Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 902684/28.09.2020 г., подадена от З. Б., чрез адвокат М. Д., срещу решение № 903699 от 24.08.2020 г. по гр. д. № 334/2020 г. на Окръжен съд – Благоевград.

Подадено е и допълнение към касационната жалба вх. № 902751/12.10.2010 г., което не следва да бъде обсъждано, като депозирано след срока по чл. 283 ГПК.

С обжалваното въззивно решение съдът е обезсилил, като недопустимо, решение № 8001 от 28.08.2019 г. по гр. д. № 488/2017 г. на Районен съд – Благоевград, поправено с решение по същото дело № 11950 от 16.12.2019 г., в частта досежно източната половина на двуетажната жилищна сграда в УПИ, пл. № *, кв. 2 по регулационния план на с. П, общ. С., предмет на покупко-продажбата в нотариален акт № 103/2012 г., и е прекратил производството по иска с правно основание чл. 108 ЗС в тази част, поради липса на правен интерес. Потвърдил е първоинстанционното решение в останалата обжалвана част, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от З. Б., гражданин на Р. П, срещу В. С. Т., С. Л. Т. и Р. Л. В. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик на западната половина на двуетажната жилищна сграда, описана в нотариален акт № 103, том I, рег. № 1495, дело № 93/2012 г., издаден от нотариус К. Т., изградена в УПИ *, пл. № *, кв. 2 по регулационния план на [населено място], одобрен със заповед № 1294/1959 г., целия с площ от 488 кв. м, при граници и съседи: УПИ *, пл. № 3; УПИ *, пл. № *; УПИ *, пл. № * и улица, както и да бъдат осъдени ответниците да предадат владението върху западната половина от тази жилищна сграда; признато е за установено на основание чл. 194, ал. 2, във вр. с чл. 193, ал. 2 ГПК, по заявеното от ответниците В. С. Т., С. Л. Т. и Р. Л. В. оспорване истинността на съдържанието на удостоверение № 27/4.07.2016 г. за търпимост на строеж по § 16, ал. 1 ПР на ЗУТ, издадено от гл. архитект на О. С, че документът е неистински в частта, в която е отразено, че „двуетажна жилищна сграда“, предмет на спора, представлява „свободно стояща сграда без калкан разположена на северна улична регулация в УПИ *, кв. 2, [населено място], общ. С. съгласно регулационен план одобрен със Заповед № 1294/16.03.1959 г., със застроена площ 60 кв. м.“; на удостоверение № 19/19.06.2012 г. за търпим строеж по § 16, ал. 1 ПР на ЗУТ, издадено от гл. архитект на О. С, че е неистински документ в частта с описание: „Двуетажна жилищна сграда“ представляваща източен калкан от изградената двуетажна жилищна сграда...” - не съществува, и на скица на имота № 228/21.06.2016 г., издадена от О. С и скица на имота № 88/22.02.2017 г., издадена от О. С, че документът е неистински - относно установяване на обстоятелството, че процесната двуетажна жилищна сграда представлява самостоятелна жилищна сграда, а не калканна.

Въззивният съд е приел в решението си, че фактическата обстановка по делото е правилно установена от първоинстанционния съд, като по отношение на нея е препратил към мотивите на Районен съд – Благоевград на основание чл. 272 ГПК. Визирал е, че с нотариален акт № 10/1960 г. А. П. се легитимира като собственик на парцел *, кв. 2 по плана на с. Д. С. Б., целият от 488 кв. м, за който не се спори, че е идентичен с УПИ *, пл. № *, кв. 2 по РП на [населено място], общ. С. (удостоверение № 170/6.07.2010 г. на О. С). Въпросният УПИ бил застроен през 1960 г. от А. П. и К. Т. с двуетажна масивна жилищна сграда, в която били обособени две жилища и след жребий източната се заела от А. П., а западната - от К. Т.. С нотариален акт № 172/1988 г. К. Т. е признат за собственик по давност на северния калкан от двуетажната жилищна сграда с отделни входове, ведно с мазето и тавана на този калкан, изградена в п. *, пл. № *, кв. 2, по плана на [населено място]. Междувременно Т. придобил по наследство и УПИ *, кв. 2 по плана на [населено място], целия от 434 кв. м (нотариален акт № 44/1967 г). След смъртта си на 26.08.2003 г., А. П. оставил за наследници съпруга (починала през 2011 г.) и четири дъщери: Р. Д., К. Т., З. Г. и Д. Г., като не се спори по делото, че ответниците по исковата молба Р. В. и С. Т. са деца на починалия през 1994 г. син на К. Т. - Л. Т., а В. Т. е негова съпруга. С нотариален акт № 103/2012 г. наследниците на А. П. - К. Т., Р. Д., З. Г. и Д. Г. продали на З. Б. 1/2 ид. ч. от УПИ *, пл. № *, кв. 2 по плана на [населено място], общ. С., целия от 488 кв. м, ведно с построения в същия „източен калкан от двуетажна жилищна сграда, със самостоятелен вход, състоящ се от мазе, два жилищни етажа и тавана и със застроена площ на източния калкан от 60.00 кв. м.“. В., с нотариален акт № 75/2016 г. същите му продали и останалата 1/2 ид. ч. от посочения УПИ. Според преписката на О. С първоначално праводателите на З. Б., като наследници на А. П., а и самият Б., се снабдили с удостоверение за търпимост на сградата в УПИ *, пл. № *, кв. 2 по плана на [населено място], която декларирали, че е изградена през 1960 г., и същата е счетена за допустима (удостоверение № 19/19.06.2012 г. и удостоверение № 27/4.07.2016 г.). С договор за доброволна делба на недвижим имот северният калкан от двуетажната жилищна сграда с отделни входове, ведно с мазето и тавана на този калкан, със застроена площ от 32 кв. м, в УПИ *, пл. № *, кв. 2, бил поставен в дял на ответниците по исковата молба, а К. Т. си запазил правото на ползване на една от стаите на първия етаж до края на живота си. От съдебно-техническата експертиза е видно, че в северната част на УПИ *, пл. № *, кв. 2 съществува една двуетажна масивна жилищна сграда, с мазе и таван, със застроена площ от 82.20 кв. м, в която съществуват две самостоятелно обособени жилища - едното в източния дял, ползвано от ищеца, а другото - в западния дял на сградата, ползвано от ответниците, всяко от които с площ от по 41.10 кв. м на първия и 42.70 кв. м на втория етаж. Разделени са от носеща преградна стена, разположена север-юг по цялата дължина на сградата. Става дума за къща-близнак, без калканни стени и обособени калкани. Съдът е визирал и че по делото са събрани гласни доказателства, разкриващи действителните права и отношения между страните.

Въз основа на така изложената фактическа обстановка Окръжен съд – Благоевград е споделил изводите на първоинстанционния съд за недоказаност на предпоставките на иска по чл. 108 ЗС досежно западната половина от двуетажната жилищна сграда, като е препратил към тях на основание чл. 272 ГПК.

Съдът е намерил за неоснователни оплакванията във въззивната жалба. Посочил е, че доказателственият материал обосновава по категоричен начин ищцовата материалноправна легитимация единствено относно източната половина на двуетажната жилищна сграда в УПИ *, пл. № *, кв. 2 по плана на [населено място], общ. С.. На това сочи тълкуването по реда на чл. 20 ЗЗД на отделните клаузи на придобивната сделка и съпоставката й с останалите доказателства по делото. Видно от материализиращия я нотариален акт № 103/2012 г., З. Б. е закупил не цялата двуетажна жилищна сграда, а само „източния калкан“, обособен и подробно описан, който единствено се явява негова собственост. В противен случай страните по сделката не биха посочили, че тази част от сградата се ползва с отделен вход (какъвто има и другата половина, съгласно разпитаните свидетели и установеното от съдебно-техническата експертиза), наред с другите индивидуализиращи я белези. Съдът е приел, че обстоятелството, че при огледа вещото лице не е установило калкан, а две самостоятелно обособени жилища - едното в източния, а другото в западния дял на сградата, ползвани съответно от ищеца и ответниците, не е в състояние да подкрепи тезата на Б.. В тази връзка е визирал, че вещото лице е категорично, че в случая се касае за непрецизно ползвана терминология при описанието на сградата. Ето защо, съдът е намерил, че липсват основания за обявяването нищожността на нотариален акт № 172/1988 г. и на договора за доброволна делба от 13.06.2016 г., заради липса на предмет. Посочил е, че възприемането на обратното би довело до нищожност и на ищцовата придобивна сделка, обективирана в нотариален акт № 103/2012 г., където постройката също фигурира като калкан.

Окръжен съд – Благоевград е изложил становището си, че упоменаването в нотариален акт № 103/2012 г. на закупената площ в размер на 60 кв. м не променя горните му изводи, тъй като площта нито е единственият, нито е решаващият индивидуализиращ белег на недвижимия имот, за да се приеме за придобита цялата жилищна сграда от ищеца. Освен това, така отразената площ не съответства на действително констатираната от експертизата, според която застроената площ на двуетажната жилищна сграда е 82.20 кв. м, като всяко от двете жилища е по 41.10 кв. м. на първия и 42.70 кв. м на втория етаж. В този контекст въззивният съд е заключил и че РС – Благоевград правилно е признал неистинността на оспорените по реда на чл. 193 ГПК писмени доказателства.

Съдът е намерил за неоснователни доводите, че всичко трайно закрепено към земята следва да се счита за придобито от жалбоподателя, след като не е изрично изключено. Посочил е, че в случая липсват предпоставките за подобно разрешение. Освен това, според нотариален акт № 172/1988 г. Кр. Т. е бил признат за собственик по давност на спорната половина от двуетажна жилищна сграда. В тази насока са свидетелските показания, които обосновават в нужната степен както неговите, така и владелческите действия на останалите ответници от построяването на къщата досега. Ето защо, съдът е намерил, че отсъствието на надлежно учредена суперфиция не лишава ответниците от основание да ползват имота си. Приел е и че непредставянето на оригинала на нотариален акт № 172/1988 г., също не влече търсените от З. Б. последици.

Въз основа на горното, въззивният съд е направил извод, че покупко-продажбата по нотариален акт № 103/2012 г. легитимира ищеца като собственик само на източната част, а не на цялата постройка. След като не се установява западната половина да е принадлежала към патримониума на неговите праводатели, то с оглед на принципа, че никой не може да прехвърли права, които не притежава, придобивната сделка в тази й част не произвежда транслативен ефект, дори и западната половина да се счете за неин предмет. Поради това е приел, че Районен съд – Благоевград правилно и законосъобразно е отхвърлил ревандикационния иск относно западната половина на процесната сграда.

Относно източната част от сградата въззивният съд е намерил първоинстанционното решение за недопустимо, поради липса на правен интерес от предявяването на иска. В тази връзка се е позовал на отсъствието въобще на гражданскоправен спор, тъй като ответниците са признали по делото собственическите права на ищеца върху закупената с нотариален акт № 103/2012 г. част от сградата, като липсват данни за съдебно или извънсъдебно оспорване.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК З. Б. твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси, които са от значение за изхода на делото и са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и Върховния съд, от значение са за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а така също водят и до очевидна неправилност на постановеното решение, а именно:

1. Допустимо ли е съдът да игнорира писменото заключение на вещото лице и да се позове на изразено от вещото лице предположение;

2. Допустимо ли е съдът да приеме за установени факти и да изведе своите изводи не въз основа на заключението на вещото лице, а въз основа на субективни предположения;

3. Може ли съдът да се позовава на становище на вещото лице, съдържащо правна преценка;

4. Допустимо ли е съдът да се позове на възражение за изтекла в полза на ответника придобивна давност, твърдение за което не е наведено с отговора на исковата молба, а по-късно в производството;

5. При неправилно определен нов срок за отговор, следва ли да бъдат зачетени становищата, оспорванията и възраженията на ответника, въведени в новия срок за отговор, в случай че не се отнасят до новопосочени и новоуточнени от ищеца факти; 6. Налице ли е невъзможен предмет по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. първо ЗЗД в случаите, когато безспорно по делото е установено, че описаната в документа за собственост/договора за доброволна делба сграда не съществува и никога не е съществувала като постройка.

Във връзка с първите три въпроса жалбоподателят счита, че Окръжен съд – Благоевград е игнорирал категоричния отговор на вещото лице относно вида на процесната сграда, както и категоричния отговор, че в поземления имот не съществува сграда (жилище) с определение „северен калкан”, описана в констативния нотариален акт за собственост и договора за доброволна делба, представени от ответниците. Същевременно съдът се е позовал на изразеното от вещото лице мнение, че в тези документи за собственост вероятно е допусната грешка в терминологията. Твърди, че по отношение на тези въпроси е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като решението противоречи на решение № 1072/6.07.1956 г. по гр. д. № 4267/1956 г. на ВС, II г. о., решение № 2056/13.10.1958 г. по гр. д № 5916/1958 г. на ВС, II г. о., решение № 197/19.10.2017 г. по гр. д. № 60238/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 58/13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010. На ВКС, I г. о.

По отношение на четвъртия въпрос се сочи, че въззивният съд е разрешил същия в противоречие с установената практика (решение № 290/15.08.2011 г. по гр. д. № 1211/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 382/6.01.2015 г. по гр. д. № 1558/2014 г. на ВКС, IV г. о.), че не следва да зачита преклудираните възражения на ответника, които са извън рамките на направените уточнения на исковата молба, която практика е и в съответствие с т. 4 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в мотивите на което е разяснено, че общото правило - преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на срока за отговор, се отнася и за възражението за придобивна давност и че концентрационното начало в процеса не допуска страната да може да поправи пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала.

По петия въпрос се твърди наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като се сочи противоречие на въззивното решение с решение № 138/22.03.2018 г. по гр. д. № 4303/2016 г. на ВКС, II г. о. и решение № 20/24.06.2020 г. по гр. д. № 3379/2019 г. на ВКС, II г. о.

По последния въпрос се визира отново разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в: решение № 64/8.03.2012 г. по гр. д. № 820/2011 г., III г. о. и решение № 93/6.04.2012 г. по гр. д. № 1548/2010 г., IV г. о., съгласно която невъзможност на предмета по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД е налице, когато предметът на договора липсва (не съществува); същото тълкуване е възприето и в Тълкувателно решение № 3/28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС.

Жалбоподателят се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Жалбоподателят не е приложил съдебната практика, цитирана в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

От ответниците по исковата молба е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първите три въпроса от изложението не обуславят допускане на касационно обжалване, тъй като са формулирани според становището на жалбоподателя и налагат внушението, неподкрепено от мотивите на атакуваното решение, че Окръжен съд - Благоевград не е зачел заключението от изслушаната съдебно-техническата експертиза, както и че се е позовал на изводи на вещото лице, които са единствено от компетентността на съда. Видно от решението, Окръжен съд – Благоевград, като е обсъдил всички събрани доказателства по делото, включително заключението на вещото лице, е приел, че още при построяването на процесната двуетажна жилищна сграда, тя е била разделена на две жилища – едното в източния дял, а другото – в западния, разделени от носеща преградна стена, разположена в направление север-юг по цялата дължина на сградата, всяко – със самостоятелен вход. При това положение и при липсата на калканни стени (една до друга, с фуга между тях), същият е направил единствения логичен и обоснован извод, че в нотариалния акт № 103/2012 г., с който З. Б. се легитимира като собственик, неправилно е бил използван терминът „източен калкан“, докато в действителност става дума за източната половина на къща-близнак.

Четвъртият и петият въпроси също са формулирани според становището на З. Б.. Не отговаря на действителността, че от ответниците по исковата молба е бил представен отговор по чл. 131 ГПК след изтичане на законоустановения 1-месечен срок и че с този отговор не е било наведено възражение за изтекла придобивна давност. Видно от материалите по делото, копия от исковата молба с приложенията са били връчени на Р. В., В. Т. и С. Т., съответно, на 17.10.2017 г., 14.10.2017 г. и 14.10.2017 г., а отговорът по чл. 131 ГПК от трите е депозиран на 14.11.2017 г. В последния са направени всички съществени оспорвания на исковата молба и изрично е заявено възражение за придобиване по давност на владяната от ответниците, а преди това – от техните праводатели, половина от сградата (неправилно определена от тях като северен калкан, доколкото по делото е установено, че къщата-близнак е била разделена от изграждането й на източен и западен дял, като първият се ползва от ищеца, а вторият – от ответниците). От ответниците е депозиран и допълнителен отговор на направеното уточнение на исковата молба от З. Б., за което последният е бил задължен от първоинстанционния съд с разпореждане от 14.05.2018 г. Освен това, тези два въпроса не са обсъждани от въззивния съд (не са повдигнати във въззивната жалба) и не са обусловили решението му. Ето защо, те не представляват въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Шестият въпрос също е формулиран изцяло според твърденията на жалбоподателя, а не според приетото от въззивния съд, доколкото последният е заключил, че е налице некоректно описание на имота по нотариален акт № 172/1988 г. и по договора за доброволна делба от 13.06.2016 г., а не липса на имота. Същевременно, този въпрос не е обусловил решаващите мотиви на Окръжен съд – Благоевград, с които исковата претенция е отхвърлена, а именно: че ищецът е закупил само източната част на процесната сграда, както и че другата част е била придобита по давност от ответниците.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Ответниците по касационната жалба имат право на направените от тях разноски за адвокат пред ВКС в размер на 450 лв. Не е налице основание да се приеме, че така уговореното и заплатено възнаграждение е прекомерно високо, в какъвто смисъл е направено възражение от жалбоподателя.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 903699 от 24.08.2020 г. по гр. д. № 334/2020 г. на Окръжен съд – Благоевград.

ОСЪЖДА З. Б., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 1 - адв. М. Д., да заплати на В. С. Т., С. Л. Т., двете от [населено място], общ. С., и Р. Л. В., [населено място], общ. С., [улица], всичките със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 2 – адв. Г. Ю., разноски пред ВКС в размер на 450 лв. (четиристотин и петдесет лева).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: