Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ответника К. Б. Р., наследник на починалата в хода на делото ответница Н. К. Р., чрез особения представител адв. С. Я., срещу решение № 133/31.01.2018 г., по гр. дело № 2524/2017 г. на Пловдивския окръжен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 2354/12.07.2017 г. по гр. дело № 3993/2012 г. на Пловдивския районен съд, в частта, с която е признато за установено в отношенията между страните, че Н. К. Р., починала в хода на производството и заместена от своя син К. Б. Р., с постоянен адрес в [населено място] дължи на Т. Н. Ш. 12 500 лв., дължима по договор за заем, сключен на 14.04.2010 г. в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда – 14.09.2010 г. до изплащане на вземането и е осъдена Н. К. Р., починала в хода на производството и заместена от своя син К. Б. Р. да заплати на Т. Н. Ш. сумата от общо 1331.25 лв. разноски за заповедното производство и за производството по гр. дело № 3993/2012 г. на ПРС.

Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Жалбоподателят сочи, че обжалваното решение е недопустимо, като постановено по недопустимо производство, тъй като по делото няма данни ответникът да е приел наследството, оставено от първоначалния ответник Н. К. Р..

Ответникът Т. Н. Ш. не е изразил становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.

Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл. 422 ГПК.

Прието е, че е издадена Заповед №8529 от 21.09.2010г. по ч. гр. дело №13704/ 2010г.,ІV гр. с. на Пловдивския районен съд, като длъжникът Н. К. Р. е задължена да заплати на Т. Н. Ш. сумата от 20 000 лева – неплатена главница, дължима по договор за заем от 14.04.2010 г. с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 14.09.2010 г. до окончателното погасяване. Посочил е, че е постъпило възражение от длъжника по чл. 414 ГПК, поради което заявителят е предявил установителен иск по чл. 422 ГПК.

Приел е, че с исковата молба ищецът е представил процесния договор за заем от 14.04.2010г. - в ксерокс копие, за сумата 20000 лв. с падеж 30.06.2010 г. за сумата 5000 лв. и 14.07.2010 г.- за сумата 15000 лв.

По доводите на ответника за неправилност на първоинстанционното решение, мотивирани във въззивната жалба е прието, че по първоинстанционното дело е от адв.Н.А.-пълномощник на ответницата Н. Р., починала в хода на процеса, е постъпил отговор по чл. 131 ГПК, в който са наведени възражения както следва: за унищожаемост на договора за заем поради измама – чл. 29, ал. 1 ЗЗД, т. к. същата е била въведена в заблуждение относно правните последици от неговото сключване; както и че не оспорва факта, че е подписала този договор, но е била подведена от Ш., че подписването му се налага за да се докаже, че тя разполага с парични средства за закупуване на земята; направено е и възражение за прихващане до размера на всички суми, които Ш. е получил лично от Н. Р..

Приел е, че ответницата е починала в хода на процеса и като ответник по делото е конституиран нейния наследник – К. Р.. Посочил е, че с оглед на това встъпилия в производството наследник не може да навежда нови възражения, които не са наведени от неговия праводател в срока по чл. 131 ГПК, тъй като са преклудирани съгласно чл. 133 ГПК, поради което не следва да се произнася по възраженията, направени от К. Р., чрез особения му представител, а именно: по възражението, че първоначалният ответник не е подписал договора за заем, с което е оспорен подписа, положен от Н. Р., че от отговора на ответницата по чл. 131 ГПК е видно, че не се оспорва факта, че тя е подписала процесния договор; че е оспорено и представеното ксерокс-копие от договора за заем и е поискано да се представи оригинала; по направеното възражение за унищожаемост на договора поради това, че договорът е сключен от недееспособно лице, тъй като при сключването не е участвал попечител или настойник на поставения под запрещение; по възражението, че договора е симулативен, тъй като страните не са желали настъпването на правните последици на договор за заем.

Преценен е за неоснователен довода, че съдът не е взел предвид представената по делото сл. бележка на л. 229 от първоинстанционното дело, от която е видно, че по ИД №1123/16 г. на ЧСИ М. А. – рег.№884 е събрана и получена от ищеца сумата 18529, 08 лв. В тази насока е прието, че ако се признае, че длъжника не дължи сумите, за които е издадена заповед по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, той разполага със защитата, посочена в чл. 422, ал. 3 от ГПК, според който ако искът на кредитора по чл. 422 ГПК бъде отхвърлен с влязло в сила решение, изпълнението се прекратява и се прилага чл. 245, ал. 3 ГПК, съгласно който е предвидено, че съдът, постановил решението издава ИЛ на длъжника срещу взискателя за връщане на сумите или вещите, получени въз основа на допуснатото предварително изпълнение на отменената заповед по чл. 417 ГПК, както и за събраните от длъжника такси и разноски в изпълнителното производство.

Прието е за неоснователно оплакването във въззивната жалба на ответника, че не е имало фактическо предаване на сумата по сключения договор за заем. Прието е също, че в т. 2.1 от договора за заем е отразено, че Ш. предоставя на Н. Р. в заем сумата 20000 лв., а в т. 2.2 от договора е посочено, че същата се задължава да върне получената сума. С оглед на това съдът е приел, че според текста на договора сумата е получена от заемателката. Приел е също, че с подписване на договора, ответницата се е съгласила с тази точка от договора.

Преценени са за неоснователни оплакванията, че решението е недопустимо, т. к. липсва пасивна процесуална легитимация по делото, поради липса на данни ответникът К. Р. да е приел наследството на първоначалния ответник Н. Р. и че конституирания наследник е следвало да бъде призован по реда на чл. 51 ЗН да заяви дали приема или не наследството, че К. Р. е нередовно призован за производството – той е призован на постоянния си адрес в РБ – [населено място], [улица], ет. 4, но т. к. е и немски гражданин, е следвало да бъде призован и на настоящия му адрес в РГермания; че същият е нередовно призован по чл. 47 ПК, че българският съд не е компетентен да разглежда делото.

Въззивният съд е приел, че възражението, свързано с приемането на наследството от К. Р. няма отношение към съществуването на вземанията, предмет на делото. Посочил е, че чл. 60, ал. 2 от ЗН предвижда, че наследникът, който е приел наследството по опис отговаря само до размера на полученото наследство, но това според съда има значение в изпълнителното производство, тъй като фактът на приемане на наследството по опис се отразява на отговорността на наследниците, но не и на съществуването на задължението. Формиран е извод, че приемането по чл. 60, ал. 2 ЗН не съставлява правопогасяващ факт, а само препятства възможността на кредиторите да се удоволетворят от имуществото на наследника, надвишаващо стойността на приетото под опис наследство. Според въззивния съд извод за това може да се направи от чл. 64 и чл. 65 ЗН, предвиждащи отпадане на привилегията за наследника и неограничена отговорност спрямо кредиторите в случай, че не е посочил всички имоти на наследодателя или че отчужди имущество в сроковете по чл. 65, ал. 1 ЗН без надлежно разрешение от съда.

Прието е за установено от справката на л. 148 от първоинстанционното дело, че К. Р. има постоянен адрес [населено място], [улица], ет. 4 и настоящ адрес –Германия. Посочил е, че призовката на К.Р. на постоянния адрес е върната с отбелязване от длъжностното лице призовка, че лицето не е открито на адреса, по данни на съседи жилището е необитаемо, К.Р. е френски гражданин и си живее във Франция. С оглед на това е приел, че правилно районния съд е приложил чл. 47 ГПК /в редакцията му към 2016 г., т. е. преди изменението му в ДВ,бр. 86 от 2017 г./, като е разпоредил да се залепи уведомление по чл. 47 ГПК и на осн. чл. 47, ал. 6 ГПК му е назначен служебен защитник. Не е възприет довода, че К. Р. е следвало да бъде призован и на настоящия му адрес в РГермания, тъй като такъв адрес не е установено да е посочен по делото.

По отношение на възражението за унищожаемост на договора поради измама въззивният съд е приел, че ответницата, върху която лежи доказателствената тежест да докаже възражението си не е представила доказателства по делото, от които да е установено, че е била умишлено въведена в заблуждение от Т. Ш., за да подпише договора за заем. Посочил е, че по делото е представен препис от тъжба, подадена до окръжна прокуратура-Пазарджик за извършена измама, но не са налице данни да е образувано наказателно производство срещу Ш., както и да е признат за виновен по обвинението. Приел е, че по делото са представени доказателства, че на 16.03.2010 г. Н. Р. е изтеглила от сметката си в ЦКБ сумата 8500 лв., на 14.04.2010 г. – 15500 лв., общо 24000 лв., които суми не са достатъчни да закупи общинската земя в землището на [населено място], за която е участвала на търг и го е спечелила. Според представените по делото 3 бр. договори за покупко-продажба чрез публичен търг от 30.04.2010 г. Н. Р. е запупила 18, 5 дка земеделска земя за 4635 лв., 71, 279 дка за 17830 лв. и 16, 999 дка за 4260 лв. или общо 106, 778 дка за сумата 26725 лв.

По възражението на ответната страна за унищожаемост на договора поради това, че договора за заем е сключен от лице, което при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си е прието, че не може да се иска след смъртта на лицето, съгласно чл. 31 ал. 2 ЗЗД, тъй като не е установено и доказано по делото, че преди смъртта Н. Р. е поставена под запрещение или е поискано поставянето й под запрещение; че не е доказано, че същата към момента на подписване на процесния договор не е могла да разбира или да ръководи действията си. Според въззивния съд от представените медицинско свидетелство, че Н. Р. страда от 1995 г. от хронично психично заболяване с рецидивиращи психотични симптоми, поради което тя не е в състояние да реагира адекватно на реалността, и от представената карта на лице с тежко увреждане съдът не може да направи такъв извод тъй като не е проведено пълно доказване.

Относно възражението за прихващане е прието, че по делото е представена от ответната страна, неоспорена, разписка за сумата 7500 лв., която сума Тр. Ш. заявява, че е получил от Н. Р. за закупуване на земя в землището на [населено място]. Прието е също, че обясненията на страната по чл. 176 ГПК не съставляват доказателство за съдържащите се изгодни за него факти и обстоятелства, а само за неизгодни такива. С оглед на това е формиран извод, че не е доказано по делото по делото Ш. да е изпълнил поетото задължение, поради което според въззивния съд правилно първоинстанционния съд е извършил прихващане на тази сума с дължимата по договора за заем. Относно искането да се прихване и сумата 15500 лв., за която е представен документ от ЦКБ за изтеглена на 14.04.2010 г. сума от сметката на Н. Р. съдът е приел, че такова прихващане не може да бъде извършено поради липса на данни тази сума да е била получена от Ш..

При тези съображения и поради съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на районния съд решението на последния е потвърдено.

По правните въпроси:

Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решението по гр. дело № 3993/2012 г. на Пловдивския районен съд в уважената част на предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по правния въпрос, формулиран в изложението, който съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията си по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК както следва: как следва да се прилага разпоредбата на чл. 51 ЗН от съда, разглеждащ дело срещу наследник на починал в хода на производството ответник-длъжник, когато няма данни дали наследникът е приел или се е отказал от наследството. Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

Допуска касационно обжалване на решение № 133/31.01.2018 г. по гр. дело № 2524/2017 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 2354/12.07.2017 г. по гр. дело № 3993/2012 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която е признато за установено в отношенията между страните, че Н. К. Р., починала в хода на производството и заместена от своя син К. Б. Р. с постоянен адрес в [населено място] дължи на Т. Н. Ш. 12 500 лв., дължима по договор за заем, сключен на 14.04.2010 г. в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК в съда – 14.09.2010 г. до изплащане на вземането и е осъдена Н. К. Р., починала в хода на производството и заместена от своя син К. Б. Р. да заплати на Т. Н. Ш. сумата от общо 1331.25 лв. разноски за заповедното производство и за производството по гр. дело № 3993/2012 г. на ПРС по касационна жалба вх. № 8469/19.03.2018 г., подадена от К. Б. Р., ЕГН [ЕГН], чрез особения представител адв. С. Я., съдебен адрес [населено място], [улица].

Указва на жалбоподателя К. Б. Р., чрез адв. С. Я. в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС сумата 250 лв. държавна такса за разглеждане на касационната жалба и да представи платежен документ. При неизпълнение на указанието в срок касационната жалба ще бъде върната, което да се впише в съобщението.

След изпълнение на указанието делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване в съдебно заседание.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: