О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 963

гр. София, 28.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди двадесет и пета година, в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 1730 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 2223/06.03.2024 г., подадена от В. Н. К. и Т. З. К., чрез адвокат Г. Ч., срещу решение № 23 от 30.01.2024 г. по гр. д. № 20231800500498/2023 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 98 от 11.05.2023 г. по гр. д. № 938/2015 г. на Районен съд – Е. П. за изнасяне на публична продан на следния недвижим имот, находящ се в [населено място] , [община], Софийска област: дворно място, представляващо УПИ * в кв. 48 по плана на [населено място], с площ от 1360 кв. м, и находящата се в него полумасивна жилищна сграда, включваща източна и западна част, със съседи на парцела по скица: имот *, имот *, имот * и имот *, *; с пазарна стойност на имота съгласно заключението на вещото лице от 301 320 лв., като е постановено получената от проданта сума да се разпредели, както следва: за Е. Н. Ц. и И. С. Ц. – 1/2 ид. ч. в режим на СИО; за В. Н. К. и Т. З. К. – 1/2 ид. ч. в режим на СИО.

Въззивният съд, сезиран с жалба от В. Н. К. и Т. З. К., е посочил, че фактическата обстановка е установена вярно от Районен съд – Е. П. и изчерпателно описана в решението му. Препратил е към изложените от последния мотиви на основание чл. 272 ГПК.

Относно доводите на жалбоподателите за възлагане на делбения имот е приел за неоснователно твърдението, че районният съд е следвало да обсъди искането им за възлагане на имота, както и че са били налице предпоставките за възлагане. Приел е, на първо място, че в нарушение на чл. 349, ал. 4 ГПК такова искане е било отправено несвоевременно - с писмена молба след приключване на първото открито съдебно заседание във фазата по извършване на делбата, както и че, на второ място, молбата не съдържа валидно искане за възлагане, тъй като е формулирана като такава за „закупуване на 1/2 част на ищците Е. и И. Ц.“ и не може да се квалифицира нито по ал. 1, нито по ал. 2 на чл. 349 ГПК. На трето място, според въззивния съд в молбата не се сочи валидно основание за възлагане нито по ал. 1, нито по ал. 2 на чл. 349 ГПК, тъй като в нея не се твърди, че делбеният имот е бил притежаван в режим на СИО, нито че молителите са живели в него към момента на откриване на наследството. За пълнота, Софийски окръжен съд е изложил и че не са налице материалноправните предпоставки за възлагане на делбен имот по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК, тъй като тази разпоредба е относима само към делба на съсобственост, възникнала от наследяване, докато в случая съсобствеността между съделителите върху делбените имоти е възникнала в резултат на съдебна спогодба по друго делбено дело; поради същата причина е напълно неотносим (а и недоказан) доводът, касаещ момента на откриване на наследството - неизвестно на кое лице; дори да се даде вяра на твърденията, че този момент е настъпил през 1993 г., жалбоподателите не отговарят на изискванията за възлагане по чл. 349, ал. 2 ГПК, тъй като самите те твърдят, че живеят в имота от по-късен момент – 1994 г.; в действителност този момент е дори още по-късен, тъй като съгласно удостоверението за промяна на настоящ адрес съделителката В. К. е била регистрирана на адреса на делбения имот едва от 10.06.1997 г. Същевременно съдът е намерил за ирелевантни доводите, че именно жалбоподателите владеят и ползват имота, както и че със собствени сили и средства го били изградили и съхранили в състоянието, в което се намира в момента. Посочил е, че тези твърдения, дори да бъдат доказани, биха могли да обосноват единствено претенция по сметки по чл. 346 ГПК, или да бъдат аргумент при разпределение по чл. 353 ГПК, но те не съставляват основание за възлагане на имот в никоя от хипотезите на чл. 349 ГПК.

Относно доводите на жалбоподателите, че те са придобили целия делбен имот по давност на основание чл. 79, ал. 1 ЗС, респ. част от него - по силата на учредено в тяхна полза право на строеж, въззивният съд се е позовал на влязлото в сила решение по допускане на делбата, с което със сила на пресъдено нещо е определено кои имоти между кои лица се делят и какви са частите на всеки съделител.

Софийски окръжен съд е счел за неоснователно становището на жалбоподателите, че към настоящия момент съществува възможност за обособяване на реални дялове от делбените имоти. Визирал е, че първоинстанционният съд е допуснал съдебно-техническа експертиза по този въпрос, както и е отправял многократни запитвания до главния архитект на общината относно поделяемостта на поземления имот и построената в него сграда; били са внасяни проекти за изменение на ПУП и от двете страни по делото; издадена е заповед на кмета на общината за изработване на проект за ПУП-ИПР за разделяне на процесния УПИ, която обаче е била отменена по жалба на В. К.. Нещо повече, в открито съдебно заседание на 18.05.2022 г. първата съдебна инстанция изрично е указала на страните, че следва да предприемат съответните действия пред общината за провеждане на процедура по изменение на ПУП и обособяване на нови самостоятелни обекти на собственост, като представят доказателства за това. Също така, с мотивирано предписание и становище от 15.11.2022 г. главният архитект на община Е. П. детайлно е указал на страните какви действия следва да предприемат, за да се разреши изработването на ПУП-ИПРЗ, както и да се одобри технически инвестиционен проект за извършване на СМР по обособяване на два самостоятелни обекта от жилищната сграда. След докладване и приемане на тези становища са били проведени още две открити съдебни заседания, в които са приети основно и допълнително заключение по СТЕ. Независимо от това, както и от изричните указания на съда за представяне на доказателства, до приключване на съдебното дирене страните не са представили такива за инициирани процедури съгласно указанията на главния архитект. Вместо това, в хода на устните състезания процесуалният представител на К. изрично е заявил, че настоява за съдебно решение „съобразно представените писмени доказателства“. Тези доказателства, обаче, сочат, че поземленият имот и жилищната сграда са неподеляеми в състоянието, в което се намират понастоящем, а същевременно не са представени доказателства за разделянето им на самостоятелни обекти на собственост, независимо от експертните и административните становища, че при определени условия и след предприемане на поредица от действия това е принципно възможно. Поради това и заради принципа, че имотите се делят в състоянието, в което реално се намират, а не с оглед евентуално бъдещо такова, според въззивния съд делбата следва да се осъществи чрез изнасяне на имотите на публична продан. В тази връзка същият е намерил за неоснователни доводите на жалбоподателите, че имало адресирани искания за разделяне на имота и образувана административна преписка, както и че са дадени указания за процедиране на проекта. Посочил е, че щом няма положителен резултат по тази преписка, нито данни за изпълнение на дадените указания, а и страните не са поискали отлагане на делото до нейното завършване (ако са имали такива намерения), само фактът на съществуването й не е достатъчен нито да обособи реални дялове от делбените имоти, нито да обоснове извършване на делбата по друг начин. За неоснователно е намерил и твърдението, че „спрямо имотите има одобрен проект за изменение на ПУП и това одобрение е с давност 20 години“. Изложил е, че такъв проект все още няма, а на страните само е указано какви действия следва да предприемат, за да се разреши изработването на такъв. Тъй като няма данни за тяхното предприемане, нито за завършване на процедурата по изменение на плана, действителното правно положение не позволява извършване на делбата по желания от К. начин. Довода за наличие на хоризонтална етажна собственост съдът е намерил за несвоевременно заявен - едва в писмените бележки на жалбоподателите.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Намират за противна на закона преценката на въззивния съд делбените имоти да бъдат изнесени на публична продан, при положение че същите са поделяеми.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Цитират съдебна практика на ВКС, с която според тях въззивното решение за изнасяне на имотите на публична продан и игнориране на експертните становища относно поделяемостта им влиза в противоречие.

От насрещните страни е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Атакуваното пред ВКС решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

Същевременно в изложението към касационната жалба не са формулирани въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложени са единствено оплаквания за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК, а в това по съществото на спора. Визирана е съдебна практика, без да се съобразят конкретните решаващи мотиви на въззивния акт за неосъществяване от страните на необходимите действия по чл. 201 и сл. ЗУТ.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Всеки от ответниците по касационната жалба има право на 2000 лв. разноски за адвокат, направени за производството пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 23 от 30.01.2024 г. по гр. д. № 20231800500498/2023 г. на Софийски окръжен съд.

ОСЪЖДА В. Н. К. и Т. З. К. да заплатят на Е. Н. Ц. разноски за производството пред ВКС в размер на 2000 лв. (две хиляди лева).

ОСЪЖДА В. Н. К. и Т. З. К. да заплатят на И. С. Ц. разноски за производството пред ВКС в размер на 2000 лв. (две хиляди лева).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: