Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение от 19.11.2019г. по гр. д.№2562/2018г. на АС София, с което са отхвърлени исков си правно основание чл. 26, 31 и 42 ЗЗД и чл. 124 ГПК.

Жалбоподателят Р. А. Т., писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Моли да се допусне касационно обжалване.

Ответницата И. Т. С., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.

Ответниците Д. Л. Л. и А. Г. М. не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:

Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.

С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение е отхвърлил предявените при условията на евентуалност искове по чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, чл. 124, ал. 1ГПК, чл. 42, ал. 2 от ЗЗД - главни; чл. 31, ал. 1 ЗЗД и чл. 42, ал. 2т ЗЗД - евентуални.

Обжалваното решение е постановено след като с решение № 28 от 04.05.2018 г. по гр. д. № 2063/2017г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, с което е отменено постановеното въззивно решение №2316 от 07.12.2016 г. по гр. д. №3325/2016 г. по описа на САС и делото е върнато за ново разглеждане на въззивната инстанция при условията на чл. 293, ал. 3 ГПК с указания при новото разглеждане на делото въззивният съд да съобрази разрешенията в съдебната практика, отнасящи се до разпределението на доказателствената тежест, в хипотезата на липсващ оригинален документ, оспорен от страната, за която се твърди, че го е подписала.

Установено е по делото, че с нотариален акт № по189/15.02.1990 г. ищцата Р. Т. е придобила правото на собственост върху апартамент, находящ се в [населено място], на основание договор за гледане и издръжка.

Констатирано е от приетото нотариално дело с нотариален акт № 88, том IX, дело № 1484 от 08.11.2006 г., че А. М. като пълномощник на ищцата е продал на Д. Л. процесният ап. 21. Установено е, че упълномощаването е извършено с нотариално заверено пълномощно от 27.10.2006 г. и тъй като подписът под него е оспорен от ищцата е допусната графологическа експертиза, вещото лице по която е работило върху копие от пълномощното, тъй като видно от доказателствата по делото, оригиналът му е унищожен от нотариуса, изповядал сделката, като вещото лице е направило извод, че подписът на упълномощител в пълномощното от 27.10.2006 г. вероятно е положен от Р. Т..

Установено е също така от приети писмени документи, установяващи психично заболяване на ищцата, че тя страда от параноидна шизофрения, а от прието по делото заключение на вещо лице се констатира, че към месец ноември 2006 г. Р. Т. не е могла да разбира свойството и значението на постъпките си и да ръководи адекватно действията си поради болестно деформирани психични функции.

Съдът, съобразявайки задължителните указания на касационната инстанция е допуснал събирането на доказателства-писмени и гласни и от съдържащите се в преписката от досъдебно наказателно производство обяснения, изходящи от Р. Т., е установил, че тя е заявила пред разследващия полицай, че е подписала въпросното пълномощно. Констатирано е, че обясненията на ищцата са снети по предвидения в НПК ред, документът е подписан от нея и в тази част има характер на частен свидетелстващ документ, който удостоверява направено от Р. Т. пред надлежен орган на власт признание на неизгоден факт. Съдът е посочил, че когато страната е направила писмени изявления пред орган на досъдебното производство за факти, касаещи правоотношенията й с насрещната страна по гражданскоправния спор, то тези извънсъдебни признания за неизгодни за страната факти съставляват доказателство, което следва да бъде ценено от гражданския съд, като се е позовал на практика на ВКС - решение № 235 от 4.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г., IV г. о.; решение № 69 от 24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г., III г. о. и решение № 22 от 19.03.2015 г. по гр. д. № 2979/2014 г. ІV г. о.; решение № 210 от 19.09.2016 г. по гр. д. № 861/2016 г., ІV г. о. на Върховния касационен съд.

При съвкупна преценка на всички събрани доказателства, настоящият съдът е приел, че ответната страна, носеща доказателствената тежест, /съобразно задължителните указания на ВКС/ е установила, че от страна на ищцата е била налице воля за упълномощаване на А. М. за продажба на процесното жилище и неявяването на последния, за да даде обяснения по реда на чл. 176 ГПК, не може да промени този извод на съда.

При тези данни съдът е счел, че упълномощителната сделка не е нищожна поради липса на воля.

Поради отхвърлянето на главния иск за нищожност на упълномощителната сделка, съдът е приел, че следва да се произнесе по евентуално предявения иск-за унищожаемост на същата.

От приетата и неоспорена съдебно-психиатрична експертиза, съдът е приел за установено, че към момента на извършване на упълномощителната сделка ищцата е страдала от „параноидна шизофрения-непрекъснато протичане с прогресиращ личностов дефицит“, както и че поради това състояние тя не е могла да разбира свойството на постъпките си и съответно да ръководи действията си, но от страна на ответниците, е релевирано правопогасяващо възражение по чл. 32, ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 115, б.“е“ ЗЗД, което е основателно. При иска по чл. 31, ал. 1 ЗЗД, когато лицето, което твърди, че макар и дееспособно, страда от заболяване, което му пречи да съзнава и ръководи действията си, началният момент на тригодишния давностен срок в който може да поиска нейното унищожаване е датата на сключване на сделката /в т. см. решение № 487/09.01.2012 г. по гр. д. № 1764/10 г., IV г. о. на ВКС, решение № 157/24.06.2015 г. по гр. д. № 252/14 г., III г. о. на ВКС, решение № 59/24.07.2013 г. по гр. д. № 392/12 г., IV г. о. на ВКС/. Установено е, че упълномощителната сделка е сключена на 27.10.2006 г., поради което към момента на подаване на исковата молба в съда на 26.10.2012 г. тригодишният давностен срок е изтекъл и искът по чл. 31, ал. 1 ЗЗД, предявен при условията на евентуалност, е отхвърлен като погасен по давност.

Приет е за неоснователен е доводът, че погасителната давност е била прекъсната, тъй като в спора, иницииран от И. С., по иск с правно основание чл. 108 ЗС, тя е релевирала възражение за унищожаемост на упълномощителната сделка, тъй като към момента на подаване на исковата молба /08.12.2011г./, по което дело се твърди, че е направено възражение за унищожаемост от Р. Т., давността вече е била изтекла и не може да се прекъсва давност, която вече е изтекла.

По отношение на иска, /заявен и като главен, и като евентуален/, с правно основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД за недействителност на договора за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 88/2006г., поради липса на представителна власт, съдът е приел, че е налице висяща недействителност, при която сделката може да породи правни последици, но само след настъпването на допълнителен факт, в случая е потвърждаване на действията на представителя от представлявания, извършени от негово име без представителна власт /в т. см. решение № 113/31.05.2012 г. по гр. д. № 1677/10 г., IV г. о. на ВКС, решение № 337/14.10.2014 г. по гр. д. № 3598/14 г., IV г. о. на ВКС/. Прието е, че тъй като по делото не се установява нищожност на упълномощителната сделка, то и по отношение на последващия договор за продажба на процесния недвижим имот от 08.11.2006 г. не е налице висяща недействителност. Прието е също така, че с оглед погасяването по давност на иска по чл. 31, ал. 1 ЗЗД за унищожаемост на упълномощителната сделка, то договорът за покупко-продажба отново не може да се приеме, че е сключен без представителна власт на това основание. Само при унищожаване на упълномощителната сделка сключеният въз основа на нея последващ договор ще бъде относително недействителен като сключен без надлежна представителна власт /Р № 113/31.05.2012 г. по гр. д. № 1677/10 г., IV г. о. на ВКС, Р № 337/14.10.2014 г. по гр. д. № 3598/14 г., IV г. о. на ВКС/. По отношение на представителя нито се твърди, нито са установени пороци във волята му при сключване на договора от 08.11.2006 г. Поради това този договор е валиден и поражда правни последици.

С оглед изложеното, претенцията с правно основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД също е отхвърлена като неоснователна.

За неоснователно е прието и възражението на жалбоподателката, че тя не е получила цената за продажбата на процесния апартамент, тъй като от събраните по делото доказателства е направен извод, че тя е получила сумата от 35 000 евро.

Поради неоснователност на исковете за нищожност и унищожаемост на едностранната сделка и неоснователност на исковете по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД по отношение на двустранната сделка, то и претенцията по чл. 124, ал. 1 от ГПК, предявена срещу И. Т. е неоснователна, тъй като Р. Т.. не е доказала при условията на пълно и главно доказване и с всички допустими доказателствени средства, че тя притежава правото на собственост върху процесния апартамент.

Прието е, че нотариалният акт не следва да се отмени, тъй като установява разпоредителна сделка/ ТР № 3/29.11.2012 г. на ОСГК на ВКС/.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: следва ли съдат да се абстрахира напълно от установената със съдебно прихиатрична експертиза сериозно и трайно психическо заболяване на страна по сделката когато се претендира нищожност на същата на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД на упълномощителната сделка и да взема предвид констатациите на тази експертиза само при разглеждане на иска по чл. 31 ЗЗД и следва ли съдът да отчита сериозността, тежестта и трайността на душевната болест, нейното отражение върху способността на страната да разбира и ръководи действията си при предявени искове по чл. 26, ал. 2 ЗЗД и чл. 31 ЗЗД. Поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обгалване и се позовава на практика на ВКС.

Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените въпроси и на соченото основание. В трайната си практика ВКС приема, че когато се атакува действителността на упълномощителна сделка за разпореждане с недвижим имот с твърдения, че едно дееспособно физическо лице - упълномощител (за който не се твърди, че е поставен под запрещение), към момента на сключването на атакуваната сделка не е могло да разбира и ръководи действията си поради тежко увреденото си здравословно и психическо състояние, е наведено основание за унищожаемост по чл. 31 ЗЗД и това е правната квалификация на иска. Приема се, че такива твърдения не могат да се подвеждат под основанието „липса на воля” за извършване на упълномощителната сделка, обуславящи квалификация по чл. 26, ал. 2 ЗЗД, тъй като липсата на воля (при едностранните сделки) и на съгласие (при договорите) трябва да е съзнателна (съзнавана).

В практиката се посочва, чес поред чл. 31 ЗЗД е в защита на тези, които изпаднали в състояние да не могат да се грижат за своите права и интереси, сключват сделки, независимо дали за това им състояние те могат да бъдат поставени под ограничено или пълно запрещение, като сделка, сключена от дееспособно лице, което не е могло да разбира или ръководи действията си, е унищожаема, а не нищожна поради липса на съгласие.

В случая съдът, прилагайки установената практика, е приел, че атакуваната сделка не е нищожна, нито унищожаема и е отхвърлил предявените искове като неоснователни, поради което не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателката не следва да заплаща на ответницата И. Т. разноски за настоящата инстанция, тъй като не са представени доказателства за реално направени такива.

Предвид изложените съображения, съдът

О п р е д е л и:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение от 19.11.2019г. по гр. д.№2562/2018г. на АС София.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: