Образувано е по касационна жалба на адвокат П.П - САК, в качеството й на пълномощник на В.Г с постоянен адрес в [населено място], срещу решение № 2928 от 27.02.2019 г., постановено по адм. д. № 14609/2017 г. по описа на Върховния административен съд, Второ отделение. Релевирани са оплаквания за нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, съставляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на решението, на заповед № ЗС-303 от 23.11.2017 г. и присъждане на разноски за две съдебни инстанции.

Ответникът – Министър на отбраната, чрез юрисконсулт Въргова, в отговор от 9.07.2019 г. и в съдебно заседание оспорва касационната жалба и моли решението да бъде оставено в сила.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационното оспорване.

Касационната жалба е постъпила в предвидения в чл. 211, ал. 1 АПК 14-дневен преклузивен срок, подадена е от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно и процесуално е допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

С решение № 2928 от 27.02.2019 г., постановено по адм. д. № 14609/2017 г., тричленният състав на Върховния административен съд е отхвърлил жалбата на В.Г против заповед № ЗС-303 от 23.11.2017 г. на министъра на отбраната.

След преценка на събраните по първоинстанционното дело доказателства, наведените в касационната жалба оплаквания и служебна проверка по реда на 218, ал. 2 АПК, настоящият петчленен състав на Върховния административен съд приема следното:

Решението е постановено от компетентен съд, в пределите на правораздавателната му власт, след надлежно сезиране с жалба, поради което е валидно и допустимо.

Предмет на спора пред тричленния състав на Върховния административен съд е законосъобразността на заповед № ЗС-303 от 23.11.2017 г. на министъра на отбраната, с която на основание чл. 80а от ЗДС (ЗАКОН ЗА ДЪРЖАВНАТА СОБСТВЕНОСТ), е разпоредено изземване от В.Г на недвижим имот – частна държавна собственост, включен в жилищния фонд на Министерството на отбраната, находящ се в О. [], О. [], Р. [],[жк], [жилищен адрес].

Горанов е ползвал цитирания имот първоначално по силата на заповед за настаняване № 971 от 5.09.1991 г. на началника на ГЖЧ - София, а впоследствие, въз основа на договор за отдаване под наем от 5.03.2007 г. Правилно съдът е приел, че съгласно чл. 3 от цитирания договор жилището е предоставено временно за периода на действие на § 165 от ПЗР на ЗОВСРБ. Посочената разпоредба, в сила от 06.04.2001 г., която е била със съдържание, че наемните правоотношения на лицата по отменената ал. 3 на чл. 240 се запазват, е била част от ЗОВСРБ, в сила от 28.02.1996. Този закон е отменен с § 2, т. 1 от преходните и заключителните разпоредби на ЗОВСРБ (ЗАКОН ЗА ОТБРАНАТА И ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ) - ДВ, бр. 35 от 12 май 2009 г., в сила от 12.05.2009 г.

Правилно съдът е приел, че по делото няма доказателства Горанов да е бил освободен от военна служба, поради пенсиониране, нито същият да е навършил 65-годишна възраст (видно от данните за ЕГН на лицето), каквито са били изискванията на чл. 240, ал. 3 ЗОВСРБ отм. и на § 4, ал. 1 от ПЗР на Наредба № Н-22 от 16.07. 2010 г. за ползване под наем на имоти от жилищния фонд на Министерството на отбраната и за изплащане на компенсационни суми на военнослужещите и цивилните служители, които живеят при условията на свободно договаряне. Не може да се приеме също така, че жилищен имот в [населено място], попада в район с отпаднала необходимост за Министерството на отбраната по смисъла § 5 от ПЗР на Наредба № Н-22 от 16.07. 2010 г.

Нормата на чл. 226б, ал. 1 от ЗОВС, в сила от 26.02.2010 г., изисква жилищният фонд на Министерството на отбраната да служи за задоволяване жилищните нужди на военнослужещите, каквото качество жалбоподателят не е имал към момента на издаване на писмо рег. № 12086 от 14.09.2017 г. и впоследствие при издаване на заповед № ЗС-303 от 23.11.2017 г. на министъра на отбраната.

Правилно съдът е приел, че с писмо рег. № 12086 от 14.09.2017 г. на Изпълнителния директор на ИА „Военни клубове и военно-почивно дело” Горанов е бил уведомен, че договорът за наем се прекратява. В мотивите към решението е проследена процедурата по връчване на писмото. Първоначално същото е изпратено по пощата на адреса, на който се намира жилището на жалбоподателя, но е върнато с отбелязване на служител на „Български пощи” ЕАД, че на 19.09.2017 г. е поставено известие за пощенската пратка, но същата не е потърсена. От протокола от 4.10.2017 г. се установява, че на посочената дата двама служители на ИА „Военни клубове и военно-почивно дело” отново са посетили адреса за връчване на писмото, но не са открили Горанов и не е намерено друго лице да получи писмото. Следователно е налице повторно търсене на жалбоподателя, което е надлежно документирано от компетентни длъжностни лица. Същите са залепили копие от предизвестието на вратата на жилището и на информационното табло във входа.

Съгласно чл. 24, ал. 1 от Наредба № Н-22 от 16.07. 2010 г., договорите за наем се прекратяват по реда на ЗЗД (ЗАКОН ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ) на основанията, посочени в чл. 23 и в договора за наем, с едномесечно писмено предизвестие. Алинея втора от същия текст изисква предизвестието по ал. 1 да се връчва на наемателя по реда на ГПК (Г. П. К). В тази връзка неправилно по делото е прието, че предизвестието е редовно съобщено при условията на чл. 61, ал. 3 АПК.

Връчването е осъществено при действието на разпоредбата на чл. 47, ал. 1 ГПК, в редакцията й изм. обн. ДВ. бр. 42 от 5.06.2009 г. Този текст е предвиждал, че когато ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, връчителят залепва уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп - на входната врата или на видно място около нея. Когато има достъп до пощенската кутия, връчителят пуска уведомление и в нея. Последващата редакция на чл. 47, ал. 1 ГПК, изм. и доп. ДВ. бр. 86 от 27.10.2017г., не е била приложима, тъй като действията по връчване на поканата са извършени преди влизането й в сила.

Тезата на касатора, че предизвестието за прекратяване на договора за наем не му е било връчено надлежно и той държи процесния имот на годно основание, е неоснователна.

Както бе посочено по-горе, Горанов двукратно е търсен на адреса на ведомственото жилище, което той държи и не е било необходимо да бъде издирван на друг адрес. По делото този адрес се сочи като постоянен и се твърди, че жилището е единствено. Във фазата на административния процес пред органите на министерството на отбраната не участват длъжностни лица – призовкари, а залепването на поканата за доброволно изпълнение, вместо съобщение лицето да се яви в ИА „Военни клубове и военно-почивно дело” да получи документи, не е съществено нарушение на реда на чл. 47, ал. 1 ГПК, в съответната му приложима редакция, тъй като наемателят е имал възможност да се запознае с предизвестието без да посещава Агенцията, с което не са нарушени права на лицето. В тази връзка следва да бъде отбелязано също така, че чрез залепване на уведомление на вратата на апартамента и на информационното табло на входа, Горанов е бил уведомен и за процесната заповед № ЗС-303 от 23.11.2017 г. на министъра на отбраната, която е оспорил в срок с жалба, постъпила направо във Върховния административен съд на 6.12.2017 г., при поставена заповед на 24.11.2017 г. По тази жалба, с писмо вх. № 19327 от 21.12.2017 г., от ответника е била представена административната преписка, към която се съдържа и поканата за доброволно изпълнение. Към момента на даване на ход на делото по същество едномесечният срок, посочен в поканата във всички случаи е бил изтекъл.

При това положение правилно съдът е приел, че с писмо рег. № 12086 от 14.09.2017 г. на Изпълнителния директор на ИА „Военни клубове и военно-почивно дело” Горанов е бил уведомен, че договорът за наем се прекратява на основание чл. 23, ал. 1, т. 1, т. 4 и т. 5 от Наредба № Н-22 от 16.07.2010 г. за ползване под наем на имоти от жилищния фонд на Министерството на отбраната и за изплащане на компенсационни суми на военнослужещите и цивилните служители, които живеят при условията на свободно договаряне. Цитираните норми на Наредбата се отнасят за незаплащане на наемна цена, в случая в продължение на 14 месеца, прекратяване на правоотношението за изпълнение на военна служба, на служебното или трудовото правоотношение в Министерството на отбраната, Българската армия и структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната, както и изтичане на срока за настаняване. В предизвестието са посочени и съответните им текстове на чл. 31, т. 2, т. 7 и т. 8 от договора за отдаване под наем от 5.03.2007 г. Наличието на визираните предпоставки обуславят прекратяване на договора за наем, като е налице и едномесечно предизвестие по чл. 24, ал. 1 от Наредба № Н-22 от 16.07. 2010 г., чийто срок е изтекъл. Правилен е изводът на съда, че Горанов държи имота на отпаднало основание, което е посочено и в процесната заповед. В последната са изложени подробни мотиви относно възникването на наемното правоотношение и развилото се административно производство по прекратяване на договора за наем.

Съдът е преценил също така, че Конвенцията за защита правата на човека допуска ограничаване на защитените в чл. 8 права, на основания, предвидени в закона, включително за защита на правата и свободите на други правни субекти. Лицето е обитавало в продължителен период държавно жилище от фонда на министерството на отбраната, без да отговаря на законовите изисквания за това, като предпоставките за прекратяване на договора от 5.03.2007 г., които са отразени в чл. 31 от този договор, са му били известни. При наличието на част от тях, цитираното министерство няма законово задължение да осигурява жилище на Горанов, а същият е имал продължителен срок да предприеме действия пред съответна общинска администрация или с други наемодатели за устройването му с жилище, при условие че няма друг имот с такова предназначение. Такава възможност му е предоставена и в съдебната фаза на административния процес. С определение от 28.12.2017 г., постановено по адм. д. № 14609/2017 г., тричленен състав на Върховния административен съд е спрял предварителното изпълнение на заповед № ЗС-303 от 23.11.2017 г. на министъра на отбраната и това продължава и към настоящия момент. В тази връзка не може да бъде прието, че са нарушени негови конституционни права и права, произтичащи от международни актове. Разпоредбата на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Р. Б изрично сочи, че не се допуска упражняване на права, ако то накърнява права или законни интереси на други.

Съгласно чл. 80а, ал. 1 от ЗДС (ЗАКОН ЗА ДЪРЖАВНАТА СОБСТВЕНОСТ) имот - държавна собственост, предоставен за ползване и управление на Министерството на отбраната, Българската армия и структурите на подчинение на министъра на отбраната, който се владее или държи без основание или на отпаднало основание от друго физическо или юридическо лице, или който се ползва не по предназначение, се изземва въз основа на заповед на министъра на отбраната.Фактът, че жилището е държавна собственост се установява от акт № 9506 от 6.09.1976 г.

Правилно съдът е приел, че процесната заповед е издадена от компетентен орган, в дължимата форма и съдържание по чл. 59, ал. 1 и 2 АПК, при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила, правилно приложение на относимите материалноправни разпоредби и целта на закона, а именно ефикасна защита държавната собственост, предоставена за ползване и управление на Министерството на отбраната, при наличие на отпаднало основание.

Цитираните от касатора съдебни актове на Върховния административен съд (решение № 9871 от 18.07.2018 г. по адм. д. № 966/2018 г. на състав на ІІІ отделение и решение № 14791 от 30.11.2018, по адм. д. № 11792/2018 г. на петчленен състав), които са само по един и същи казус, се отнасят до друга фактическа обстановка, а именно за настанено лице в жилище преди последното да бъде включено във фонда на МО през 1979 г., като новият приобретател на имота Министерство на отбраната, е получил процесния имот с тежест - настанен наемател с жилищна нужда. При това положение не може да бъде прието, че коректно е посочена съдебна практика, в противоречие с оспореното решение на тричленния състав.

Съдът е постановил обжалваното решение при правилен анализ на събраните по делото доказателства, които са разгледани в тяхната съвкупност, с оглед на релевантността им към нормите на материалния закон, който е приложен правилно.

Не се констатират твърдените от касатора отменителни основания, поради което оспореното решение се оставя в сила.

Предвид изхода по спора не са налице предпоставките на чл. 143, ал. 1 АПК за присъждане на разноски в полза на В.Г.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, петчленен състав, Втора колегия, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2928 от 27.02.2019 г., постановено по адм. д. № 14609/2017 г. по описа на Върховния административен съд, Второ отделение.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.