Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№9350/07.11.2019г., подадена от Ю. С. Д. чрез процесуалните й представители адв.Г. Д. от САК, адв.В. Х. от АК-Б. и адв.Д. Д.-К. от АС-Бургас, срещу решение №79, постановено на 30.09.2019г. от тричленен състав на ГК на Апелативен съд-Б. по в. гр. д.№280/2019г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което по реда на чл. 108 ЗС Ю. С. Д. е осъдена да предаде на „Си Джи Ес Комерс“ ООД владението на собствения на дружеството недвижим имот, представляващ сграда с идентификатор. ......... по КККР на [населено място], [община], [улица], построена в дворно място с площ от 409 кв. м., представляващо ПИ с идентификатор............ и е отхвърлено възражението на Ю. С. Д. п чл. 72, ал. 3 ЗС за упражняване право на задържане върху имота.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

В писмен отговор в срока по чл. 286, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба „Си Джи Ес комерс“ ООД чрез процесуалния си представител адв.И. Д. от АК-П., изразява становище, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

„Си Джи Ес Комерс“ ООД е предявило срещу Ю. С. Д. по реда на чл. 108 ЗС иск за признаване правото му на собственост върху процесния недвижим имот и предаване на неговото владение, с твърдението, че е придобило правото на собственост по силата на договор за покупко-продажба, сключен на 02.12.2004г. /н. а.№..., том. .., дело №.../2004г./. Твърди също така, че на 15.06.2017г. представител на дружеството установил, че имотът е бил продаден на Ю. С. Д. /н. а.№..., том. .., дело №.../04.08.2016г./, като при изповядването на сделката дружеството е действало чрез пълномощник – Р. К. Б., по силата на пълномощно №34145/13.06.2016г., заверено в А., Гърция, Дирекция „Центрове за комплексно обслужване на гражданите“ и МВнР, Дирекция „К. отношения“. Според твърденията в исковата молба лицето Р. К. Б. никога не е било упълномощавано от управителя на дружеството Г. И. В. и посоченото пълномощно №34145/13.06.2016г. е неистински документ – не е подписано от управителя на дружеството. Поддържа се също така, че и представеният при изготвянето на нотариалния акт протокол от общо събрание на съдружниците от 20.05.2016г. е неистински документ, който не носи подписите на съдружниците, които са чужди граждани, живеят в К. и не са били в [населено място] на 20.05.2016г., както и че посочената в договора цена от 50000лв. е несъразмерно малка спрямо действителната цена на имота и освен това не е била платена. Поддържа, че договорът е сключен от лице, действало като представител, но без да има представителна власт, поради което е в състояние на висяща недействителност, не е бил потвърден от дружеството съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД, а напротив – веднага след узнаването дружеството се е противопоставило, като ангажирало адвокатска защита за предявяване на граждански иск и за подаване на сигнал до компетентната прокуратура във връзка с използваните неистински документи. Поради това счита, че сключеният през 2016г. договор за покупко-продажба не е породил действие за дружеството, а оттам и че не е породил целените с него правни последици.

В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК Ю. С. Д. е оспорила така предявения иск с твърдението, че владее имота на годно правно основание – валидно извършена правна сделка. Поддържа, че пълномощното на Р. К. Б. е валидно, тъй като същият е упълномощен от управителя на дружеството, като пълномощното било надлежно удостоверено и заверено от компетентен служител, носи апостил и е легализирано от консулски отдел на МВнР, поради което представлява официален удостоверителен документ за учредена представителна власт и годно доказателство за това. Прави също така и възражение за право на задържане на имота при уважаване на предявения по реда на чл. 108 ЗС иск до заплащане на сумата от 55567.86лв., включваща направените от нея разходи по сделката /40000лв. заплатени като продажна цена, 9457.34лв. – погасени стари задължения за местни данъци и такси за имота, 5630.52лв. разноски по сделката/ и заплатените общо 480лв. месечни такси от по 24 лв. по договор за денонощна охрана на имота.

П. по реда на чл. 131 ГПК отговор не съдържа оспорване на твърдението на дружеството, че е узнало за сключването на договора на 15.06.2017г., както и че веднага след узнаването за сключения през 2016г. договор се е противопоставило по посочения в исковата молба начин и не го е потвърдило.

При така наведените твърдения първоинстанционният съд е изложил съображения, че сделка, сключена от пълномощник без валидна представителна власт за продавача, който не е потвърдил същата, а напротив своевременно е предприел действия по оспорването й, на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД следва да се приеме за недействителна и непораждаща правни последици с оглед разясненията, дадени в т. 2 на ТР №5/12.12.2016г. по тълк. д.№5/2014г. на ОСГТК на ВКС. Приел е твърденията на дружеството за доказани и е уважил предявения ревандикационен иск.

В допълнението към подадената срещу първоинстанционното решение въззивна жалба Ю. С. Д. е навела довод за неправилна квалификация на претендираното от дружеството право, като е поддържала, че в случая приложение следва да намери презумпцията по чл. 301 ТЗ, вкл. с оглед твърденията в исковата молба, че действията на пълномощника Р. Б. не само че не са потвърдени, но са и изрично оспорени от дружеството, както и с оглед искането на процесуалния представител на дружеството за допускане на гласни доказателства за установяване момента на узнаване и предприетите действия веднага след узнаването на процесната сделка и изложения от процесуалния представител на дружеството довод в писмената защита, че веднага след узнаването на действията на мнимия пълномощник Р. К. Б. управителят на дружеството се е противопоставил на същите и е ангажирал адвокат, който да заведе граждански иск за правата на дружеството, както и да подаде сигнал до компетентната прокуратура във връзка с използването на неистински документи при оформянето на нотариалния акт. Поддържала е, че дружеството очевидно се брани срещу евентуалното приложение на презумпцията на чл. 301 ТЗ, като отсъствието на правна квалификация на това претендирано негово право я е лишило от възможност да предприеме съответни процесуални действия в свой интерес и защита и е препятствало съда да извърши дължимото от него произнасяне по въпроса, както и че в резултат на тези пропуски първоинстанционният съд неправилно е извършил изводи в нейна тежест.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че дружеството е придобило правото на собственост върху процесния недвижим имот по силата на договор за покупко-продажба, сключен на 02.12.2004г. /н. а.№..., том. .., рег.№..., дело №.../2004г./, като на 04.08.2016г. Ю. С. Д. в качеството на купувач е сключила договор за покупко-продажба на същия имот с представения по делото н. а.№..., том. .., рег.№..., дело №.../2016г. Взето е предвид, че при сключването на този договор дружеството-продавач е било представлявано от пълномощник – Р. К. Б., като в нотариалния акт е вписано, че същият е упълномощен с представено пълномощно №34145/13.06.2016г., заверено в А., Гърция-Дирекция „Центрове за комплексно обслужване на гражданите“ и МВнР-Дирекция „К. отношения“.

Въз основа на справка в Търговския регистър е прието за установено, че към момента на сключването на този договор „Си Джи Ес Комерс“ ООД е представлявано от управителя Г. И. В., а съдружници са Г. Г., К. М. и С. Й., тримата с адрес в Република К..

Въз основа на назначените и приети по делото СГЕ въззивният съд е приел за установено по категоричен начин, че представеното пред нотариуса при изповядване на процесната сделка пълномощно от 13.06.2016г., както и протокол на общото събрание на съдружниците на „Си Джи Ес Комерс“ ООД от 20.05.2016г., съдържат неистински подписи на лицата, посочени като автори. Въз основа на тази констатация е прието, че не е налице валидно упълномощаване на лицето Р. К. Б. да продава процесния имот от името и за сметка на дружеството и не е налице валидно решение на общото събрание на съдружниците за продажбата. Прието е, че сделката е сключена от мним пълномощник без валидна представителна власт за дружеството-продавач, като дружеството не е потвърдило сключения от негово име без представителна власт договор за покупко-продажба, а е предприело активни действия за оспорване на същия чрез ангажиране на адвокат и предявяване на настоящия иск пред съда, както и действия по сигнализиране на компетентната прокуратура във връзка с използването на неистински документи при изповядването на сделката. Прието е, че тези действия са своевременни предвид трайното местожителство на управителя и съдружниците в Република К. и е налице противопоставяне на търговското дружество, направено в разумен срок след узнаването, което представлява отказ от потвърждаване, както и позоваване на недействителността.

Наведеното от Ю. С. Д. за първи път пред въззивната инстанция възражение за приложението на разпоредбата на чл. 301 ТЗ е прието от въззивния съд за преклудирано. Изложени са съображения, че същото не е наведено в срок пред първоинстанцонния съд, за да бъде предоставено ефективно право на защита на насрещната страна. Посочено е също така, че дори и разгледано, възражението е неоснователно, тъй като процесната сделка е сключена извън търговската дейност на мнимо представляваното търговско дружество.

Според касатора обжалваното решение е постановено в противоречие с чл. 301 ТЗ, тъй като въззивният съд е пропуснал да обсъди релевантните доказани факти и недоказаните твърдения на ищцовата страна и да приложи по отношение на процесната сделка презумпцията на чл. 301 ТЗ, вкл. като е приел, че възражението, основано на разпоредбата на чл. 301 ТЗ като наведено за първи път пред въззивната инстанция, е преклудирано, въпреки че нормата на чл. 301 ТЗ е императивна и съдът е бил длъжен служебно да я приложи.

С оглед на това поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /решение №202/06.02.2012г по т. д.№87/2011г. на Второ ТО на ВКС/ по въпроса приложимо ли е правилото на чл. 301 ТЗ по отношение на търговска сделка, извършена извън обема на представителната власт на пълномощника на търговското дружество.

Поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса императивна ли е нормата на чл. 301 ТЗ, като излага съображения, че по така поставения въпрос няма практика на ВКС, а е необходимо ВКС да даде отговор, за да се създаде съдебна практика по прилагането й в случаи като настоящия, което би обезпечило по-голяма яснота на правилата относно способите за обвързване с търговска сделка и момента на обвързване на страните по нея.

Становището на въззивния съд, че възражението, основано на разпоредбата на чл. 301 ТЗ като наведено за първи път пред въззивната инстанция, е преклудирано, според касатора обоснована наличие на основание за допускане на касационно обжалване по въпроса допустимо ли е ответникът по иска и след срока за отговор на исковата молба и след провеждане на процедурата по чл. 146, ал. 3 ГПК, за първи път да оспорва основателността на иска като навежда правни доводи, свързани с приложимостта на материалния закон. Касаторът поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение на така поставения въпрос е в противоречие с решение №67/06.07.2010г. по търг. д.№898/2009г. на Първо ТО на ВКС.

Според настоящия състав в случая тезата на касатора за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси във връзка с приложението на чл. 301 ТЗ не е налице. Не се установява противоречиво разрешаване на поставените въпроси със становището, изразено в посоченото в изложението решение №202/06.02.2012г. по т. д.№87/2011г. на Второ ТО на ВКС. Действително в това решение на тричленен състав на Второ ТО на ВКС е прието, че за разлика от гражданското право, при което извършените правни действия от чуждо име без представителна власт или извън границите на представителната власт изобщо не пораждат правни последици до изричното им потвърждаване от мнимо представлявания /висяща недействителност на сделката по смисъла на чл. 42, ал. 2 ЗЗД/, при търговските сделки законодателят е приравнил мълчанието на мнимо представлявания търговец в съгласие /чл. 301 ТЗ/, респ. потвърждаване на сделката, при липса на изрично противопоставяне веднага след узнаването на извършените правни действия в хипотеза на falsus procurator – мним представител.

Следва да бъде взето предвид, че решение №202/06.02.2012г. е постановено преди приемането на ТР №5/12.12.2016г. по тълк. д.№5/2014г. на ОСГТК на ВКС, според което договор, сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените с него правни последици. Същите настъпват, ако лицето, от името на което е сключен договорът, го потвърди съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД. При липса на потвърждаване, на недействителността може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници. В мотивите към т. 2 на това тълкувателно решение ОСГТК на ВКС, дефинирайки понятието „при липса на потвърждаване“ приема, че същото обхваща хипотезите (периода от време), както до момента на потвърждаването на договора съгласно и във формата по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, ако такова е било направено от мнимо представлявания, респ. - до момента на негов изричен отказ за такова потвърждаване, ако такъв е бил направен (т. е. - докато сделката е все още във висящо състояние - висяща недействителност), така и след изричния отказ за потвърждаване, ако такъв е бил направен (т. е. - и след като недействителността от висяща, вече е станала окончателна), при което прави разграничение на хипотезите на чл. 42, ал. 2 ЗЗД и чл. 301 ТЗ. Изложени са съображения, че ако мнимо представляваният веднъж е потвърдил договора съгласно и във формата по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, след това не може да има позоваване на недействителността, както и ако той веднъж изрично е отказал да потвърди договора, след това не може да го потвърди. Потвърждаването съгласно и във формата по чл. 42, ал. 2 ЗЗД има обратно действие във времето - договорът се валидира към момента на неговото сключване и поражда целените с него правни последици така, както ако би бил сключен при надлежно съществуваща към този момент представителна власт. В хипотезата на чл. 301 ТЗ ефектът на потвърждаване на действията, извършени без представителна власт от името на търговец, настъпва при непротивопоставяне от негова страна веднага след узнаването им. Противопоставянето на търговеца, но само ако е направено веднага след узнаването, представлява отказ за потвърждаване и позоваване на недействителността. Именно с това актуално към настоящия момент становище съдът в настоящия случай се е съобразил, като е приел, че дружеството не е потвърдило сключения от негово име без представителна власт договор за покупко-продажба, а е предприело активни действия за оспорване на същия, които действия според съда са своевременни предвид трайното местожителство на управителя и съдружниците в Република К., т. е. налице е противопоставяне на търговското дружество, направено в разумен срок след узнаването, което представлява отказ за потвърждаване и позоваване на недействителността. Макар да е приел възражението за приложението на чл. 301 ТЗ за преклудирано, по същество въззивният съд е извършил преценка за наличието на предпоставките, при които е налице противопоставяне на сделката от страна на търговското дружество именно по смисъла на тази разпоредба. С оглед на така извършената преценка следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по въпроса дали нормата на чл. 301 ТЗ е императивна.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и с оглед извършената от въззивния съд преценка за начина и момента на узнаване на сделката от представляващия дружеството.

В посоченото в изложението решение №202/06.02.2012г. по т. д.№87/2011г. на Второ ТО на ВКС е прието, че в хипотезата на чл. 301 ТЗ не са въведени специални изисквания за способа, по който търговецът узнава за сделката, поради което като начин на узнаване би могло да се преценява както уведомяването на търговеца от страна на ненадлежния пълномощник или от трети лица, така и отразяването на съответните правни действия и/или последиците от тях в търговските книги на дружеството, вписването в публичен регистър, както и че е възможно узнаването да е свързано с уведомление чрез средствата за масова комуникация или от уведомления чрез средствата за масово осведомяване. В тълкувателната част от решението следователно съставът на Второ ТО на ВКС не е изразявал становище, че от факта на вписване на сделката в съответния публичен регистър по реда на Правилник за вписванията следва извод за узнаване за сделката от представляващия дружеството във всички случаи. Напротив, изброени са различни способи за узнаване, като е прието, че във всички случаи търговецът, който е въвел възражение за недействителност на сделката поради липса на представителна власт, следва да докаже, че противопоставянето по чл. 301 ТЗ е извършено веднага след узнаването на сделката. В разглеждания по т. д.№87/2011г. случай е прието, че узнаването следва да бъде свързано с момента на вписването на нотариалния акт, но това разрешение не може да се приложи към настоящия случай, тъй като е основано на обстоятелството, че правните действия са били извършени от надлежно упълномощено лице извън учредената представителна власт, в който случай управителят на дружеството е знаел, че такава сделка по принцип ще бъде сключена и е следвало да извърши проверката, а оттам и да предприеме действия по противопоставяне веднага след нейното вписване. В настоящия случай обаче не е налице излизане извън надлежно учредена представителна власт – прието е, че е налице изначална липса на такава.

С оглед обстоятелството, че при изповядване на сделката, сключена на 04.08.2016г., е представено нотариално заверено и легализирано пълномощно, касаторът поддържа, че въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 179, ал. 1 и чл. 193 ГПК като не е зачел обвързващата го доказателствена сила на официалния удостоверителен документ – нотариално заверено и легализирано удостоверяване на пълномощно и декларации по чл. 264 ДОПК, извършени от компетентен държавен орган на Гърция и представени по нотариалната сделка за покупко-продажба на имота, а вместо това е приел неистинността на официалния документ въз основа на доказателства, опровергаващи частния такъв – самото упълномощаване, в противоречие с практиката на ВКС – решение №231 от 08.07.2015г. на Четвърто ГО на ВКС по гр. д.№6604/2014г. Във връзка с това оплакване касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1.Допустимо ли е оспорване на официален удостоверителен документ по смисъла на чл179, ал. 1 ГПК чрез опровергаване автентичността на частния документ, който е бил удостоверен; Ако не бъде опровергана задължителната и обвързваща съда доказателствена сила на официалното удостоверяване на нотариалното упълномощаване по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, може ли да се приеме неистинността му поради неистинност на частния диспозитивен документ, който е бил официално удостоверен – самото упълномощаване;

2.Допустимо ли е в производството по чл. 193 ГПК чрез съдебно-графологическа експертиза на автентичност на подписа на упълномощителя да се опровергава официалната обвързваща доказателствена сила на неговото нотариално удостоверяване и действията на официалния удостоверяващ орган;

3.Допустимо ли е да се открива производство по чл. 193 ГПК за оспорване истинността на частен документ без да се оспорва официалната обвързваща съда доказателствена сила на неговото официално формално удостоверяване от компетентен удостоверителен орган; В конкретния казус допустимо ли е да се оспорва целия документ – нотариално заверено и легализирано пълномощно, без да се оспорва истинността на нотариалното удостоверяване, за да се доказва твърдението за липсата на такова упълномощаване;

4.Обвързан ли е съдът от валидността на официалното удостоверяване на упълномощаването съгласно чл. 179 ГПК, ако това удостоверяване не е било оспорено от страната и не ас били събрани доказателства за установяване неистинността на удостоверяването.

Според настоящия състав така поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване не е налице. Не може да бъде споделена тезата на касатора, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. В соченото в изложението решение №231/08.07.2015г. по гр. д.№6604/2014г. на Четвърто ГО на ВКС е разгледана съвършено различна хипотеза, при която е следвало да бъде извършена преценка за верността на изявленията на страните по сделката, т. е. доколко изявленията на страните в нотариалния акт относно цената на имота отговарят на истината, каквато преценка в настоящия случай съдът не е извършвал. Действително в това решение тричленният състав на Четвърто ГО на ВКС е приел, че обвързващата доказателствена сила на нотариалния акт като официален документ се простира и спрямо действията, извършени пред него, вкл. подписването на акта. Възможността за оспорване автентичността на документ /нотариално заверено пълномощно/ обаче в това решение не е отречена. Напротив трайно и непротиворечиво в практиката си ВКС приема, че е допустимо оспорването на автентичността на пълномощно, дори то да е нотариално заверено. Приема се, че няма документи, които да са с абсолютна, задължителна доказателствена сила. Законът е определил кои писмени доказателства и в каква част се ползват с обвързваща съда формална и материална доказателствена сила, което значи, че тя също може да бъде оборена, но при съблюдаване процедурата по чл. 193 ГПК и успешно проведено доказване / решение № 173 от 27.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5166/2008 г., IV г. о., ГК/. Нотариалната заверка на подписа по частен диспозитивен документ, при безспорно установен факт, че не лицето чиито подпис е заверен се е явило пред Нотариуса, не може да санира липсата на валидно изразена воля въпреки редовността на документа от външна страна / решение № 260 от 14.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 91/2009 г., II г. о., ГК/, С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като е извършил преценката си за автентичността на документа въз основа на събраните по делото доказателства независимо от неговия вид и вземайки предвид своевременното му оспорване, като правилно е разпределил и доказателствената тежест. Поради това следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора въпроси по приложението на чл. 179 и чл. 193 ГПК.

Касаторът поддържа също така, че въпреки направените с въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада, въззивният съд не е изпълнил задълженията си да даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответните доказателства. Поради това счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като в противоречие с практиката на ВКС /т. 2 на ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС/ въззивният съд се е произнесъл по въпросите:

-Длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страната относно възможността й да предприеме процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които действия страната е пропуснала да извърши в първата инстанция поради непълнота на доклада и на дадените указания;

-Длъжен ли е въззивният съд, при непълен и неясен доклад на първоинстанционния съд, да обезпечи правилното приложение на императивни матеиралноправни норми, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответните доказателства.

Действително в допълнението към подадената от Ю. С. Д. въззивна жалба се съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения, изразяващи се в непълнота и неяснота на доклада с твърдението, че дадените указания относно подлежащите на доказване факти и тежестта на доказване са общи и бланкетни, като съдът не е изпълнил задължението си да й укаже за кои обстоятелства, на които основава възраженията си, тя не сочи доказателства, като същевременно в нейна тежест е приел за недоказани насрещните й твърдения, в т. ч. за наличие на валидно придобиване на процесния имот, добросъвестно установено и несмущавано спокойно владение върху него и за наличие на основания за упражняване право на задържане върху него.С оглед на това е направено искане въззивният съд да й даде указания относно възможността да предприеме съответни процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които е пропуснала да извърши в първата инстанция поради непълнота и неточност на доклада и дадените указания.

Тези оплаквания, а оттам и исканията, са приети от въззивния съд за неоснователни в постановеното по реда на чл. 267, ал. 1 ГПК определение №358/16.08.2019г. по съображения, че първоинстационният съд е изготвил проект за доклад с определение №940/16.05.2018г., където обстойно и ясно е очертал предмета на спора, определил е квалификацията на спорното право, разпределил е правилно доказателствената тежест и се е произнесъл по доказателствените искания, като в съдебното заседание, проведено на 05.07.2018г. страните не са заявили възражения по доклада. Взето е предвид, че първоинстанционният съд е изготвил пълен и коректен доклад, уважени са своевременно направените доказателствени искания и доказателствените искания са събрани по надлежния процесуален ред. Съображения в същия смисъл са изложени и в постановеното от въззивния съд решение.

Според настоящия състав следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по въпросите, касаещи задължението на въззивния съд да извърши съответните съдопроизводствени действия при непълен и неясен доклад на първоинстанционния съд. Извършената от въззивния съд преценка съответства напълно на указанията по приложението на процесуалния закон, дадени в ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, доколкото в настоящия случай не може да бъде споделена тезата на касатора, че по причина непълния и неясен доклад на първоинстанционния съд направени от нея възражения, в т. ч. за наличие на валидно придобиване на процесния имот, добросъвестно установено и несмущавано спокойно владение върху него и за наличие на основания за упражняване право на задържане върху него, са останали недоказани – в постановеното от първоинстанционния съд решение е прието за безспорно, че от сключването на договора през 2016г. Ю. Д. владее процесния имот – упражнява фактическа власт върху имота, като се счита за негов собственик. С оглед особеностите на случая е прието, че добросъвестността й на купувач е ирелевантна за нейната легитимация /следва да бъде взето предвид, че позоваване на придобивна давност от нейна страна не е направено/. При обсъждане основателността на направеното възражение за задържане обаче съдът е признал качеството й на добросъвестен владелец, т. е. ообросъвестно установеното, несмущавано спокойно владение не е било отречено. Възражението за задържане е прието за неоснователно по причина, че нито един от претендираните разходи, които са приети за доказани, не представлява основание за признаване право на задържане, което е установено от закона само за реализиране правото на добросъвестния владелец да получи заплащане на подобренията на имота и необходимите разноски за запазването му.

Съображения в същия смисъл са изложени и в обжалваното въззивно решение. Прието е, че към момента на закупуване на процесния имот Ю. Д. е имала качеството на добросъвестен владелец /т. е. това качество не й е отречено като недоказано/. Искането е прието за неоснователно следователно не по причина недоказаност, а тъй като посочените разноски /за заплащане на публични задължения/местни данъци, както и за заплащане на СОТ за имота/ нямат характера на необходими разноски, направени за запазване на недвижимия имот – необходими разноски за неговото съществуване.

Според касатора въззивният съд е отрекъл основателността на пет групи от нейните доводи без да ги обсъди, а именно доводите относно отсъствието на противопоставяне от страна на ищцовото дружество на процесната сделка веднага след узнаването й; доводите, че ако търговецът е пропуснал да се противопостави веднага на извършена от негово име сделка, той следва да понесе последиците от избраната от него форма на противопоставяне /завеждане на дело след повече от 2 месеца/; доводите относно отсъствието на процесуална преклузия на позоваването на разпоредбата на чл. 301 ТЗ; доводите за неправилна преценка на доказателствата и необоснованост на първоинстанционното решение; доводите за неправилност и необоснованост на изводите на първоинстанционния съд за недоказаност и неоснователност на възражението за право на задържане. С оглед на това поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС /решение №361/14.12.2011г. на Първо ГО на ВКС по гр. д.№771/2010г./въззивният съд е разрешил въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните.

Освен това касаторът счита, че съдът не е разгледал и не е обсъдил в съвкупност доказателствата по делото и по-специално не е обсъдил показанията на св.К. М., според които дружеството е узнало за процесната сделка през юли-август, 2017г. С оглед на това поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС /решение №217/09.06.2011г. по гр. д.№761/2010г. на Четвърто ГО на ВКС; решение №344/21.09.2012г. по гр.№862/2011г. на Четвърто ГО на ВКС/ въззивният съд е разрешил въпроса за задълженията на въззивния съд да прецени всички доказателства по делото и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не.

Действително сочените в изложението доводи не са обсъдени от въззивния съд детайлно. Това обстоятелство обаче само по себе си не би могло да обоснове наличие на поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване, тъй като на първо място част от доводите /относно отсъствието на противопоставяне от страна на ищцовото дружество на процесната сделка веднага след узнаването й; доводите, че ако търговецът е пропуснал да се противопостави веднага на извършена от негово име сделка, той следва да понесе последиците от избраната от него форма на противопоставяне /завеждане на дело след повече от 2 месеца/; доводите за неправилност и необоснованост на изводите на първоинстанционния съд за недоказаност и неоснователност на възражението за право на задържане/, макар и пестеливо, са обсъдени от въззивния съд. При това следва да се отбележи, че при наведени доводи за неправилност или необоснованост на изводите на първоинстанционния съд, въззивният съд дължи извършването на самостоятелна преценка по основателността на определени доводи, в случая доводите, касаещи основателността и доказаността на възражението за право на задържане, каквато в обжалваното решение е извършена, както вече беше отбелязано. Макар и без позоваване на разпоредбата на чл. 301 ТЗ, въззивният съд е извършил преценка за наличието на своевременно противопоставяне от страна на дружеството на извършеното през 2016г. разпореждане.

Действително в обжалваното решение не са обсъдени детайлно всички събрани по делото доказателства и по – специално свидетелските показания, но, доколкото не се твърди показанията на разпитаните свидетели да са противоречиви, не може да бъде споделена тезата на касатора за необходимостта касационното обжалване да бъде допуснато поради противоречиво разрешаване на въпроса за задължението на въззивния съд ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не.

Следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че между страните по делото не е съществувал спор, че дружеството е узнало за сключването на процесната сделка през месец юли-август, 2017г. – тази дата е посочена в исковата молба, това твърдение не е било оспорено от Ю. Д. и освен това се посочва като установено и в подадената от нея касационна жалба. С оглед тази безспорност не може да бъде споделена тезата на касатора за необходимостта касационното обжалване да бъде допуснато по причина необсъждане на доказателствата, касаещи установяване момента, в който представляващото дружеството лице, респ. съдружниците, са узнали за сделката. Обстоятелството по какъв начин е установен този факт, както и дали фактът е установен или не е ирелевантно за крайния извод на съда, касаещ основателността на предявения иск.

Значение за крайния извод на съда има извършената от съда преценка дали дружеството се е противопоставило явно, недвусмислено и веднага на сделката по смисъла на чл. 301 ТЗ. Както беше посочено по-горе, в обжалваното решение е прието, че извършените от дружеството действия /определени от съда като активни/ по оспорване на договора чрез ангажиране на адвокат и предявяване на настоящия иск, както и по сигнализиране на компетентната прокуратура във връзка с използването на неистински документи при изповядване на сделката, са своевременни предвид трайното местожителство на управителя и съдружниците в Република К., както и че е налице противопоставяне на търговското дружество, направено в разумен срок след узнаването, което представлява отказ за потвърждаване, както и позоваване на недействителността.

Изводите на съда не са в противоречие с посоченото в изложението решение №51/10.02.2012г., постановено по гр. д.№962/2011г. на Второ ГО на ВКС, в което е прието, че противопоставянето следва да е веднага, след узнаването от страна на търговеца за извършените действия. Аналогични съображения се съдържат, както вече беше отбелязано, и в обжалваното решение.

Въпрос на тълкуване с оглед особеностите на всеки конкретен случай е дали подобно противопоставяне е налице. Поради това следва да се приеме, че така поставените въпроси по същността си представляват касациони оплаквания за неправилност на обжалваното решение, доколкото защитната теза на касатора е, че дружеството е следвало да се противопостави на сделката още към момента на вписването в Службата по вписванията, която теза обаче не е била споделена.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №79/30.09.2019г.,постановено от тричленен състав на ГК на Апелативен съд-Б. по в. гр. д.№280/2019г.

Определението е окончателно.

Председател:Членове: