Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

С решение № 79 от 27.01.2016 г., постановено по адм. д. № 2491/2015 г. Административен съд – Бургас е отхвърлил жалбата на Б. Т. А. против решение изх. № 1012-02-85#1/23.11.2015 г. на директора на ТП на НОИ – Б., с което е оставено в сила разпореждане № 2141-02-2#1/20.07.2015 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ – Б..

Срещу това решение е подадена касационна жалба от Б. Т. Р. с молба да бъде отменено и да му бъде признат за трудов стаж времето прекарано в затвора на основание чл. 7, т. 1 от ЗПГРРЛ. Касационният жалбоподател не сочи наличието на конкретни касационни основания за отмяна на съдебния акт, а в жалбата си твърди, че административният орган неправилно е изпратил писмените доказателства, които е представил за отпускане на добавката по чл. 9 от ЗПГРРЛ на Централната комисия по чл. 4 от ЗПГРРЛ за преценка дали е била налице репресия по отношение на жалбоподателя. Излага съображения, че е бил осъден заради политическите си убеждения.

Ответникът – директорът на Териториално поделение на Националния осигурителен институт(ТП на НОИ) – Б., не е взел становище.

В съдебно заседание страните по делото, редовно призовани, не се представляват.

Представителят на Върховна административна прокуратура счита касационната жалба за неоснователна.

Върховният административен съд прецени събраните по делото писмени доказателства, обсъди правилността на обжалваното решение и намира касационната жалба за процесуално допустима, а по същество за неоснователна.

Със заявление № 11147 от 22.03.2010 г. Б. Т. Р. е отправил искане за отпускане на добавка по чл. 9, ал. 1 от ЗПГРРЛ (ЗАКОН З. П. И ГРАЖДАНСКА РЕАБИЛИТАЦИЯ НА РЕПРЕСИРАНИ ЛИЦА) (ЗПГРРЛ). С разпореждане № 440820 от 20.08.2012 г. на ръководителя на „ПО“ при ТП на НОИ – Б., е отказана исканата добавка. Р. е оспорил постановения отказ пред Административен съд – Бургас, който е отхвърлил жалбата с решение № 464 от 24.03.2014 г. по адм. д. № 3055/2013 г. Това решение е оставено в сила с решение № 12062 от 13.10.2014 г. по адм. д. № 6087/2014 г. на Върховния административен съд, като в мотивите му подробно е разгледана присада № 0123/26.03.1973 г. на Сливенския военен съд и наличието на репресия относно Р.. Касационната инстанция е посочила, че жалбоподателят е бил осъден за нарушения на чл. 372, ал. 2, чл. 373 и чл. 385 от НК (НАКАЗАТЕЛЕН КОДЕКС) (редакция – ДВ, бр. 27 от 03.04.1973 г.) за деяния извършени през месец септември 1972 г. – м. април 1973 г., изразяващи се в демонстративно неизпълнение на заповед за почистване на парк на поделението, в неизпълнение на заповед за изготвяне на план на парковия ден, в неизпълнение на устна заповед на началника му за преминаване в подчинение на друг военнослужещ за изпълнение на съвместни задачи, в провеждане на занятие с определена тема в клас вместо на огневия полигон, в неизпълнение на заповед за извършване на електрическо оборудване на таблата в кабинетите, в неизвършена проверка на бойната готовност на техниката и поставената оценка „слаб“ на ротата и т. н. Тези деяния са квалифицирани като неизпълнение на заповед на началника по демонстративен начин и отказ да изпълнява задължения по военната служба или систематическо отклонение от изпълнението им, поради което правилно Централната комисия не е установила обстоятелствата по чл. 1, т. 11 от ЗПГРРЛ – упражнена репресия върху осъдения свързани с неговите политически убеждения, от което следва, че отказът на административния орган да отпусне добавка по чл. 9 от ЗПГРРЛ е бил материално законосъобразен.

С ново заявление от 02.11.2012 г. жалбоподателят е поискал отново добавка по чл. 9 от ЗПГРРЛ, но административният орган отново е отказал отпускането й, с оглед решението на Комисията по чл. 4 от ЗПГРРЛ, и съответно директорът на ТП на НОИ – Б. отново е потвърдил административния акт.

Със заявление № 95Б-889-1 от 19.02.2015 г. Б. Р. е подал „допълнение към заявление № 11147 от 22.03.2010 г.“, като административният орган е отказал да образува административно производство с разпореждане № 440820/10.03.2015 г., тъй като не са представени нови доказателства и е налице отрицателната предпоставка за допустимост по чл. 27, ал. 2, т. 1 от АПК. Разпореждането е оспорено по съдебен ред, като Административен съд – Бургас с определение № 1043 от 11.05.2015 г. по адм. д. № 625/2015 г. е отхвърлил жалбата срещу административния акт. Посочено определение е отменено с определение № 7134 от 16.06.2015 г., постановено по адм. д. № 6406/2015 г. на Върховния административен съд, като вместо него е постановено отмяна на оспореното разпореждане и връщане на административната преписка на пенсионни орган за произнасяне по същество по заявление вх. № 94Б-889-1/19.02.2015 г. за произнасяне по реда на чл. 99, ал. 1, т. 1 и т. 5 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

По този повод е издадено и разпореждане № 2141-02-2#1/20.07.2015 г. на ръководителя на „ПО“, потвърдено с оспореното пред първоинстанционния съд решение № 23.11.2015 г. на директора на ТП на НОИ – Б.. Съгласно чл. 99, ал. 1, т. 1 от КСО влязлото в сила разпореждане по чл. 98 може да се измени или отмени от органа, който го е издал, когато се представят нови доказателства за придобит осигурителен стаж, осигурителен доход, гражданско състояние и др., а по т. 5 от чл. 99 от КСО - когато пенсията е неправилно отпусната или неправилно е отказано отпускането й. В случая Р. е представил заповед № УК0387/28.08.1973 г. на министъра на Народната отбрана, с която на основание чл. 18 от Закон за всеобщата военна служба в Н. Р. Б, той е уволнен и зачислен в запаса, като на заповедта е отбелязано „По съд“ и за справка е посочена присъда № 0123/26.06.1973 г. на Сливенския военен съд.

Правното основание за своето искане Б. Р. черпи от разпоредбата на чл. 1 от ЗПГРРЛ, според която се обявява политическа и гражданска реабилитация на лицата, които са били незаконно репресирани заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г.

По делото е установено, че с присъда № 0123/26.06.1973 г. на Сливенския военен съд, Б. Р. е признат за виновен за извършване на нарушения по чл. 372, ал. 2, чл. 373 и чл. 385 от НК, намиращи се в глава „Военни престъпления“ и квалифицирани, като неизпълнение на заповед на началника по демонстративен начин и отказ да изпълнява задължения по военната служба или систематическо отклонение от изпълнението им.

За да бъде признато наличието на незаконна репресия по смисъла на чл. 1 от ЗПГРРЛ, не е достатъчно само реално изтърпяване на наказание лишаване от свобода. Съществен елемент от фактическия състав е причинната връзка между деянията „неизпълнение на заповед на началника по демонстративен начин и отказ да изпълнява задължения по военната служба или систематическо отклонение от изпълнението им“ и установяване на предпоставки – по политически причини, произход или религиозни вярвания. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПГРРЛ твърденията за това, че са налице основанията по чл. 9, ал. 1 във връзка с чл. 1 следва да се докажат с писмени доказателства. Видно от писмените доказателства по делото по отношение на твърденията за репресия има произнасяния по този въпрос от комисията по чл. 4 от ЗПГРРЛ, а от мотивите на присъда № 0123 от 26.06.1973 г. на Сливенския военен съд, която представлява писмено доказателство, от което следва да се направи извод за наличие на репресия, не може да се достигне до извод за наличие на предпоставките по чл. 1 от ЗПГРРЛ. Престъпленията, за които е обвинен Р. не са извършени при обстоятелства, свързани с произхода, политическите убеждения или религиозни вярвания. Освен всичко изложено следва да се отбележи, че посочената присъда е обсъждана от Върховния административен съд по адм. д. № 6087/2014 г., поради което доводите изложени в касационната жалба, навеждащи към наличие на репресия по отношение на касационния жалбоподател, поради което му се следва признаване на трудов стаж по чл. 7, т. 1 от ЗПГРРЛ и добавката по чл. 9 от същия закон, са неоснователни.

По отношение на представената заповед № УК 0387/1973 г. на министъра на народната отбрана на Н. Р. Б, представена от Р. пред пенсионния орган, като основание за отпускане на исканата добавка и признаване на стажа по чл. 7, т. 1 от ЗПГРРЛ, настоящият състав намира, че тя също не удостоверява наличието на незаконна репресия. Този документ удостоверява уволнение на офицер и зачисляването му в запаса, поради наличието на присъда № 0123 от 26.06.1973 г. на Сливенския военен съд. В заповедта е посочено, че уволнява и зачислява в запаса Б. Р. „По съд“ и в справката е посочена процесната присъда, което обосновава наличието на хипотезата на чл. 18, т. ж от ЗВВСНРБ, според която офицерите и сержантите на свръхсрочна служба могат да бъдат уволнени от Въоръжените сили, в случай на осъждане за престъпление и налагане на наказание, несъвместими с оставането на военна служба. От съдържанието на представеното писмено доказателство, не може да се установи наличието на данни за осъществена репресия по отношение на касационния жалбоподателя, независимо от препращането към присъдата, още повече, че процесната присъда е коментирана и в решението по адм. д. № 6087/2014 г. на Върховния административен съд.

Предвид горното Б. Р. не е сред лицата, които имат право на добавката по чл. 9 от ЗПГРРЛ и престоят му в Затвора Б. не следва да му се признае за трудов стаж по чл. 7, т. 1 от ЗПГРРЛ.

По изложените съображения обжалваното решение на Административен съд – Бургас е правилно и не са налице касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК за неговата отмяна.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 79 от 27.01.2016 г., постановено по адм. д. № 2491/2015 г. по описа на Административен съд – Бургас. Решението не подлежи на обжалване.