Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационната жалба на [община] против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 552 от 11.11. 2013 год., по т. д.№ 1077/2013 год., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд № 322 от 11. 07.2013 год., по т. д.№ 20/2013 год. за уважаване на предявените от [фирма], със седалище [населено място] срещу касатора, като ответник, обективно кумулативно съединени искове: по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата - 57 461.71 лв., неплатено възнаграждение по договор от 21. 11.2007 год. и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 17 830.96лв., обезщетение за забава в плащането на паричен дълг.

С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила и на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответната по касационната жалба страна е възразила по основателността и.

С определение № 728 от 16.12.2014 год. на второ т. о. на ВКС е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на възприетото от въззивния съд разрешение по отношение на поставения от касатора процесуалноправен въпрос – „Следва ли въззивният съд да обсъди всички приети по делото писмени доказателства и възражения на жалбоподателя – ответник? ” със задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираните с касационната жалба съдебни решения, постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК.

За да потвърди първоинстанционния съдебен акт на Пловдивския окръжен съд, с който предявените срещу [община] осъдителни искови претенции са уважени до размера на присъдените суми, въззивният съд е приел за доказано договорното неизпълнение на основното задължение на ответника - настоящ касатор, поето със сключения, въз основа на проведена обществена поръчка, договор за сметосъбиране, сметоизвозване и депониране на битови, растителни и строителни отпадъци от 21.11.2007 год. - да заплати уговореното възнаграждение. Изложени са съображения, че при липсата на възникнал в хода на делото спор между страните както относно валидността на облигационната връзка помежду им, така и относно произхода на претендираното вземане, материализирано в двустранно подписана за исковия период данъчна фактура, чиято автентичност е не е била оспорена в процеса, съществуването на твърдяното в исковата молба задължение на ответника е доказано и неизпълнението му обуславя ангажиране договорната отговорност на последния, съобразно общото законово правило на чл. 79, ал. 1 ЗЗД.

С оглед изхода на спора по главния иск, като основателен е преценен и акцесорния иск, основан на чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Допълнителен аргумент в подкрепа на приетата основателност на главния иск, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, е извънсъдебното поведение на ответното ЮЛ - счетоводно отразяване на процесната фактура с № 201118282820, 12. 2008 год. в неговото счетоводство и използван по същата данъчен кредит, което само по себе си сочи на признаване вземането на ищеца в претендирания и стойностно изразен в издадения счетоводен документ размер.

Позовавайки се на спорния характер на вземането, произтичащо от „техническа грешка при предходно плащане на изпълнителя”, заявено от [община] в уведомително писмо, изх. № 14. 00. 3948/ 06.11.2008 год. до ищцовото търговско дружество решаващият състав на въззивния съд е отрекъл основателността на въведеното от длъжника защитно възражение за погасяване на дълга му чрез надлежно извършено извънсъдебно прихващане. Посочил е, че изявлението за прихващане не е породило целеното правно действие, поради отсъствие на законовите изисквания на чл. 103 ЗЗД, а единственият път за защита в настоящето производство, при установената неликвидност на насрещното вземане, е чрез предявена насрещна искова претенция, каквато по делото отсъства. Поради това е оставил необсъдени представените в тази вр. писмени доказателства.

По въпроса по който е допуснато касационното обжалване е формирана задължителна съдебна практика по см. на т. 2 на ТР № 1/ 19. 02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, която се споделя от настоящия съдебен състав. Според същата, изразена в № 94 от 28. 03. 2012 год., по гр. д.№ 701/2011 год. на І г. о.; № 460 от 27.05.2010 год., по гр. д.№ 768/2009 год. на І г. о.; №589 от 29.06.2010 год., по гр. д.№ 1359 / 2009 год. на І г. о. ; № 217 от 09.06.2011 год., по гр. д.№ 761/2010 год. на ІV г. о. въззивният съд, като съд по съществото на правния спор и с оглед въведеното с чл. 235, ал. 2 ГПК изискване, е длъжен всякога да направи свои самостоятелни фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички ангажирани допустими и относими доказателства, както възражения и доводи на страните

Цитираната практика е в пълно съгласие и със задължителните постановки в ТР № 1/09.12.2013 год. на ОСГТК, с което са възпроизведени разясненията за правомощията и задълженията на въззивния съд, дадени с ТР № 1/17.07.2001 год. на ОСГК на ВС.

Същите са в смисъл, че обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, поради което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност, а основната е въззивната инстанция да реши спора по същество. Ето защо съобразно собственото си становище относно крайния му изход въззивният съд може да потвърди или да отмени решението на първостепенния съд и уредбата на второинстанционното производство, като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, не води до промяна на тази му характеристика.

В случая Пловдивският апелативен съд е процедирал в несъответствие с тази задължителна практика на касационната инстанция.

Видно от съдържанието на отговора на исковата молба ответникът се е позовал не само на извършено от него извънсъдебно прихващане със сумата заплатена на ищцовото търговско дружество за предходен период над дължимата такава, поради несъобразяване размера на престацията с началния момент на влизане в сила на актуализираните цените на извършваните от изпълнителя дейности, изрично уговорен с договорната клауза на т.В в допълнително споразумение от 29.02.2008 год., но макар и непрецизно, както е отчел в мотивите си и въззивният съд, е въвел в процеса и съдебно възражение за прихващане със същото това вземане, но по него липсва произнасяне.

Следователно, освен че е принципно неправилно и в несъответствие с процесуалния закон изразеното от Пловдивския апелативен съд становище, че „поради спорния и неликвиден характер на вземането, претендирано от възложителя – ответник, пътят за неговата защита и доказване в рамките на висящото производство е само чрез насрещен иск”, лишен от основание в процесуалния закон и данните по делото е изграденият правен извод, че позицията на [община], своевременно заявена пред първоинстанционния съд, е само за осъществено извънсъдебно прихващане, т. е., че липсва заявено възражение за прихващане.

В тази вр. решаващият състав на въззивната инстанция не е взел предвид, че позовавайки се именно на процесуалното поведение на [община] и заявеното от нея възражение за прихващане, наред с възражението за погасяване на дълга и чрез направено извънсъдебно прихващане, Пловдивският окръжен съд, с доклада си по чл. 146 ГПК е дал и изрични указания, че в тежест на ответника по делото, е да докаже възраженията си. Други възражения, извън горепосочените, ответната страна не е въвела в процеса. Или, употребявайки множествено число по отношение предприетите форми на защита на ответната Община, първостепенният съд всъщност е включил и двете възражения в предмета на делото. Въпреки това в съобразителната част на постановения съдебен акт е приел, че по тях не дължи произнасяне, оставяйки без обсъждане и събраните в тази вр. доказателства, които е приел за относими към спора и процесуално допустими. Като не е съобразил горното и сам не се е произнесъл по редовно и своевременно заявеното от ответника и поддържано в производството по делото възражение за прихващане, наред с другото защитно възражение на същия, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалното правило на чл. 12 ГПК и е постановил процесуално незаконосъобразно решение, което следва да бъде отменено. Отделен в тази вр. е въпросът, че приемайки за непрецизно заявеното, като защитна позиция, прихващане въззивната инстанция е следвало да изясни каква е била действителната воля на ответника, обективирана в отговора на исковата му молба.

Според формираната по реда на чл. 290 и сл. ГПК практика на ВКС, израз на която е и постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 609/15.01.2009 год., по т. д.№ 323/2008 год. на І т. о., споделяща се от настоящия съдебен състав, защитата на ответника срещу иска би могла да се изразява както в оспорване на претендираното от ищеца право относно фактите, обуславящи възникването на основанието и досежно подвеждането им под елементите на фактическия състав на приложимата правна норма, така също и чрез заявяването на правопогасяващи съществуващото право възражения. От вида на правопогасяващите възражения е и позоваването на последиците на настъпила компенсация – извънсъдебна, респ. съдебна, както е в разглеждания случай и по тях, съобразно заявената поредност решаващият съд е длъжен да се произнесе.

С оглед изложеното обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено. На осн. чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане на въззивния съд, който след като си изясни защитната позиция на ответника, обективирана в отговора на исковата му молба, да се произнесе по евентуално заявеното в хода на делото съдебно възражение за прихващане. При необходимост за установяване на предпоставките за извършване на съдебна компенсация е необходимо въззивният съд да изслуша и заключение на вещо лице. На осн. чл. 294, ал. 2 ГПК при новото разглеждане на делото Пловдивският апелативен съд дължи произнасяне и по отговорността за деловодните разноски, направени пред касационната инстанция.

Водим от горните съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл. 293, ал. 3, във вр. с ал. 1 ГПК

РЕШИ:

ОТМЕНЯ въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 552 от 11.11. 2013 год., по т. д.№ 1077/2013 год..

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: