стр. 8О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 566/24.02.2025 г., [населено място]

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, 5-ти състав, в закрито заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА НЕНОВА

ТАТЯНА КОСТАДИНОВА

изслуша докладваното от съдия Костадинова т. д. № 1616/2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

С Решение № 751/07.12.2023 г. по в. т.д. № 427/2023 г. на АС – София е отменено Решение № 262216/05.04.2021 г. по гр. д. № 12127/2019 г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. А. А. срещу Фонд за гарантиране на влоговете в банките иск с правно основание чл. 23, ал. 1 ЗГВБ (отм.) за сумата от 34 116,58 евро (с левова равностойност 66 726,23 лв.), като искът за тази сума, ведно със законната лихва от предявяването му до погасяването, е уважен. В останалата отхвърлителна част до пълния размер на предявения иск от 39 976,69 евро (с левова равностойност 78 187,60 лв.) първоинстанционното решение е потвърдено и е разпределена отговорността за разноски.

Подадена е касационна жалба от С. А., в която се заявява, че актът на въззивния съд противоречи на касационното решение, постановено по същото дело, съгласно което към момента на сезиране на съда ищецът е имал право да получи изплащане на гарантирания си влог до сумата от 89 701,72 лв. Според касатора искът му е следвало да се уважи по основание за посочената сума, тъй като в противен случай ответникът, който е дал повод за завеждане на делото, би се възползвал от собственото си недобросъвестно поведение, за да не носи отговорност за разноски. При тези съображения касаторът счита, че обжалваното решение следва да се отмени, като вместо него да се постанови друго, с което искът да бъде уважен за сумата от 89 701,72 лв. и отхвърлен за сумата от 14 644,74 лв., а ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 66 726,23 лв., в съответствие с което да бъдат разпределени и съдебните разноски. Като основания за допускане на касационно обжалване касаторът сочи противоречието на въззивното решение с решението на касационния съд, постановено по същото дело, както и очевидната му неправилност.

Ответникът по тази жалба Фонд за гарантиране на влоговете в банките я оспорва, като сочи, че не е формулиран правен въпрос, а са наведени фактически доводи за неправилност на въззивния акт. Поддържа, че относно главницата решението е правилно, както и че е съобразено с вида на предявения иск и с настъпилите в хода на процеса факти.

Подадена е касационна жалба и от Фонд за гарантиране на влоговете в банките срещу въззивното решението в частта му, с която е присъдена законна лихва върху главницата от предявяване на иска до погасяването. Касаторът счита, че в тази част решението е недопустимо, тъй като в първоинстанционното производство няма произнасяне по законната лихва и не е поискано допълване на решението. По същество навежда касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 1 ГПК за неправилност на решението поради нарушение на чл. 24, ал. 2 ЗГВБ (отм.), предвиждащ, че касаторът не дължи лихви върху гарантираните суми. Поддържа се, че посочената разпоредба е специална, дерогира общото правило на чл. 86 ЗЗД и е установена в защита на генерираните от касатора приходи, чиято функция е изплащане на всички непривилегировани влогове, открити от банката в несъстоятелност. Касаторът сочи, че по аргумент от разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЗГВБ (отм.), съгласно която той дължи лихвите, начислени до датата на отнемане на банковия лиценз, разпоредбата на чл. 24, ал. 2 ЗГВБ (отм.) следва да се тълкува като установяваща недължимост на лихви след тази дата. Според касатора такова схващане е в съответствие с транспониратата чрез закона Директива 94/19/ЕО относно схемите за гарантиране на депозити, както и с даденото по дело № С-501/18 на СЕС тълкуване на директивата, че вложителят няма право на обезщетение за вредата, причинена от забавеното изплащане на гарантирания влог. Допълнително касаторът се позовава и на касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК поради съществено нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК, изразяващо се в необсъждане на доводите му за недължимост на законна лихва, поддържани в първоинстанционното и във въззивното производство. Липсата на изложени мотиви относно акцесорното вземане е довела според касатора и до необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3, пр. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Фонд за гарантиране на влоговете в банките поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК поради недопустимост на въззивното решение в обжалваната част и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК поради очевидната му неправилност с оглед приложението на разпоредбата на чл. 24 ЗГФБ (отм.) в смисъл, обратен на съдържащото се в нея правило. Наред с това касаторът поставя два материалноправни въпроса, свързани с приложението на чл. 7, пар. 6 от Директива 94/19/ЕО, спрямо които поддържа основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (противоречие с решението на СЕС по дело № С-501/18), както и материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 24, ал. 2 ЗГФБ (отм.), спрямо който поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът сочи и два процесуални въпроса относно задължението на съда да изложи мотиви в решението си и обсъди доводите на страните, които счита, че са решени в противоречие с практиката на ВКС (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

Ответникът по тази жалба С. А. оспорва наведените в нея доводи, но заявява, че с оглед наличието на практика, подкрепяща ги, не възразява въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част.

Отговор по касационната жалба на Фонд за гарантиране на влоговете в банките е постъпил и от помагача му „К. Т. БАНКА“ АД (н.), който заявява становище за основателността й по съображения, идентични с поддържаните от касатора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Първоинстанционното производство е образувано по иск на С. А. срещу Фонд за гарантиране на влоговете в банките (Фонда) с правно основание чл. 23, ал. 4 ЗГВБ (отм.) за присъждане на сумата от 53 351,50 евро (с левова равностойност 104 346,46 лв.), представляваща вземане за стойността на гарантиран влог, придобито с цесия от 04.11.2014 г. и произтичащо от анекс към рамков договор за платежни услуги за потребители за откриване на банкова сметка при условията на безсрочен депозит, сключен с „К. Т. БАНКА“ АД (н.), ведно със законната лихва от предявяване на иска до погасяването. Като помагач на ответника е конституирана банката-влогоприемател.

Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, приемайки, че договорът за цесия е нищожен поради заобикаляне на закона. Решението е обжалвано от ищеца и в хода на въззивното производство искът е намален до сумата от 39 976,69 евро (с левова равностойност 78 187,60 лв.) в резултат от извършено междувременно погасяване на част от процесното вземане в производството по несъстоятелност на банката. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлителната му част до намаления размер, като е приел цесията за валидна, но е счел, че вземането е прехвърлено без право на гаранция от Фонда, както е съществувало то в патримониума на цедента. В последвалото касационно производство въззивното решение е отменено. Касационният съд е аргументирал, че цедираното вземане е придобито от ищеца заедно със съществуващата гаранция по ЗГВБ (отм.) до сумата от 89 701,72 лв., като негарантираната му част е била в размер от 14 644,74 лв. Счетено е, че ищецът е бил титуляр на вземането в този размер и към предявяване на иска, но е констатирано, че в хода на процеса ищецът е получил плащания по частични сметки за разпределение, изготвени в производството по несъстоятелност на банката, което е наложило връщане на делото на въззивния съд за установяване на техния размер и приспадането му от дължимата сума.

При повторното разглеждане на делото от въззивния съд е изслушано заключение на счетоводна експертиза, установила размера на извършените погашения на вземането по влога в производството по несъстоятелност до пета сметка включително. Въззивният съд е приел, че тяхната стойност трябва да се приспадне от установения от върховния съд гарантиран размер на влога от 89 701,72 лв., поради което с обжалваното в настоящото производство решение е отменил частично първоинстанционния акт и е уважил иска за сумата от 34 116,58 евро (с левова равностойност 66 726,23 лв.), ведно със законната лихва от предявяване на иска до погасяването.

По касационната жалба на С. А.:

Жалбата е недопустима поради липса на правен интерес с оглед поддържаните от касатора твърдения за стойността на вземането му към момента на устните състезания. В нея не са наведени оплаквания срещу установения и присъден от въззивния съд остатъчен дълг (с левова равностойност 66 726,23 лв.), а напротив – касаторът изразява изрично съгласие относно стойността му (стр. 2 от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК).

Доводите, свързани с размера на вземането към момента на предявяване на иска, не могат да обосноват право на жалба срещу решението, защото при осъдителния иск по аргумент от разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът следва да постанови осъдителен диспозитив за дълга в размера, в който той съществува към момента на устните състезания, но не и установителен диспозитив относно размера на задължението в момента на сезиране на съда.

Извършените в хода на процеса погашения имат правно значение, но само за отговорността за разноски, като защитата срещу неправилното й разпределяне се осъществява не с касационна жалба, а по реда на чл. 248 ГПК. Именно този път на защита е използвал и касаторът с подаването на молбата от 15.02.2024 г. По нея въззивният съд е постановил определение по чл. 248 ГПК от 22.03.2024 г., предмет на обжалване само от ответника.

При тези съображения касационната жалба на С. А. следва да бъде оставена без разглеждане.

По касационната жалба на Фонда:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което с оглед цената на иска за главното вземане подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Ето защо следва да бъдат разгледани въведените от Фонда основания за допускане на касационно обжалване.

По основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК не следва да се допуска обжалване, тъй като не се установява вероятност от недопустимост на решението относно законната лихва. Присъждането й е поискано в исковата молба, а изричен диспозитив по това искане се дължи само при уважаването му, тъй като претенцията за законна лихва след сезиране на съда няма характеристиките на иск, а на правоувеличаваща последица от предявяване на иска за главницата. Поради това липсата на произнасяне от първоинстанционния съд не е довела до непълнота на решението, съответно – до прекратяване на делото относно законната лихва в резултат от неотправено в срок искане за допълване. Напротив, въззивният съд е имал правомощие да се произнесе за първи път с присъждане на законната лихва, щом е стигнал до извод за основателност на вземането за главница.

Касаторът е въвел и основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, което налага на първо място да се прецени налице ли е поставен правен въпрос по смисъла на посочената разпоредба като общ критерий за селектиране на касационните жалби.

Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е включен в предмета на спора (без да е необходимо да е обхванат от силата на пресъдено нещо), да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и да кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК. При преценката относно това дали въпросът е обуславящ, се изхожда от значението му за формиране на решаващата воля на въззивния съд, без обаче да се изследва дали тази воля е формирана правилно. Тоест отговорът на въпроса не трябва да произтича от конкретните събрани по делото доказателства (които се преценяват само във фазата на вече допуснато касационно обжалване), а следва да може да бъде даден абстрактно, извън конкретиката на делото.

Първите два въпроса са поставени от касатора във връзка с тълкуването на разпоредби от Директива 94/19/ЕО относно схемите за гарантирани на депозити, изменена с Директива 2009/14/ЕО (Директивата):

1. Дали предвиденото в чл. 7, пар. 6 от Директивата право на вложителя на компенсация поради обявяване на депозитите му в определена банка за неналични обхваща единствено правото да получи изплащане от Фонда като схема за гарантиране на депозитите в Р. Б. на неналичните депозити до размера, определен в чл. 7, пар. 1а от Директивата, или това право на компенсация му дава и право да получи обезщетение за вредата, причинена поради забавеното изплащане на гарантирания размер на всички негови депозити в банката?

2. Правата на вложителите според ЗГВБ (отм.) и Директивата, освен правото на получаване на гаранция от Фонда относно влоговете им в банката с отнет лиценз, обхващат ли и право на обезщетение под формата на законна лихва за забава за вредата, причинена поради забавеното изплащане на гарантирания размер на всички техни влогове в банката с отнет лиценз?

Според касатора тези въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с Решение на СЕС от 25.03.2021 г. по дело С-501/18, постановено по преюдициално запитване за тълкуване на разпоредби от Директива 94/19/ЕО. Касаторът сочи, че съгласно даденото от СЕС тълкуване на чл. 7, пар. 6 от Директивата правото на компенсация на вложителя не включва право на обезщетение за вредата, причинена поради забавеното изплащане на депозитите. В същия смисъл касаторът счита, че е и националната уредба, обективирана в чл. 24, ал. 2 ЗГВБ (отм.), а доколкото законът транспонира Директива 94/19/ЕО, според касатора въпросът за тълкуването на чл. 7, пар. 6 от Директивата се явява обуславящ и за дължимостта на законна лихва в процесния случай.

Темпорално приложимата към процесния спор Директива 94/19/ЕО и транспониращият я ЗГВБ (отм.) съдържат правила относно механизма за гарантиране на вложителите в банки и в частност – относно дейността на схемите за гарантиране, каквато е и Фондът. Доколкото това са актове, регулиращи правилата за възникване и изплащане на заявеното в настоящия процес главно вземане, тяхното тълкуване има отношение и към дължимостта на присъденото акцесорно вземане за лихва. Поради това двата въпроса покриват общия селективен критерий.

Не е изпълнен обаче допълнителният такъв, тъй като решението на СЕС, на което касаторът се позовава, е постановено при друга конкретика. С него е дадено тълкуване на чл. 7, пар. 6 от Директивата, уреждащ правото на защита срещу схемата, и на чл. 10, пар. 1 от Директивата, установяващ срок за изплащане на гарантирания депозит от схемата, считано от установяване неналичността на депозитите, но посочените разпоредби са тълкувани в светлината на главното производство, образувано по иск срещу държавата за обезщетение за вредите от бездействието на БНБ да постанови своевременно акт за установяване на неналичността. Поради разликите между факта, правопраждащ заявените в главното производство, по което е образувано преюдициалното запитване, вреди (бездействие на БНБ като надзорен орган да установи неналичността на депозитите и така да постави начало на течението на срока за изплащане на гаранцията им), и факта, породил заявените в настоящото дело вреди (бездействие на Фонда като длъжник на тази гаранция за периода след постановяване на съответния акт от БНБ), не може да се направи извод за пряко противоречие на обжалваното решение с приетото от СЕС разрешение. От последното биха могли да се черпят съображения относно начина на тълкуване на разпоредбите на Директивата с директен ефект, но само ако след допускане на касационно обжалване такова тълкуване се окаже необходимо за решаване на спора по същество.

3. Третият поставен от касатора материалноправен въпрос е дължи ли Фондът законна лихва за забава, считано от исковата молба до окончателното плащане върху присъдените гарантирани суми съгласно ЗГВБ (отм.). Допускането на касационно обжалване по този въпрос е обосновано с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като е аргументирано, че нормата на чл. 24, ал. 2 ЗГВБ (отм.) е тълкувана противоречиво от съдилищата.

Относно този въпрос е изпълнен основният селективен критерий – той има значение за взетото от съда решение, а отговорът му не предпоставя изследване на конкретиката на казуса, тъй като спорът между страните касае принципната материална легитимация на Фонда да отговаря за вредите от собственото си забавено изпълнение.

Съдържанието на допълнителният критерий, обоснован от касатора за този въпрос, е разяснено в т. 4 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТТК на ВКС: правният въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

В случая се констатира, че по приложението на чл. 24, ал. 2 ЗГВБ (отм.) е налице противоречива практика на инстанциите по същество (съответно по присъждане на лихва за забава и по отхвърляне на исканията за такава). Това сочи, че нормата се тълкува нееднозначно и изясняването на действителния й смисъл ще е от значение за развитие на правото, още повече доколкото въпросът до настоящия момент не е бил предмет на разглеждане по реда на чл. 290 ГПК. Поради това според настоящия състав следва да се допусне касационно обжалване по третия материално правен въпрос.

Поставени са и два процесуалноправни въпроса:

1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви в решението си?

2. Следва ли въззивното решение да съдържа обсъждане на всички доводи и възражения на страните, включително на въззиваемата страна, както и мотиви за отхвърляне на такива доводи и възражения като неоснователни?

Тези въпроси са посочени в контекста на наведеното от касатора възражение, че доводите му за недължимост на лихвата не са обсъдени от въззивния съд, нито са изложени мотиви за тяхната неоснователност. Аргументирано е решаването им в противоречие с практиката на ВКС, според която съдът дължи излагане на мотиви и обсъждане на доводите на страните като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) – Решение № 212 по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., Решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., Решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., Решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, ГК, І г. о., Решение № 217/09.01.2014 г. по т. д. № 971/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., Решение № 38/08.06.2016 г. по т. д. № 799/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., и др.

Доколкото от данните по делото се установява, че касаторът своевременно е навел доводи за недължимост на лихвата, а въззивният съд не е изложил мотиви към решението си за присъждането й, то въпросите относно задължението на съда да мотивира акта си, включително като се произнесе по възраженията на страните, имат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК - те са свързани с произнасянето на съда и кореспондират с наведения касационен довод, т. е. покрит е основният селективен критерий.

Наличието на съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК относно необходимостта от мотивиране и обсъждане на наведените от страните доводи пък налага да бъде допуснато касационното обжалване и по двата процесуални въпроса, за да се извърши проверка на правилността на въззивното решение от гледна точка на съответствието му с тази практика. Поради свързаността си въпросите трябва да бъдат обединени, а също така трябва да бъдат уточнени съобразно конкретиката на казуса, както следва: Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви, обсъждайки наведените от страните доводи и възражения, включително когато се произнася по искане за присъждане на законна лихва след предявяване на иска?

Тъй като проверката на правилността на въззивното решение ще се извърши в хода на допуснатото касационно обжалване, допускането на обжалване и по въведеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не се явява необходимо.

При тези съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 751/07.12.2023 г. по в. т.д. № 427/2023 г. на АС – София, в обжалваната от Фонд за гарантиране на влоговете в банките част, с която след отмяна на първоинстанционното решение е присъдена законна лихва.

УКАЗВА на касатора Фонд за гарантиране на влоговете в банките в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер от 406,66 лв. При неизпълнение производството ще бъде прекратено.

След представяне на доказателства за внесена такса делото да се докладва на председателя на Първо отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание, а при неизпълнение на указанията в срок – делото да се докладва на състава.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на С. А. А. срещу Решение № 751/07.12.2023 г. по в. т.д. № 427/2023 г. на АС – София.

Определението, с което касационната жалба е оставена без разглеждане, може да се обжалва от С. А. в едноседмичен срок от връчването му, а в останалата част не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.