Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на "Д"ЕООД свреди породени от увреждане на имиджа и намаляване на клиентелата

В писмено уточнение от 28.12.2007 г. направено пред първоинстанционния съд процесуалният представител на ищците е посочил за ответник НАП, която в отговор към исковата молба е посочила адрес за призоваване и съобщения - ТД на НАП - София, бул. "Витоша" № 6, ет. 6, ст. 7., на който адрес са връчвани всички съобщения по делото (в диспозитива на решението е допусната ЯФГ като вместо НАП както е в мотивите е вписано ТД на НАП). С обжалваното решение съдът е събрал и обсъдил относимите за спора писмени доказателства - отменените актове, допуснал свидетели и съдебна експертиза които е обсъдил и изложил подробни мотиви. Действително е установен е спад в дейността на дружеството за посочения период, но не е установено безспорно дали те са следствие и в причинна връзка с отменените съдебни актове. При тези данни правните изводи на съда са, че искът на З. Т., като физическо лице за присъждане на неимуществени вреди е неоснователен и недоказан. Мотивите са свързани с липсата на първото изискване от комулативните такива на иска по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ - наличие на отменен незаконосъобразен административен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата по повод изпълнение на административна дейност, тъй като той не е адресат на административните актове на които се позовава. Прието е, че претърпените от ищеца неимуществени вреди - като стрес, влошено здравословно състояние, лошо финансово състояние и др. не са в причинна връзка с отменените актове. По отношение на ищеца "Дискавари-95" ЕООД неоснователността на иска е обоснована с липсата на възможност юридическо лице да търпи такива вреди, тъй като неимуществените вреди по принцип са свързани със субективни усещания и преценки.

Решението е правилно и следва да се остави в сила.В случая основния спорен въпрос е свързан с правната възможност за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на ищеца като ФЛ и на дружеството "Дискавъри-95 ЕООД, търпени вследствие на отменени като незаконосъобразни административни актове и за които вреди се твърди че са пряка последица от отменените актове.

Неоснователно е оплакването на касационните жалбоподатели, че решението е необосновано. Съдът е обсъдил всички доказателства по делото и е изложил подробни мотиви, включително и по отношение на имуществени вреди които евентуално би търпяло търговското дружество въпреки, че не е бил сезиран с такъв иск и съдът не е дължал произнасяне по непредявен иск.

Безспорно на основание чл. 1, ал. 1 и ал. 4 от ЗОДОВ обезщетение се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Следователно един от елементите на отговорността е наличието на причинна връзка между незаконосъобразния административен акт и твърдяната вреда. Вредите трябва да се преки и като такива следва да се разбират само тези, които са типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоностния резултат, т. е., които са адекватно следствие от увреждането. Освен преки, вредите следва да бъдат и непосредствени, т. е. да са настъпили по време и място, следващо противоправния резултат. При ищеца видно от направената съдебно-психологическа експерти за здравословното му състояние понегови данни е влошено от 2007 г. след обявяване на търговете, когато е получил исхемичен инсулт(л. 56).Вещото лице е изяснило че е налице завишена невротичност, която би могла да бъде както от прекарния инсулт, така и от физиологично изчерпване и напрагнатост т. е. няма категорични даннпи че то е пряка и единствена последица от отменените административни актове.

Няма спор в правната теория, че обезщетенията за неимуществени вреди се присъждат за конкретно претърпени физически и психически болки, страдания и неудобства, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. По силата на чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието "справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на редица, конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, имащи значение за правилното определяне на основанието за присъждане на обезщетението както и неговия размер. В тежест на ищеца З. Т. е да ги докаже както и причинната връзка с отменените актове на които се позовава. В конкретния случай това не е сторено. Той не е адресат на административните актове на които се позовава и правилно съдът е приел, че липсва първата от необходимите кумулативни предпоставки за уважаване на иск по реда на чл. 1 от ЗОДОВ. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата по този закон.

Търговското дружество е самостоятелен правен субект, който съществува в правния мир отделно и независимо от собственика на капитала му и от лицата които го управляват и представляват и точно такава е целта на съществуването му за разлика от статута на едноличния търговец поради което правилен е извода на съда и за липсата на причинна връзка между отменените актове и претърпените негативни преживявания от Трендафилов във връзка със съдебните производства по обжалване на административните актове.

Няма основание да се присъжда обезщетение за неимуществени вреди на ЮЛ и по конкретно на търговец, защото всичките им права са имуществени. Търговското предприятие е съвкупност от права и задължения с паричен еквивалент. Вредите, които търпи се отразяват в патримониума му, съставен от права и задължения с имуществен еквивалент. Търговецът няма неимуществени активи и пасиви, поради което не би могъл да претендира и обезщетение за неимуществени вреди. Вярно е, че в чл. 7 от Конституцията на РБ е предвидено, че държавата отговаря за вреди, причинени от незаконосъобразни актове или действия на нейни органи или длъжностни лице. Проекция на този принцип е разпоредбата на чл. 203 от АПК съгласно която исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица се разглеждат по реда на тази глава, а за неуредените въпроси се прилагат разпоредбите на ЗОДОВ. При съпоставката на отговорността по реда на чл. 45 и сл. от ЗЗД и тази по чл. 203 от АПК във връзка с чл. 1 от ЗОДОВ на първо място е различието в основание. Отговорността по ЗЗД почива на забраната да не се вреди другиму, докато отговорността по ЗОДОВ е изградена върху идеята за задължението на администрацията да работи законосъобразно. Именно при неспазване на това задължение и когато вследствие на него са причинени вреди в за граждани и ЮЛ възниква основание за ангажиране на отговорността на съответните държавни институции. Освен това непозволеното увреждане по ЗЗД има субективна страна и тя винаги е вината т. е. субективното отношение на деликвена към противоправното деяние докато отговорността по ЗОДОВ винаги е обективна и безвиновна и възниква при осъществяване на административна дейност. Затова за да могат частноправните субекти да реализират защитата на правата си по реда на чл. 1 от ЗОДОВ те следва да докажат претърпени вреди, техния характер, размер и пряка - следствена връзка с противоправното поведение на държавен или общински орган или длъжностно лице по повод на извършвана административна дейност. Дори да се приеме че допустима исканата съдебна защита в конкретния случай не е установено по безспорен начин дали отменените данъчни актове са причинили увреждане на името дружеството което пък от своя страна е довело до намаляване на клиентелата. Правилно съдът е приел и обсъждал изготвената съдебно счетоводна експертиза в съвкупност с останалите доказателства по делото. Обоснован е извода че в крайна сметка намаляването на клиентите на дружеството, не би могло да се приеме за безпорно доказано че последица и се дължи на отменените административни актове.

Неоснователен се явява и доводът за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила във връзка с направен отвод по чл. 12, ал. 2 от ГПК отм. понастоящем чл. 22 от ГПК на съдията във връзка с отказ за допускане събирането на допълнителни доказателства. Основанията за отвод са подробно изброени в посочения чл. 22 от ГПК и правилно съдът не го е уважил. Недопускането на едно или друг доказателства не представлява основание за отвод, а основание за касационно възражение.

Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд - ІІІ отделение, РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА

решение № 53/05.01.2011 г. по адм. д.№ 7889/2009 г. по описа на Административен съд - София-град.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ В. К. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ Й. К./п/ В. П. В.П.