 г., че е влязло в сила, а скиците на възстановените с това решение имоти също са издадени през 2011 г. (на 13. 01. 2011 г.). При тези факти съдът, съобразявайки указанията по тълкуването на чл. 9а ЗН, дадени с ТР № 1/1998 г., е приел, че в случая разпоредбата на чл. 9а ЗН намира приложение, тъй като бракът между Е. и В. Ц. е сключен след образуване на ТКЗС и обобществяване на процесните имоти, двамата нямат деца от брака, Е. Ц. е преживяла съпруга си В. Ц. – собственик на процесните имоти към образуване на ТКЗС, и е починала преди възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ. Реституцията на новооткритото наследство към наследството на В. Ц., настъпила след смъртта на преживялата съпруга, е в обхвата на чл. 9а ЗН, и наследниците на Е. Ц. не получават права върху възстановените на наследниците на В. Ц. земеделски имоти. Собственици на същите са само наследниците на брат му А. Ц., починал 1984 г., които са ответници по иска за делба.

За недоказано е прието евентуално заявеното от ищците придобивно основание – давност. Прието е, че това придобивно основание би могло да бъде осъществено само за имотите възстановени през 1999 г. и на 4. 06. 2001 г., тъй като за останалите имоти (реституираните през 2003 г., 2004 г., 2006 г.) десетгодишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС не би могъл да изтече до предявяване на иска на 28. 06. 2011 г. Прието е, че ищците не са владели процесните имоти, включително и възстановените през 1999 г. и 2001 г.. Свидетелските показания не доказват най-късно до 27. 06. 2001 г. да са установили фактическа власт на имотите с характер на владение, което да са упражнявали непрекъснато в продължение на десет години, като са своили имотите и са манифестирали явно и несъмнено намерението да станат техни собственици. Свидетелят на ищците И. Р. заявява, че познавал ищците и знаел, че имали ниви в [населено място], както и че през 1995г. – 1996 г. му дали да работи една от нивите до стадиона, а свидетелят на ответниците Д. И. - че имотите на В. Ц. в [населено място] не се обработват. Отчетено е, че скици за процесните имоти са издадени едва през 2011 г., от което следва, че въвод във владение на същите по чл. 32, ал. 2 ППЗСПЗЗ не е бил осъществен до 2011 г.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят няколко въпроса във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, точки 1 и 3 ГПК.

Първият въпрос е приложими ли са разпоредбите на чл. 79 ЗС спрямо преживелия съпруг, когато е постановено решение за признаване право на възстановяване на собствеността в полза на наследниците на починалия съпруг, всички необходими действия за възстановяване на собствеността – подаване на заявлението, плащане на лицензирана фирма за заснемане и определяне категорията на земята и др. са извършвани от преживелия съпруг, който е плащал и данъците с убеждението, че е собственик.

Въпросът е свързан със заявеното от ищците, при условията на евентуалност, придобивно основание – давност и с оплакването на жалбоподателката, че при преценка основателността му съдът не е съобразил, че е имало постановени решения за признаване право на възстановяване на собствеността, цитирани в последващите решения за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, че всички действия, необходими за възстановяване на собствеността върху процесните имоти по ЗСПЗЗ, са извършени от преживялата съпруга, както и че преживялата съпруга, а след смъртта й - дъщеря й Г. А., са плащали данъци за имотите.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението по този въпрос не е налице, тъй като касаторът не сочи практика на ВКС – задължителна или незадължителна, на която според него изводите на въззивния съд противоречат.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по въпроса относно възможността за придобиване по давност на земеделски земи, подлежащи на реституция по ЗСПЗЗ, и по приложението на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ има постановени множество решения по чл. 290 ГПК, както ТР № 10/12 г. на ОСГК на ВКС, с които непротиворечиво и последователно се поддържа становището, че придобивна давност върху земеделски земи, подлежащи на възстановяване по ЗСПЗЗ, не може да тече преди окончателно приключване на реституционното производство, тъй като до този момент правоимащите лица не могат да защитят правото си на собственост чрез предприемане на съответните действия спрямо третите лица, упражняващи владение върху имота, с които да спрат и прекъснат течението на придобивния давностен срок (например, чрез предявяване на иск за собственост срещу упражняващия фактическа власт). В този смисъл са решение № 582 от 23.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1608/2008 г., I г. о., решение № 584 от 25.09.2009 г. по гр. д. № 2949/2008 г., 1 г. о., решение № 547/12. 01. 2011 г. по гр. д. № 660/2010 г., 2 г. о., решение № 383 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1388/2010 г., 1 г. о., решение № 45 от 23. 02. 2015 г. по гр. д. № 4732/2014 г., 1 г. о., решение № 166 от 31. 10. 2017 г. по гр. д. № 5098/2016 г. на ВКС, 1 г. о., ррешение № 382 от 14. 05. 2009 г. по гр. д. № 948/2008 г. на ВКС, 1 г. о., решение № 109 от 27. 06. 2017 г. по гр. д. № 3973/2016 г., 1 г. о. и др.

Съответен на така формираната практика е изводът на въззивния съд, че до окончателното приключване на реституционната процедура по ЗСПЗЗ с влизане в сила на решението от 26. 03. 1999 г. (постановено преди смъртта на преживялата съпруга Е. Ц.), и издаване на скица към него (предвид редакцията на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ към 26. 03. 1999 г., според изменението обн. ДВ, бр. 45/16. 05. 1995 г.) Е. Ц. и наследниците й не са могли да придобият по давност имотите, собствеността върху които е била възстановена с това решение. Съответен на коментираната практиката на ВКС е и изводът на въззивния съд, че за имотите, реституирани през 2003 г., 2004 г. и 2006 г. придобивният давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС не би могъл да изтече към предявяване на иска на 27. 06. 2001 г. Съобразен с тази практика е и изводът, че придобивна давност за ищците и наследодателката им не е започнала да тече от постановяване на решенията, с които се признава право на възстановяване на собствеността.

Изводът за неоснователност на иска за собственост, основан на придобивна давност, за имотите възстановени с решението от 3. 11. 1999 г. и с решението от 4. 06. 2001 г., е аргументиран не с принципна невъзможност ищците да придобият по давност същите за времето от влизане в сила на решенията на административния орган до предявяване на иска на 27. 06. 2011 г., а с недоказване на обстоятелството ищците да са упражнявали владение върху имотите в продължение на десет години до предявяване на иска.

Вторият въпрос е основателно и мотивирано ли е решение на съд, базирано на предположение, че данните за един имот могат да се приложат към всички останали имоти предмет на иска за делба. Длъжен ли е съдът да се съобрази със становището на ответника, дадено в писмения отговор, че не оспорва иска.

Въпросът касае оплакването на касатора за необоснованост на извода на въззивния съд, че всички процесни имоти подлежат на реституция по ЗСПЗЗ и попадат в предметния обхват на чл. 5, ал. 2 ЗСПЗЗ, както и за необоснованост на извода, че всички имоти били внесени в ТКЗС през 1949 г. Твърди се, че тези изводи не съответстват на представените по делото опис-декларации за притежавани земеделски имоти към образуване на ТКЗС (в опис-декларациите не фигурирали всички имоти, предмет на иска).

Въпросът е фактически и отговорът на същия изисква преценка правилността на въззивното решение – дали фактическите и правни изводи на съда са обосновани, дали е допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на всички събрани по делото доказателства, дали правилно са приложени разпоредбите на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и чл. 9а ЗН. Недопустимо е извършването на такава преценка във фазата по чл. 288 ГПК. Несъответствието на въпроса с изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснени и в ТР № 1/2001 г., т. 1, е достатъчно основание за недопускане до касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се обсъждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, точки 1 и 3 ГПК.

Независимо от това, за яснота следва да се допълни, че и по този въпрос не се сочи практика на ВКС (във връзка с позоваването на 280, ал. 1, т. 1 ГПК), нито се аргументира с какво обсъждането на въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото (във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). От друга страна, във връзка с тълкуването и прилагането на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, чл. 9а ЗН, чл. 175 и чл. 176 ГПК има формирана практика на ВКС, поради което обсъждането на въпросите не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

По третия въпрос - кой момент е определящ дали преживелият съпруг е последващ по смисъла на чл. 9а ЗН – издаването на решение/протокол за признаване право на възстановяване на собствеността или приключване на реституционното производство с издаването на окончателно решение и скица - също не са налице основания по чл. 280, ал. 1, точки 1 и 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

В тълкувателно решение № 1/98 г. на ОСГК на ВКС е разяснено, че разпоредбата на чл. 9а ЗН ще намери приложение при следните кумулативни предпоставки: 1. гражданският брак да е сключен след одържавяването на имотите или включването им в ТКЗС и други селскостопански организации; 2. съпругът да е преживял съпруга-собственик; 3. от брака да няма родени или осиновени деца; 4. последващият съпруг да е починал преди възстановяването на собствеността. Обсъждан в практиката на ВКС е и въпросът дали решенията на общинските служби по земеделие, с които се признава право на възстановяване на собственост, имат конститутивно действие, като на същия е даден отрицателен отговор. Реституционно действие пораждат само конститутивните решения, с които се възстановява собствеността по ЗСПЗЗ.

Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същото не страда от очевиден порок, установим от съдържанието му. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се касае и до нарушаване на основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката.

Ответниците по касационната жалба претендират присъждане на съдебни разноски за настоящата инстанция, но не са представили доказателства да са извършили такива.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7325 от 30. 10. 2019 г. по в. гр. д. № 16317/2018 г. на Софийски градски съд, IV-Б възз. с-в.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: