О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 573
гр. София, 24.02.2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Димитров т. д. № 2087 по описа на съда за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството Г. И. Т. срещу въззивно решение № 3533 от 13.06.2024 г., постановено от Софийски градски съд по в. гр. д. № 8390 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 20079961 от 20.02.2023 г., постановено от Софийски районен съд, Първо г. о., 161-ви състав по гр. д. № 54804 по описа на съда за 2019 г., с което е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл. 439 от ГПК за установяване по отношение на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], че касаторът не дължи сумите: 10 649,96 лева - главница по договор за кредит, 1 496,56 лева - договорна лихва за периода 05.08.2009 г. - 23.06.2010 г., 196,03 лева - наказателна лихва за периода 05.08.2009 г. - 23.06.2010 г., за които суми е издаден изпълнителен лист от 02.07.2010 г. въз основа заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 29409/2010 г. на СРС, 76 с-в, и са предмет на изп. д. № 20107900401181 по описа на ЧСИ рег. № 790 на КЧСИ и изп. д. № 20158380401668 на ЧСИ рег. № 838 на КЧСИ, по които ответното дружество е конституирано като взискател на мястото на „Обединена българска банка“ АД, със законните последици по отношение на разноските в производството.
В жалбата се излагат оплаквания за наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Оспорва се изводът на съда, че петгодишната погасителна давност в полза на ищеца е започнала да тече от 26.06.2015 г., и е била прекъсната с депозирани молби за предприемане на изпълнителни действия от 04.10.2017 г. и 07.02.2019 г. по изпълнително дело № 20158380401668 на ЧСИ М. Б., съдържащи искане за прилагане на изпълнителен способ.
Касаторът намира за неправилно приетото от въззивния съд, че погасителна давност в полза на ищцата е започнала да тече от дата 26.06.2015 г., когато е прието Тълкувателно решение № 2/26.06.15 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, като сочи, че с приетото на 04.07.2024 г. Тълкувателно решение № 2 по тълк. д. № 2/2023 г., ОСГТК на ВКС изрично е изяснено, че при изпълнителни дела, вече прекратени към датата 26 юни 2015 г., срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД следва да се брои от момента на прекратяването им. Излага, че последното валидно извършено изпълнително действие в рамките на изпълнителното производство спрямо ищцата съставлява наложена възбрана върху идеална част от собствен на ищцата недвижим имот, наложена по първоначално образуваното изпълнително дело № 20107900401181 на ЧСИ Р. М. от 04.10.2010 г. Касаторът сочи, че след тази дата, в течение на повече от две години не са били извършвани никакви валидни изпълнителни действия, поради което на 04.10.2012 год. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, изпълнителното дело се явява прекратено по силата на закона. Именно от този момент започва да тече погасителната давност за процесните вземания, тъй като изпълнителното производство не е висящо към момента на постановяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.15 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, а когато преди датата 26 юни 2015 г. е отпаднало второто от посочените две /изпълнителното производство да е образувано преди приемането на ТР и да е висящо към момента на приемането му/, условия, преустановява се и ефектът на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД.
Оспорва се и изводът на съда, че с депозирани молби от взискателя по изпълнително дело № 20158380401668 на ЧСИ М. Б., с които е искано предприемането на последващи изпълнителни действия, е бил прекъснат давностния срок. В изложения смисъл касаторът сочи, че в случай, че в молбата на взискателя се съдържа искане за прилагане на посочените в нея изпълнителни способи, то това не е равнозначно на предприемане на действие на принудително изпълнение. Такива действия са наложения запор и насочването на изпълнението върху движими вещи с насрочените описи - те ще прекъснат давността, но с ефект от поискването им, освен ако осъществяването им е забавено или неосъществено по причина за която взискателят отговаря - след направено искане не е внесъл такси и/или разноски, не е оказал необходимото съдействие или по друг начин е осуетявал тяхното прилагане. Поради изложеното според касатора молбите на взискателя за извършване на изпълнителни действия, които не са извършени и които не са и платени, не могат да бъдат приравнени на редовни, действително извършени действия по принудително изпълнение, годни да прекъснат започналия да тече в полза на ищцата давностен срок.
Предвид изложеното, според касатора, с изтичането на двугодишен срок от датата на последното изпълнително действие, а именно - от 04.10.2012 г., на която дата е прекратено изпълнителното производство по изпълнително дело № 20107900401181 на ЧСИ Р. М., започва да тече нова погасителна давност, която е петгодишна такава, тъй като вземането в конкретния случай произтича от договор за кредит, поради което на 04.10.2017 г. вземането по изпълнителния лист се явява погасено по давност и след тази дата същото, установено въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 29409/2010 г. по описа на СРС, 76 с-в, не може да бъде предмет на принудително изпълнение.
Евентуално се излага, че дори хипотетично да се приеме, че започналата да тече в полза на ищеца давност е била прекъсвана с подаваните бланкетни молби от взискателя по изпълнително дело № 20158380401668 на ЧСИ М. Б., то следва да бъде съобразено, че същата е изтекла в хода на процеса. Сочи се, че според установената от ВКС съдебна практика по приложението на чл. 116, б. „б“ от ЗЗД, погасителната давност се счита прекъсната с предявяването на иск от носителя на спорното вземане - кредитора, чрез осъдителен иск (в това число и насрещен осъдителен иск) или респ. - чрез предявяване на притезанието в заповедно производство. Предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица предвиденото в чл.116, б. „б“ от ЗЗД и чл. 115 б. „ж“ от ЗЗД действие, поради което в случая давността не се прекъсва с депозиране на исковата молба. Противното би означавало, че с реализиране на защитата чрез оспорване на вземането от страна на длъжника по изпълнителното дело, се прекъсва течащата в негова полза погасителна давност, какъвто не е смисълът на разглежданите норми. В случая, последното „искане“ на взискателя за предприемане на изпълнителен способ е от дата 07.02.2019 г., поради което и приложеният петгодишен давностен срок е изтекъл най-късно на 07.04.2024 г., т. е. в хода на висящото производство.
Иска се допускането на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и уважаването на предявения от касатора иск в цялост, претендират се разноски.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по въпроса:
1. От кой момент тече погасителната давност за вземания, предмет на изпълнителни дела, образувани и прекратени преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.15 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС?“ Излага се, че по същия постановеното въззивно решение е в отклонение от задължителната съдебна практика - Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г., ОСГТК на ВКС, според което при изпълнителни дела, вече прекратени към датата 26 юни 2015 г., срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД следва да се брои от момента на прекратяването им, а не от момента на последното по време предприето в хода на делото изпълнително действие според нововъзприетото тълкуване, тъй като хипотезата за фактите, означени в тълкуванията, се съобразява според значението им в съответния тълкувателен акт.
На следващо място се твърди, че въззивната инстанция се е произнесла по правните въпроси:
„Длъжен ли е съдът да съобрази фактите от значение за спорното право, настъпили в рамките на исковия процес и
„Прекъсва ли се започналата да тече в полза на длъжника давност, чрез предявяване на иск за отричане на вземането от длъжника срещу кредитора, в отклонение от задължителната, според касатора съдебна практика, както следва: решение № 149 от 15.10.2019 г. по гр. д. № 60078/2016 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение във връзка с решение № 209 от 02.02.2016 г. по т. д. № 1248/2013 г., Първо т. о. на ВКС, с което е прието, че общата 5-годишна погасителна давност е започнала да тече именно от датата двадесет и седми април през две хиляди и седма година, и е изтекла на 27.IV.2012 г., който факт е настъпил в течение на исковия процес по настоящия отрицателен установителен иск и затова следва да бъде взет предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, като такъв от значение за спорното право. Твърди се, че в случая, последното „искане“ на взискателя за предприемане на изпълнителен способ е от дата 07.02.2019 г., поради което и приложеният петгодишен давностен срок е изтекъл най-късно на 07.04.2024 г., т. е. в хода на висящото производство. Сочи се, че предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица предвиденото в чл.116, б. „б“ от ЗЗД и чл.115, б. „ж“ от ЗЗД действие, в какъвто смисъл са и решение № 235 от 21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011 г., на ВКС, ГК, III г. о., решение № 57/27.06.2018 г. по гр. д. № 591/2017 г. на ВКС, ГК, II г. о.; решение № 99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. на ВКС, ГК, II г. о.; решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. №. 1744/2009 г. на ВКС, ГК, I г. о.; решение № 99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, I г. о., в които е прието, че прекъсването на давността в хипотезата на чл. 166, б. „б“ от ЗЗД се свързва винаги с действия на носителя на спорното материално право, насочени срещу лицето, което би могло да се позове на погасителна или придобивна давност, а не обратното, и ищецът не може да прекъсне собствената си давност, нито теклата в полза на ищеца давност може да се прекъсне с предявения от самия него иск. Ето защо според касатора в случая давността не се прекъсва с депозиране на исковата молба. Съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право. При това положение, предявените искове следва да бъдат уважени.
Ответникът по касация в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че:
Въз основа на изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 20107900401181 по описа на ЧСИ Р. М., рег. № 790 на КЧСИ, в рамките на което са изпратени запорни съобщения до банки и за налагане на запор върху трудово възнаграждение на длъжника. С постановление от 04.10.2010 г. е наложена възбрана върху притежаваната от длъжника ид. ч. от правото на собственост върху недвижим имот. На 27.06.2013 г. взискателят е поискал от частния съдебен изпълнител извършване на опис на движими вещи, собственост на длъжника.
С договор за прехвърляне на вземания от 06.12.2013 г., сключен между „Обединена българска банка“ АД и ответника, първоначалният взискател е цедирал вземането си към длъжника на ответното дружество. С молба от 16.02.2015 г. ответникът е поискал прехвърлянето на изп. д. при ЧСИ М. Б., рег. № 838 на КЧСИ, при който е образувано изп. д. № 20158380401668.
С молби от 18.03.2015 г., 18.03.2016 г., 04.10.2017 г., 07.02.2019 г. новият взискател е отправил към частния съдебен изпълнител искания за извършване на изпълнителни действия.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел следното от правна страна:
Съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД установеното със съдебно решение вземане се ползва с петгодишна давност, като посочената разпоредба се прилага и когато вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение, в какъвто смисъл е цитирана практика на ВКС.
Въззивният съд сочи, че въпросът относно спирането и прекъсването на давността по време на изпълнителния процес е предмет на няколко тълкувателни актове. Съгласно ППВС № 3 от 18.11.1980 г. погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. С приетото впоследствие Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. /ТР № 2 от 26.06.2015 г./ разрешението, дадено с посоченото ППВС № 3 от 18.11.1980 г. е обявено за загубило действие, като в т. 10 от тълкувателното решение е посочено, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. С оглед различните разрешения на тълкувателните актове и тяхното действие във времето е прието Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. /ТР № 3 от 28.03.2023г./, съгласно което приетото в ППВС № 3 от 18.11.1980 г. тълкуване, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителния процес, запазва действието си по отношение на вземания по изпълнителни дела, образувани до датата на приемане на ТР № 2 от 26.06.2015 г. В мотивите на ТР № 3 от 28.03.2023 г. изрично е посочено, че „установеното с новия акт тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаите, които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след обявяването на новия акт или по такива, които са били заварени към този момент.“
Прилагайки горепосочените постановки към процесния случай, въззивният съд е намерил, че доколкото изпълнителното производство е инициирано по време на действието на ППВС № 3 от 18.11.1980 г., след образуването му не е текла давност до 25.06.2015 г. На 26.06.2015 г. е постановено ТР № 2 от 26.06.2015 г., като от този момент е започнала да тече наново погасителната давност за вземанията, която се е прекъсвала с предприемането на всяко действие по принудителното им изпълнение. Съдът отбелязва, че не всички действия, осъществявани от съдебния изпълнител са годни да прекъснат давността, а такива са единствено тези, с които се предприемат в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането им е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител въз основа на оправомощаването му по чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ), като например: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н.
Според съда видно от приложените по делото документи, от издаването на заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК до образуването на изпълнителното производство е изтекъл срок от един месец и девет дни, след което въз основа на ППВС № 3 от 18.11.1980 г. давността е прекъсната и е спряла да тече. Същата е започнала да тече наново с приемането на ТР № 2 от 26.06.2015 г., като към този момент кредитор вече е ответното дружество, а производството по принудително изпълнение е прехвърлено на ЧСИ Б., който го е образувал като ново изп. д. № 20158380401668. С последващи този момент молби от 04.10.2017 г., 07.02.2019 г. новият взискател е отправил към частния съдебен изпълнител искания за извършване на изпълнителни действия. Според съда съгласно установената съдебна практика макар давността да се прекъсва с предприемане на действие за принудително изпълнение, при наличие на своевременно отправено искане от кредитора за осъществяване на определен изпълнителен способ, същата следва да се счита прекъсната с отправянето му, когато самото действие по принудително изпълнение не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок. Това е така, тъй като институтът на давността е свързан с поведението на кредитора и има за цел да „санкционира“ неговата пасивност, следователно същият не може да бъде прилаган в случаите, в които бездействието се дължи на причина, която не зависи от него.
Съдът сочи, че в настоящия случай от приложените по изпълнителното дело документи не се установява предприемане на действия от съдебния изпълнител по повод подадените от взискателя до него молби за налагане на запори върху имуществото на длъжника. С оглед на предходно изложеното обаче, бездействието на органа по събиране на вземанията не е в състояние да породи неблагоприятни последици за кредитора, поради което давността за процесните вземания следва да бъде счетена за прекъсната с депозиране на молбите за извършване на съответните изпълнителни действия. Предвид обстоятелството, че при иск по чл. 439 от ГПК релевантен за преценката относно изтичане на давността е моментът на депозиране на исковата молба (в този смисъл - решение № 50295/23.01.2023 г. по гр. д. № 1030/2022 г. на ВКС, IV г. о., решение № 50017/27.03.2023 г. по гр. д. № 720/2022 г. на ВКС, IV г. о.), при отчитане на последното прекъсване на давността с молба от 07.02.2019 г., новият петгодишен давностен срок не е изтекъл към датата на предявяване на иска (26.09.2019 г.), поради което следва извод, че не е изтекла предвидената в закона давност за погасяване на процесните вземания.
Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по първия, поставен от него въпрос. Видно е от частично възпроизведените и в настоящите мотиви такива на въззивния съд към обжалваното му решение, че даденият от въззивния съд отговор на същия въпрос, е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както това изисква разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснена по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., както и че този, така даден от въззивния съд отговор, противоречи на цитираната от касатора, задължителна за съдилищата, тълкувателна практика на ВКС.
Вторият и третият въпроси на касатора не са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, както това изисква разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК според действителния й смисъл, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Макар в мотивите си въззивният съд мимоходом да е отбелязал, че при иск по чл. 439 от ГПК релевантен за преценката относно изтичане на давността е моментът на депозиране на исковата молба, но според твърденията на самия касатор пред настоящата съдебна инстанция - и при приемане на обратното би се счело, че давността е изтекла след приключване на устните състезания във въззивната инстанция. Поради изложеното въззивният съд нито е обсъждал, нито се е произнасял по тези въпроси на касатора и подкрепящата ги, според него, практика на касационната съдебна инстанция, поради което и същите не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване.
Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 3533 от 13.06.2024 г., постановено от Софийски градски съд по в. гр. д. № 8390 по описа на съда за 2023 г.
УКАЗВА на Г. И. Т. в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото доказателства за внесена по сметката за държавни такси на ВКС, държавна такса в размер на 246.85 лв., с предупреждение, че при непредставяне на доказателства за внесена държавна такса в определения срок, производството по делото ще бъде прекратено.
При представяне в определения срок на доказателства за внесена държавна такса, делото да се докладва на председател на ТО/ТК на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставяне на такива – на съдебния състав за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: