Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 46 от 07.01.2019г. постановено по гр. д. № 1583/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 7475 от 28.11.2018г. по гр. д. № 11878/2015г. на Софийски градски съд и вместо това е осъден „Столичен автотранспорт” ЕАД, ЕИК 121683408, да заплати на М. И. и В. и Р. К. Д. сумата 91 460 лв. на всяка от тях, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на 1944 кв. м. от ПИ № * в кв. 35 по плана на С., местн. „К. С.”, [улица], за периода от 17.09.2010г. до 17.09.2015г. на основание чл. 73 ЗС, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 17.09.2015г. до окончателното изплащане, както сумата 18 550, 80лв. на всяка от тях, представляваща обезщетение за забава за периода от 17.09.2012г. до 17.09.2015г. на основание чл. 86 ЗЗД.

Касационната жалба е подадена от ответника „Столичен автотранспорт” ЕАД. Изложени са съображения за неправилност на въззивното решение. Твърди се, че решението противоречи на практиката на ВКС, както и че е налице произнасяне по материалноправен въпрос от значение точното прилагане на закона и за развитието на правото. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по въпросите: 1/ при извършено отчуждаване и заплащане на обезщетение, може ли да се заплаща ново обезщетение за ползване на имота, без да е доказано каква част от имота е ползвало дружеството; 2/ при констатиране на доказателства, обуславящи противоречието на ползване на имота, как следва да се приемат същите; при наличието на данни, че ответникът е осъществявал владение върху имота чрез отдаването му под наем, дължи ли дружеството обезщетение за пропуснати ползи поради лишаване от ползването; 3/ предявяването на частичен иск и уважаването му, спира ли и прекъсва ли погасителната давност за останалата част от вземането.

С писмен отговор ответниците по касационната жалба М. И. и В. и Р. К. Д., чрез пълномощника си адв. Р., изразяват становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.

За да уважи претенцията Софийски апелативен съд е приел за установено, че за процесния период от 2010г. до 2015г. ищците са били собственици по наследство и реституция на имот ПИ *, кв. 35 по плана на С., част от който имот са спорните сега 1944 кв. м. Те са наследници на И. Д., починал 06.01.1971г. Към 1943г. наследодателят е бил собственик на 6 парцела с обща площ 7 020 кв. м. По реда на ЗОЕГПНС е отчуждена в полза на държавата 1/2 ид. част от зеленчукова градина, цялата от 5 900 кв. м. При действието на ЗВСОНИ правото на собственост е възстановено на наследниците. Останалата 1/2 ид. ч. от овощната градина е била отчуждена по реда на ЗПИНМ през 1954г. През 1998 г. отчуждаването е отменено от съда, а наследниците са възстановили полученото обезщетение.

През 2001г. имотът е нанесен на кадастралния план имот ПИ № * и с площ по графични данни от 5409кв. м.

Постановено е влязло в сила решение по гр. д. №710/2003г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен иск на настоящите ищци против ответника за признаване собствеността и предаване владението върху имота. Прието е в мотивите на съда, че ищците се легитимират като собственици, но искът по чл. 108 от ЗС е неоснователен, понеже не е установено ответникът да държи имота към датата на постановяване на решението. Със същото решение са уважени искове по чл. 73, ал. 1 ЗС за заплащане на обезщетение за ползване като е прието, че ответникът признава, че е ползвал имота до 01.06.2000г.

По-късно са предявени искове за плащане на останалата част от предявените като частични претенции по гр. д. № 710/2003г. на СГС претенции за обезщетение за ползване, които са били отхвърлени като погасени по давност.

Събраните свидетелски показания на свиделя Р. установяват, че той е бил в договорни отношения с ищците преди 6-7 години, като ползвал имота им, а преди това, до към 2001г., бил в наемни отношения за същия имот с ответника. Свидетелят сочи, че се е изнесъл от имота през ноември 2016г. Свидетелят Т. е изграждал огради на имота по поръка на ищците. Според него теренът, идентифициран на показана му скица, е ползван от ответника като терен на Гараж З..

Установено е, че през 2017г. процесният имот е отчужден в полза на държавата и ищците като собственици са били обезщетени.

За определяне размера на претендираното обезщетение са приети основно заключение и допълнителни такива.

Въззивният съд на първо място е изложил съображения за допустимост на иска. Намерил е възражението за наличие на сила на пресъдено нещо за неоснователно. Изтъкнал е, че предявеният иск по чл. 108 ЗС в предходното производство е бил отхвърлен, но не поради това, че ищците не са собственици на имота. Сега предявения иск по чл. 73 ЗС касае друг период от време, поради което не може да се приеме, че правопораждащ за настоящия спор факт е решен със сила на пресъдено нещо.

По съществото на спора съдът е намерил за доказано, че ищците са били собственици на имот ПИ *, част от който са процесните 1944кв. м, за процесния период. Няма данни ищците да са загубили собствеността на реституирания имот преди неговото отчуждаване през 2017г. Предявеното от ответника възражение за придобивна давност е неоснователно. Няма доказателства след 2000г., когато ищците се легитимират като собственици на целия имот, ответникът да е осъществявал владение върху имота, да го е своил и третирал като собствен. Събраните данни са за упражнявана фактическа власт от страна на ответника, но не и за отношение към имота като към свой собствен.

Същевременно съдът е намерил за доказано осъществявано от ответника ползване на имота в исковия период от септември 2010г. до септември 2015г. Този извод се налага при тълкуване на доказателствата в тяхната съвкупност. Първо, ответникът сам се позовава на придобивна давност, което включва признание, че държи имота. Второ, свидетелят Т., който е участвал в ограждането на имота на ищците през 2014 - 2015г. сочи, че част от него е ползван от ответника и това е спорната част, повдигната в жълто на показаната му скица. Въз основа на това съдът е приел, че ответникът, като е ползвал имота на ищците, ги е възпрепятствал да реализират доход, съизмерим с месечния наем за ползвания имот, а самият той си е спестил разноските по плащането на такъв наем, което прави иска доказан по основание. Размерът на иска съдът е определил въз основа на втория вариант на експертизата, изхождайки от пазарната стойност на наемите за процесния период, определена на база реализирани пазарни наемни цени.

Възражението на ответника за погасителна давност съдът е счел за неоснователно. Вземането се погасява с общата 5-годишна давност и претенцията за обезщетение считано от 17.09.2010г. е в рамките на този срок, тъй като искът е предявен на 17.09.2015г.

Обезщетението за забава по чл. 86 ЗЗД съдът е приел за изискуемо от поканата. Такава е отправена до дружеството през 2002г. и това е достъатъчно за поставянето на длъжника в забава по отношение на целия период, през които ползва собствения на ищците имот. Претенцията е частично погасена по давност. Вземането се погасява с тригодишна давност - чл. 111, б.”в” ЗЗД и тъй като исковата молба е предявена на 17.09.2015г., то претенцията по чл. 86 ЗЗД е погасена за периода преди 17.09.2012г.

При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.

Първият въпрос е дали при извършено отчуждаване и заплащане на обезщетение, се дължи ново обезщетение за ползване на имота, без да е доказано каква част от имота е ползвало дружеството. Въпросът има два аспекта: от една страна, дали се дължи обезщетение за ползване, след като имотът вече е отчужден от собственика в полза на държавата. В случая съдът е присъдил обезщетението за период, предшестващ отчуждаването, т. е. за период, в който ищците са били собственици. Като такива те несъмнено имат право да претендират обезщетение за това, че са лишени от ползването на имота си. Без значение е, че впоследствие имотът им е отчужден и те са били обезщетени за това с паричната му равностойност. Касае се за различни обезщетения, произтичащи от различни основания. Вторият аспект на въпроса е може ли да се присъжда обезщетение, ако не е установено каква част от имота е ползвал ответника. Въззивният съд е приел въз основа на свидетелските показания, че ползваната от ответника част е идентифицирана - свидетелите са я посочили на представената им скица /трасировъчен карнет на л. 21 от първоинстанционното дело/ като оцветената в жълто част.

Видно от горното, така поставеният въпрос не е определящ за изхода на спора и не е основание за допускане на касационно обжалване.

Вторият правен въпрос също съдържа две части: а/ при констатиране на доказателства, обуславящи противоречието на ползване на имота, как следва да се приемат същите; б/ при наличието на данни, че ищците са осъществявали владение върху имота чрез отдаването му под наем, дължи ли дружеството обезщетение за пропуснати ползи поради лишаване от ползването.

Първата част на въпроса касае преценката на доказателствата досежно ползването на имота. Съдът е посочил изнесеното от свидетелите и не е констатирал противоречие между тях; посочил е, че им дава вяра, защото съвпадат и с твърденията на самия ответник /сега касатор/, че е придобил имота по давност, което включва осъществявано владение.

Втората част на въпроса се основава на противоречивите, според касатора, показания на свидетеля Р., които бил в наемни правоотношения както с ищците, така и с ответника. Следва да се обърне внимание, че свидетелят твърди, че е бил на наемател на едните и на другите, но в различни периоди от време, а не едновременно. За исковия период няма данни да е бил наемател на ищците и те да са получавали наем от него. Така че, въпросът не съответства на установените от съда факти по делото.

Третият правен въпрос е свързан с частичния иск - дали уважаването му спира и прекъсва погасителната давност за останалата част от вземането. Въпросът е неотносим към конкретния спор, по който не е предявен частичен иск. Както бе посочено, частичен иск е бил предявяван в друго производство за предходен период от време и както спора по частичния иск, така и този за предявената по-късно останала част от вземането, са разрешени с влезли в сила актове. Затова доводите на касатора и приложената съдебна практика в тази насока /приложени са решения на състави на ВКС, постановени преди приемането на Т. Р. № 3/2016г. на ОСГТК, което представлява задължителна практика по въпроса за частичния иск/ нямат отношение към изхода на спора за релевантния по настоящето дело период на обезщетението.

Въз основа на изложеното следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване.

Ответниците по жалбата са поискали присъждане на разноски, но към отговора не са представени доказателства за направени разноски в касационното производство.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 46 от 07.01.2019г. постановено по гр. д. № 1583/2019г. на Софийски апелативен съд по касационната жалба на „Столичен автотранспорт” ЕАД.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: