Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Главна дирекция "Гранична полиция" - МВР, срещу решение № 61 от 21.02.2018 г. по адм. дело № 529/2017 г. на Административен съд - Хасково, с което е отменена издадена от касатора заповед № УРИ 3282з-1258/04.05.2017 година. Касаторът поддържа в касационната жалба чрез процесуален представител, че обжалваното решение е неправилно - необосновано и постановено в нарушение на материалния закон, иска отмяната му, отхвърляне на жалбата срещу оспорената заповед, присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

Ответникът по касационната жалба Н.А от [населено място] в писмени бележки иска потвърждаване на решението и присъждане на разноски.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, в настоящия състав на пето отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, както и в рамките на преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. За да се произнасе по съществото й, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

За да постанови обжалваното решение, Административен съд - Хасково е приел за установено, че с оспорената пред него заповед, издадена на основание чл. 204, т. 3, чл. 194, ал. 2, т. 1 и т. 2, чл. 197, ал. 1, т. 3 от ЗМВР, във връзка с чл. 200, ал. 1, т. 11, предл. 1 - во и ал. 2 от ЗМВР във връзка чл. 197, ал. 3 от с. з., на Н.А, заемаща длъжността младши разследващ полицай (ГПУ Свиленград) в сектор "РДГП - Елхово" от отдел "Разследване" при Главна дирекция "Гранична полиция" - Елхово, е наложено дисциплинарно наказание "порицание" за срок от една година, считано от датата на връчване на заповедта. Така определеното общо наказание е наложено за три описани в заповедта дисциплинарни нарушения.

Според оспорената пред Административен съд - Хасково заповед на 28.01.2017 г. Н.А в качеството й на разследващ орган по БП 21/2017 г. по описа на ГПУ Свиленград с протокол е иззела МПС и намиращ се в него мобилен телефон марка „Нокия“, който телефон също представлява отделно веществено доказателство и като такова следва надлежно да бъде иззето и съхранено. Атанасова не е иззела и съхранила това веществено доказателство по установения ред, а го е оставила в иззетия автомобил, с което е нарушила чл. 2, т. 1 и 2 и чл. 12 от Вътрешните правила за условията и реда за съхранение в структурите на МВР на веществени доказателства, събрани по реда и условията на НПК, утвърдени със заповед 8121з-189/13.06.2014 г. на министъра на вътрешните работи. Съгласно чл. 2, т. 1 от посочените вътрешни правила разследващият орган е длъжен да съхранява иззетите веществени доказателства при себе си до 72 часа преди или след извършване на действията по разследването или други процесуални действия с тях. Според т. 2 разследващият орган е длъжен да съхранява иззетите веществени доказателства в складови помещения за съхранение на такива, а съгласно чл. 12, разследващият орган не по-късно от 48 часа след приключване на действието по разследването или друго процесуално действие с веществени доказателства предава/организира предаването им в съответното място. Правилна е констатацията, че в обжалваната заповед няма определено дисциплинарно наказание за всяко от трите нарушения и обоснован е изводът на съда, че с това е нарушена разпоредбата на чл. 197, ал. 3 от ЗМВР.

Съгласно чл. 197, ал. 3 от ЗМВР на държавен служител, който е извършил две едновременно установени нарушения на служебната дисциплина, наказващият орган, след като определи наказание за всяко, може да наложи: 1. по-тежкото от определените наказания, когато за санкционирането на нарушенията са предвидени различни по вид дисциплинарни наказания; 2. едно общо наказание за максимално предвидения от закона срок, когато за санкционирането на нарушенията са предвидени еднакви по вид наказания.

Посочената норма е диспозитивна в частта си, с което дава възможност на наказващия орган да постъпи в зависимост от посочените в т. 1 и т. 2 хипотези и това изцяло е в рамките на неговата оперативна самостоятелност. Същевременно разпоредбата е императивна в частта си, с която задължава наказващият орган да определи наказание за всяко едно нарушение на служебната дисциплина на държавен служител, който е извършил две едновременно установени нарушения.

По силата на чл. 210, ал. 1 от ЗМВР дисциплинарното наказание се налага с писмена заповед, в която задължително се посочват: извършителят; мястото, времето и обстоятелствата, при които е извършено нарушението; разпоредбите, които са нарушени, доказателствата, въз основа на които то е установено; правното основание и наказанието, което се налага; срокът на наказанието; пред кой орган и в какъв срок може да се обжалва заповедта.

Съществен елемент от определяне на наказанието е не само неговия вид, но и срока, за който се налага, поради което при липса на такъв не може да се приеме, че е било определено всяко от наказанията описани в процесната заповед. В настоящия случай не е определено дисциплинарно наказание за всяко от извършените нарушения, а само е посочено какъв вид наказание се предвижда за всяко и каква е долната и горната граница на размера му. Въведената с чл. 197, ал. 3 от ЗМВР процедура предвижда задължение на дисциплинарно наказващият орган да прецени всяко от нарушенията поотделно и да определи отделни наказания.

Поради това административният орган е допуснал нарушение на изискването на чл. 197, ал. 3 от ЗМВР, тъй като посоченото в заповедта не може да се приеме по какъвто и да било начин за надлежно индивидуализиране на наказание по смисъла и начина вложен от законодателя във въпросната норма.

На следващо място оспорената заповед не е мотивирана в частта й относно определянето вида и размера на наложеното наказание, поради което е постановена в нарушение на чл. 206, ал. 2 от ЗМВР. Последният изисква при определяне на вида и размера на дисциплинарните наказания да се вземат предвид тежестта на нарушението и настъпилите от него последици, обстоятелствата, при които е извършено, формата на вината и цялостното поведение на държавния служител по време на службата. Задължение на дисциплинарно наказващия орган е да изложи мотиви, които да обективират волята му относно избора на съответното дисциплинарно наказание и неговия размер, но в настоящия случай такива мотиви не са посочени. Посоченото обуславя извода за неизпълнение и на задължението по чл. 206, ал. 2 от ЗМВР, което е императивно и влече необоснованост както по отношение въпроса за извършване на нарушението, така и за вида и размера на наложеното наказание. Също така, оценявайки цялостното поведение на държавния служител по време на службата, административният орган изцяло е обосновал извода си на приложената към делото кадрова справка, според която на държавния служител към датата на издаване на заповедта били наложени четири дисциплинарни наказания. Това обаче е необоснован извод, защото по същото време две от наказанията са били отменени.

Предвид посоченото съдът приема, че решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на делото на ответника по касационна жалба следва да се присъдят разноски в размер на 800 лева, като възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, пето отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 61 от 21.02.2018 г. по адм. дело № 529/2017 г. на Административен съд - Хасково.

ОСЪЖДА Главна дирекция "Гранична полиция" - МВР да заплати на Н.А сумата 800 (осемстотин) лева разноски.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.