Прокурор от Софийската градска прокуратура е подал протест срещу решение №4926 от 10.07.2015 г. по адм. дело №8990/2014 г. по описа на Административния съд-София град, с което е отхвърлен протеста му срещу заповед №РД-21-002/20.03.2012 г. на областния управител на област [населено място]. Направени са оплаквания за неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост и е поискано да бъде отменено с постановяването на друго, с което да се отмени заповед №№РД-21-002/20.03.2012 г. на областния управител на област [населено място].

Областният управител на област [населено място] е поискал отмяната на решението и обявяването на нищожността на заповед №РД-21-002/20.03.2012 г.

Ответниците Б. П. Т., В. П. Х., А. А. Г. и Б. А. Г. са поискали решението да бъде оставено в сила и да се присъдят направените разноски.

Представителят на Върховната административна прокуратура е дал заключение, че решението е неправилно и следва да се отмени като вместо него се постанови друго, с което да се обяви нищожността на заповед №РД-21-002/20.03.2012 г. на областния управител на област [населено място].

Върховният административен съд, като провери правилността на решението с оглед направените касационни оплаквания, и служебно - за нарушение на материалния закон, намира, че протестът е основателен.

Производството пред административния съд е образувано по протест на прокурор от Софийската градска прокуратура срещу заповед №РД-21-002/20.03.2012 г. на областния управител на област [населено място] с искане за обявяването й за нищожна поради това, че е била издадена без да е направено в срок искане за обезщетяване от посочените в заповедта лица.

Със заповед №РД-21-002/20.03.2012 г., издадена на основание чл. 6 ал. 1 и ал. 3 във връзка с чл. 3, ал. 1, т. 3 и чл. 3, ал. 5 от ЗОСОИ (ЗАКОН ЗА ОБЕЗЩЕТЯВАНЕ НА СОБСТВЕНИЦИ НА ОДЪРЖАВЕНИ ИМОТИ), областният управител на област [населено място] наредил да се уважи искането на Б. П. Т., В. П. Х., А. А. Г. и Б. А. Г. като наследници на П. Г. П., бивш акционер, притежавал 5750 акции, и на М. Н. П., бивш акционер, притежавал 100 акции от всичките 6000 акции на [фирма], за обезщетяване с компенсаторни записи за стойността на активното салдо по нарочен баланс към 22.12.1947 г. на [фирма] – [населено място], без празно дворно място, цялото от 732 кв м, находящо се в [населено място], [улица]. В заповедта е посочено, че със заявление № 94-М-160/11.11.1998 г. М. П. Н., бивш акционер, и А. П. Г., Б. П. Г. и В. П. Х. като наследници на П. Г. П. са отправили искане до министъра на търговията и туризма за обезщетяване по реда на ЗОСОИ (ЗАКОН ЗА ОБЕЗЩЕТЯВАНЕ НА СОБСТВЕНИЦИ НА ОДЪРЖАВЕНИ ИМОТИ) за одържавения недвижим имот, собственост на [фирма], представляващ празно дворно място от 782 кв м, находящ се в [населено място], ул.[улица] №[номер], като са избрали да бъдат обезщетени със съсобственост в сградата на хотел "Р." или с акции от търговското дружество [фирма], а ако това е невъзможно – с компенаторни записи. Към днешна дата върху мястото се намирала сградата на хотел "Р." и тъй като имотът не съществувал във вида, в който бил одържавен, собствеността върху него не можела да бъде възстановена. С жалба 94-М-160/29.01-1999 г. наследниците на П. Г. П. обжалвали мълчаливия отказ на министъра на икономиката и енергетиката. С влязло в сила решение №7735/18.07.2007 г. по адм. дело №1804/2007 г. на Върховния административен съд преписката била изпратена на областния управител на област [населено място] за произнасяне по заявление №94-М-160/11.11.1998 г., подадено от наследниците на П. Г. П..

Административният съд приел за установено, че на 11.11.1998 г. наследниците на П. Г. П. и М. Н. П. подали две заявления. Първото от тях с вх.№РД-97-00-4859/11.11.1998 г. било подадено до областния управител с искане за обезщетяване с акции/дялове от търговското дружество, в чийто капитал били включени активите на национализираното предприятие, или с компенсаторни записи. Заявлението било подадено с копие до министъра на промишлеността. Към заявлението бил приложен нарочен баланс на предприятието, изготвен към датата на национализацията. Заявлението било представено като доказателство от наследниците на П. П. и М. П., конституирани по делото като заитересовани лица, и представлявало копие на документа с придружаващия го талон от регистратурата на областния управител с вписан входящ номер. По преписка №РД-97-00-4859/11.11.1998 г. била съставена контролно-регистрационна карта, в която било отбелязано, че преписката е изпратена по компетентност на министъра на промишлеността на 5.04.1999 г.

С второто заявление вх.№РД-97-00-4860/11.11.1998 г., подадено с копие до областния управител, било направено искане за обезщетяване за одържавен имот - празно дворно място на [улица], [населено място]. Същото заявление било подадено и до министъра на търговията и туризма, където било заведено с вх.№94-М-160/11.11.1998 г.

Тъй като министърът на търговията и туризма не се произнесъл в срок по заявление №94-М-160/11.11.1998 г., заявителите оспорили мълчаливия му отказ във Върховния административен съд, който се произнесъл с решение от 18.07.2007 г. по адм. дело №1804/2007 г. В изпълнение на съдебното решение областният управител на област [населено място] издал заповед № РД-21-002/20.03.2012 г.

От правна страна административният съд приел, че протестираната заповед е издадена от компетентния орган по чл. 6, ал. 1 от ЗОСОИ (ЗАКОН ЗА ОБЕЗЩЕТЯВАНЕ НА СОБСТВЕНИЦИ НА ОДЪРЖАВЕНИ ИМОТИ). Според мотивите на съдебното решение, областният управител се произнесъл по две заявления за обезщетяване, подадени в срока по чл. 6, ал. 1 ЗОСОИ от името на М. П. и наследниците на П. П.. Той отказал обезщетение за дворното място, за което не са били представени доказателства за собственост и което не е включено в активите по нарочния баланс на предприятието и наредил обезщетяване с компенсаторни записи за стойността на активното салдо по нарочния баланс в съответствие с чл. 3, ал. 5 ЗОСОИ. Липсата на позоваване в заповедта на областния управител на заявление вх.№РД-97-00-4859/11.11.1998 г. не представлявало съществено нарушение на административнопроизводствените правила и не би могло да обоснове нищожност на заповедта. Поради това съдът отхвърлил протеста на прокурора от Софийската градска прокуратура.

Върховният административен съд намира, че решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Административният съд не е спазил чл. 235, ал. 2 ГПК, приемайки за установени обстоятелства, каквито не се съдържат в събраните по делото писмени доказателства. Не може да се счете за вярна направената от съда фактическа констатация, че от името на М. П. и наследниците на П. П. са били подадени две заявления за обезщетяване за одържавено имущество-заявление №РД-97-00-4859/11.11.1998 г. и заявление №РД-97-00-4860/11.11.1998 г. Дори въз основа на информацията, съдържаща се в талона и контролно-регистрационната карта, да се приеме, че в областната управа е постъпило заявление №97-00-48-59/11.11.1998 г. от М. П., няма данни за неговото съдържание. Заявление с такъв деловоден номер и съдържание, каквото са поддържали заинтересованите лица, не е било намерено, нито в архива на Областната управа-[населено място], нито в този на Министерството на икономиката. Доказателствената тежест за установяване на тези факти се носи от лицата, за които те са благоприятни. При положение, че от страна на заинтересованите лица не е било проведено пълно доказване, въз основа на което да се формира категорично убеждение за съществуването на твърдените факти, съдът не е имал основание за направения фактически извод, че М. Н. П. и наследниците на П. Г. П. са подали искане за обезщетяване за активното салдо по нарочния баланс на национализираното предприятие [фирма], в отговор на което областният управител е издал заповед № РД-21-002/ 20.03.2012 г.

Първоинстанционният съд не се е занимал с обстоятелството, че протестираната заповед № РД-21-002/20.03.2012 г. е издадена в изпълнение на решението от 18.07.2007 г. по адм. дело №1804/2007 г. по описа на Върховния административен съд. По това дело съдът се е произнесъл относно искането в подаденото до министъра на търговията и туризма от М. П. и наследниците на П. П. заявление №94-М-160/11.11.1998 г., идентично по съдържание със заявление вх.№ 97-00-4860/11.11.1998 г., постъпило в областната управа. С решението от 18.07.2007 г. Върховният административен съд е преценил, че компетентен да се произнесе по заявление №94-М-160/11.11.1998 г. е областният управител на [населено място], поради което му е изпратил преписката за разглеждане. От това следва, че в производството, образувано след изпращането на преписката, областният управител е имал правомощие да се произнесе единствено по искането за обезщетяване за одържавения с акт № 181/13.12.1949 г. за държавна собственост недвижим имот, представляващ празно дворно място, находящо се в [населено място], [улица]. В тази връзка следва да се отбележи и съществуващото противоречие между административното разпореждане по заповед № РД-21-002/20.03.2012 г. и изложените в заповедта мотиви, което не е било констатирано от административния съд. Областният управител е издал положително решение като е наредил правоимащите лица да се обезщетят с компенсаторни записи за стойността на активното салдо по нарочен баланс към 22.12.1947 г. на [фирма] а е излагал мотиви единствено за липсата на основание за получаване на обезщетение за дворното място на адрес: [населено място], [улица].

Вследствие на допуснатите съществени нарушения на съдопроизводствените правила административният съд е постановил решение в противоречие с материалния закон. Съдът е отхвърлил протеста на прокурора от Софийската градска прокуратура, въпреки наличието на тежък порок на административния акт, издаден без да е налице подадено от М. П. и наследниците на П. П. заявление за получаване на обезщетение за имущество на национализираното предприятие [фирма], което води до неговата нищожност.

Дори да се допусне, че заявление с искане за обезщетяване на М. П. и наследниците на П. П. за имуществото, собственост на национализираното предприятие [фирма], действително е постъпило в деловодството на областната управа на 11.11.1998 г., компетентният орган не се е произнесъл по него в срок до 30 юни 2001 г., както предвижда чл. 6, ал. 3 ЗОСОИ. При отсъствието на произнасяне до изтичането на определения в закона срок, по искането е формиран влязъл в сила мълчалив отказ. По аргумент от чл. 27, ал. 2, т. 1 АПК, влезлият в сила административен акт със същите страни и предмет представлява отрицателна процесуална предпоставка за повторното разглеждане на въпроса, което също обуславя нищожност на издадената от областния управител заповед №РД-21-002/20.03.2012 г.

Поради констатираните касационни основания решението на административния съд е неправилно и следва да се отмени. Вместо него следва да се постанови друго, с което да се обяви нищожността на заповед №РД-21-002/20.03.2012 г. на областния управител на област [населено място].

С оглед изхода на делото разноски на ответниците Б. П. Т., В. П. Х., А. А. Г. и Б. А. Г. не се дължат.

По изложените съображения и на основание чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение №4926 от 10.07.2015 г. по адм. дело №8990/2014 г. по описа на Административния съд-София град и В. Н. П.:

ОБЯВЯВА за нищожна по протест на прокурор от Софийската градска прокуратура заповед №РД-21-002/20.03.2012 г. на областния управител на област [населено място], с която е наредено да се уважи искането на Б. П. Т., В. П. Х., А. А. Г. и Б. А. Г. като наследници на П. Г. П., бивш акционер, притежавал 5750 акции, и на М. Н. П., бивш акционер, претажавал 100 акции от всичките 6000 акции на [фирма], за обезщетяване с компенсаторни записи за стойността на активното салдо по нарочен баланс към 22.12.1947 г. на [фирма] – [населено място], без празно дворно място, цялото от 732 кв м, находящо се в [населено място], [улица]. Решението не подлежи на обжалване.