№ 100

София, 24.02.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в открито заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател:Маргарита Соколова

Членове:Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

При секретаря Н. П. като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4645/2023 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. И. К. срещу решение № 211 от 09.06.2023 г. по в. гр. д. № 153/2023 г. на Русенския окръжен съд, с което частично е отменено решение № 6 от 03.01.2023 г. по гр. д. № 1716/2021 г. на Русенския районен съд и е отхвърлен искът на касатора срещу С. Д. К. за заплащане на сумата 11 059,42 лева, представляваща припадаща се част от разходите за необходим ремонт на фасадата и покрива на сграда в [населено място], [улица], извършен в периода м. май - м. юни 2020 г., както и за заплащане на законната лихва върху тази сума, считано от 29.03.2021 г. до окончателното изплащане.

Ответникът по касация С. Д. К. - ответник по иска, счита, че касационната жалба е неоснователна.

Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и данните по делото, и намира следното:

Въззивният съд е приел, че предмет на делото е иск за заплащане на припадащата се част от необходими разноски за поддържане на сграда със съсобствени обекти в режим на етажна собственост, квалифициран по чл. 48, ал. 7 ЗУЕС и чл. 30, ал. 3 ЗС.

Прието е за установено, че с влязло в сила решение № 73 от 05.04.1995 г. по гр. д. 3390/1993 г. на Русенския районен съд е допуснат до делба недвижим имот, представляващ дворно място с площ 425 кв. м. в [населено място], [улица], заедно с двата етажа над партерния от триетажна масивна сграда, застроена върху 170 кв. м., заедно с 2/3 от общите части на сградата, мази, тавански помещения, едноетажна масивна постройка и надстройката над нея, при права: 4/12 ид. ч. за С. Д. К., 3/12 ид. ч. за Н. Б. Ч., 4/12 ид. ч. за И. Б. Л. - С. и 1/12 ид. ч. за държавата.

С решение № 20 от 12.03.2018 г. по гр. д. № 1519/ 2017 г. на ВКС на РБ, I-во г. о., е допусната съдебна делба на три самостоятелни обекта, находящи се на партерния етаж в същата сграда, заедно с оставащата 1/3 ид. ч. от общите части, като правата на ответника по иска С. К. са определени на 15/180 ид. ч.

Въз основа на няколко прехвърлителни сделки ищецът А. К. е придобил дялове в съсобствеността в сградата.

В мотивите на въззивния съд е прието още, че според данните по делото ремонтът на покрива и фасадата на сградата е бил необходим. За този факт свидетелствали множеството протоколи от общи събрания на етажната собственост, на които са правени опити за приемане на инвестиционен проект за ремонтните дейности, за избиране на изпълнител и за набиране на нужните средства. Обсъдена е и постановената от Министерството на културата принудителна административна мярка (ПАМ) от 12.06.2020 г., с която е разпоредено собствениците на сградата, категоризирана като недвижима културна ценност (НКЦ) - архитектурно-строителен обект, категория „ансамбъл“, в границите на Групов паметник на културата № 2, спешно да довършат започнатия текущ ремонт на фасадата. В посочената ПАМ е констатирано, че при изпълнение на обект „текущ ремонт на фасадата на сградата“, същият е изпълнен от покрива до ниво на партерен етаж, като не е изпълняван авторски контрол на обекта, какъвто е задължителен за обекти НКЦ. Установено е, че изпълнените архитектурни елементи и детайли не отговарят на представения и съгласуван инвестиционен проект, изпълнени са грубо, вкл. мазилката и оцветяването. Посочените мерки е следвало да бъдат изпълнени незабавно от собствениците в 6-месечен срок и за тяхна сметка.

По показания на св. Б. Г., извършила оглед на имота във връзка с изготвяне на техническа експертиза по друго дело през 2017 г., сградата имала нужда от основен ремонт, с подмяна на основни носещи елементи, измазване на стени и тавани, ремонт на покрива, който бил пробит.

По делото е изслушана съдебно-техническа експертиза, която установява извършването на строително-монтажни работи (СМР) в сградата, а именно - ремонт на покрив и фасада, остойностени по пера от вещото лице по средни пазарни цени към момента на извършването им на сумата 44 237,67 лева.

Достигнат е фактическият извод, че предприетият ремонт, който е бил необходим още към есента на 2014 г., когато от кмета на Община - Русе било изготвено указание за аварийно-временно укрепване на сградата в срок до 30.05.2015 г., е извършен от собственика в етажната собственост А. К., като за установяване на възложителните дейности и за извършването на съответните разноски са представени няколко складови разписки. Изслушани са и показанията на св. Д. Д., който сочи, че работел през 2020 г. при ремонта на сградата - на фасадата и покрива й. Плащал му майсторът, но парите ги носел А. К., който бил възложител на ремонта и ходел за материали с майсторите. Св. Д. Х. е установил, че през 2020 г. помагал на А. К. с организацията на ремонт, обхванал фасадата и покрива, като ищецът наемал работниците.

При тези констатации, за да отхвърли иска, въззивният съд е изходил от уредбата на процедурата за отстраняване на повреди в общите части на етажната собственост по ЗУЕС. Приел е, че по силата на чл. 48, ал. 6 ЗУЕС всеки собственик може да извърши със собствени средства, материали и/или труд, необходим ремонт на общи части на сградата и без решение на общото събрание. По делото обаче не били ангажирани доказателства, от които да е видно, че именно ищецът е възложил извършването на ремонта, на кого и при какви условия/цени. Липсвал договор за извършените СМР, какъвто несъмнено бил необходим, тъй като от една страна се касаело за съсобственост и разходите подлежали на отчет пред останалите собственици, а от друга - с оглед гаранцията на извършените строителни дейности. Приетите 4 бр. складови разписки съдът намерил, че не може да цени като доказателства за извършени плащания по няколко съображения: от представените копия има само едно с положени подпис и печат за съставил-предал; общата стойност на стоките по тези разписки представлява около 1/4 от стойността на ремонта съгласно техническата експертиза; стоковите разписки нямали характер на документ, който да удостовери извършено плащане - с тях се документирало фактическото приемане-предаване на стоки, материали и активи, което може да се извърши в различен момент от момента на плащане и/или издаване на фактура. Документ, удостоверяващ извършено плащане, както и момента, в който същото е извършено, е фактурата/фискален бон. Ето защо не може да се приеме за доказано, че ищецът е извършил плащания на СМР към момента, за който се твърди, че е извършен ремонтът, и в размер на заявените с исковата молба суми.

В касационната жалба ищецът А. И. К. аргументира тезата за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Според него при несъмнената констатация за действително извършен ремонт на сграда в режим на етажна собственост, няма как искът за заплащане на следващите се разноски да бъде отхвърлен единствено по съображение, че липсвали договор за СМР и платежни документи. Освен това, авторството на извършения ремонт не било оспорено от ответника, който навеждал единствено възражения за целесъобразността и цената на извършените СМР. Решаващите изводи за неоснователност на исковете касаторът намира за явно необосновани с оглед правилата на формалната логика, още повече предвид констатациите на вещото лице по приетата по делото експертиза. Оплаква се и от допуснато противоречие с основополагащите правни принципи относно разрешаването на спорове за неоснователно обогатяване.

С определение № 3522 от 09.07.2024 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за проверка налице ли е очевидна неправилност на въззивното решение във връзка с произнасянето по въпросите за предпоставките за уважаване на иск за заплащане на разноски за извършен необходим ремонт на общи части на сграда в режим на етажна собственост, съответно относно допустимите доказателствени средства за установяване елементите от правопораждащия фактически състав на претенцията.

Обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно.

Приема се в практиката на ВКС, че съществуването и характерът на договор за изработка (какъвто е договорът за извършване на строително-ремонтни работи), който е неформален, консенсуален, двустранен и възмезден, при отсъствие на писмена форма, се доказва с всички допустими доказателства по ГПК, като с оглед принципа за еквивалентност на насрещните престации, на заплащане подлежат фактически извършените работи по действителни цени, които при необходимост се установяват с помощта на вещо лице съгласно чл. 130 ГПК (отм.), съответно чл. 162 ГПК. Самото изпълнение на договора, т. е. фактът на извършената и приета работа, налага извод за наличие на облигационна връзка и обосновава постигнато съгласие за сключването му. Приема се също така, че не фактурата, а фактът на извършената работа, налага извода за наличие на облигационна връзка; цената се дължи не защото е издадена фактура, а защото е извършена работата (в този смисъл решение № 907 от 02.05.2011 г. по гр. д. № 3725/2008 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 110 от 17.08.2011 г. по т. д. № 597/2010 г. на ВКС, II-ро т. о., определение № 601 от 24.08.2011 г. по т. д. № 981/2010 г. на ВКС, II-ро т. о., с което не е допуснато касационно обжалване на решение № 493 от 02.06.2010 г. по т. д. № 377/2010 г. на Пловдивския апелативен съд, решение № 117 от 04.06.2015 г. по гр. д. № 6623/2014 г. на ВКС, III-то г. о.).

Посочената съдебна практика на ВКС следва да намери приложение и в случай като разглеждания по настоящото дело, при който ищецът претендира парично вземане - заплащане на разноски за извършен необходим ремонт на покрив и фасада на сграда. Независимо дали сградата се притежава в режим на етажна собственост или е съсобствена, всеки собственик (съсобственик) дължи заплащане на необходимите разноски в размер, съответстващ на притежаваните права. С оглед изложеното очевидно неправилен се явява изводът на въззивния съд, че при липсата на договор за извършени строително-ремонтни работи и на доказателства за извършени плащания като фактури, съответно фискални бонове, предявеният иск е неоснователен, въпреки представените по делото стокови разписки, гласни доказателства и експертно заключение. След като по делото са били събрани както писмени, така и гласни доказателства, и заключение на вещо лице за извършените ремонтни работи и тяхната стойност, които според посочената съдебна практика са допустими доказателства в спора за парично вземане за извършен необходим ремонт на покрив и фасада на сграда, съдът е дължал да ги прецени в тяхната съвкупност, във връзка с доводите на страните и по свое вътрешно убеждение, след което да се произнесе по основателността на претенцията.

В тази връзка следва да се съобрази становището на ответника, който е оспорил иска по основание и размер, като е възразил, освен друго, за неспазване на процедурите по Закона за устройство на територията (ЗУТ) и Закона за културното наследство (ЗКН), доколкото е твърдял, че лицевата част на покрива към улицата е неразделна част от фасадата, която е паметник на културата; че не всички претендирани дейности по фасадата и покрива са извършени, като конкретно е посочил тези по т. т. 7-11 на стр. 3 от исковата молба, а извършените са некачествено извършени. Като приложение № 3 към отговора на исковата молба вх. № 11590 от 29.06.2021 г. е посочил: „Извадка от съгласувана от МК-нинкн документация за ремонт на покрив на паметник на културата, изисквания за ремонта на фасадата“ (л. 86), за приемането на каквото доказателство липсва определение, видно от протокола от съдебното заседание на първоинстанционния съд на 26.04.2022 г. (л. 160) - вместо това е приет „напречен разрез през дървена покривна конструкция М 1:50“, чиято относимост към спорния предмет не е изяснена. Не са приети, поради настъпила според първоинстанционния съд преклузия, и представени в съдебното заседание на 06.12.2022 г. лицева страница и продължение на проект (становище) на Министерството на културата как да се изпълни ремонтът на паметник на културата, които ответникът е твърдял, че са свързани с наложената принудителна административна мярка. Трайна и последователна е практиката на ВКС, че съдът трябва да даде на страните указания кои са релевантните за спора факти, как се разпределя доказателствената тежест и за кои твърдени факти не сочат доказателства. След това страните могат да предприемат съответни процесуални действия, включително и да посочат нови доказателства и едва впоследствие настъпва преклузията по чл. 146, ал. 3 ГПК. Ако съдът не е изпълнил задължението си да даде указания на страните съгласно изложеното, процесуалното им бездействие не може да има за последица преклудиране на правото им (решение № 57/13.02.2014 г. по гр. д. № 5905/2013 г. на ВКС, IV-то г. о., и посочените в него решения на състави на ВКС). В разглеждания случай, въпреки въведените от ответника по иска възражения за неспазване изискванията на ЗУТ и ЗКН при извършване на ремонта на сграда - паметник на културата, първоинстанционният съд, без да извърши дължимите процесуални действия, е формирал неправилно становище за настъпила преклузия, а въззивният съд, от своя страна, макар да е приел представени от въззивника - ответник по иска, писмени доказателства, не е изложил съображения какво е тяхното значение за установяване на възраженията срещу основателността на иска. Правата и задълженията на собствениците или ползвателите на недвижими културни ценности са уредени с императивни материални разпоредби, по чието приложение съдът следва да се произнесе служебно (т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС), тъй като те са установени не само в частния интерес на страните по делото, но обслужват и обществения интерес на цялото общество по опазване на културното наследство.

В обобщение, единственият решаващ извод на въззивния съд е изграден при съществено процесуално нарушение, а решаващи съображения по материалните предпоставки за успешно провеждане на иска не са изложени. Ето защо като неправилно, обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено и тъй като се налага извършването на нови процесуални действия, делото съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав.

При новото разглеждане на делото, освен обсъждане на събраните по делото доказателства по предпоставките за уважаване на иск за заплащане на разноски за извършения необходим ремонт на покрива и фасадата на сградата, следва, тъй като същата е недвижима културна ценност като архитектурно-строителен обект, категория „ансамбъл“, да се съберат доказателства, включително с помощта на вещо лице, след даване на указания на страните, дали при извършването на ремонта са съобразени специфичните изисквания на ЗУТ и ЗКН, касаещи такива сгради, дали има част от извършения ремонт, която, ако е съобразена с изискванията, може да бъде запазена, съответно такава, която може да бъде приведена в съответствие с изискванията, каква е стойността на необходимите допълнителни ремонтни дейности, включително и на дейностите по извозването на отпадъците, едва след което да се извърши преценка по основателността на предявения иск за парично вземане и размера на дължимата престация.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

РЕШИ:

ОТМЕНЯ въззивното решение № 211 от 09.06.2023 г. по в. гр. д. № 153/2023 г. на Русенския окръжен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Русенския окръжен съд.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: