Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ и е образувано по касационната жалба на Б. Б. Х. от [населено място] против решене № 839 от 28.04.2015г., постановено по адм. д. № 3228 по описа за 2014г. на Административен съд - Пловдив. Релевират се оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост -касацонни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната му.
Ответникът - и. д. директор на Областно пътно управление - [населено място] не изразява становище. постъпило е становище от Агенция "Пътна инфраструктура" за неоснователност на касационната жалба.
Представителят на Върховната административна прокуратура представя заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена
в срока по чл. 211 АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима за разглеждане по същество, но е неоснователна.
С обжалваното решение Административен съд - Пловдив е отхвърлил жалбата на Б. Х. против акт за установяване на публично държавно вземане № 94-00-136 от 29.10.2014 г., издаден от и. д. директор на Областно пътно управление [населено място]. Съдът е приел, че оспореният админстративен акт е законосъобразен, издаден от компетентен орган, действащ в рамките на предоставените му законови правомощия, при спазване на изискванията за форма и мотиви, в съответствие с административнопрозиводствените правила и материалния закон.
Постановеното решение на Административен съд - Пловдив е валидно, допустимо и правилно. Съдът е обсъдил събраните по делото писмени доказателства и е приел, че с оспорения акт за установяване на публично държавно вземане е установено, че към 27.10.2014 г. държавата чрез Агенция „Пътна инфраструктура“ има изискуемо вземане срещу жалбоподателя в размер на 25 838, 15 лева, от които 20 382, 42 лева главница и 5 455, 73 лева законна лихва, за периода 01.07.2009 г. – 27.10.2014 г., както и законна лихва до окончателното изплащане на главницата. Вземането произтича от неплатени такси за специално ползване чрез експлоатация на бензиностанция с търговски крайпътен обект в обхвата на път ІІ-86 „Пловдив-Асеновград“, при км 24+450 вдясно, въз основа на разрешение за специално ползване № 13-О-Е от 28.07.2004 г. Със заповед № ПТР-03-104 от 28.02.2013 г., влязла в сила на 07.07.2014 г., разрешението за специално ползване е отнето, като за периода от 01.07.2009 г. до 07.07.2014 г. жалбоподателят не е платил дължимите такси. За предходния период 01.01.2005 г. – 30.06.2009 г. също е издаден акт за установяване на публично държавно вземане № 3 от 11.06.2009 г., влязъл в сила на 29.04.2010 г. Въз основа на констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 131, том 2, дело № 228/2015 г. на Службата по вписванията [населено място], за собственик на недвижим имот: крайпътен комплекс – бензиностанция с кафе, АГСС и автоуслуги, построен върху поземлен имот с идентификатор [номер]
по кадастралната карта на район Г. В., [община], представляващ сграда с идентификатор [номер]
, е признато търговското дружество [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], представлявано от управителя Б. Б. Х.. Издадено е разрешение за ползване № 307 от 13.12.2004 г. на началника на РДНСК [населено място], Прието е, че въпросът, че разрешението за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на търговски крайпътни обекти и пътни връзки към тях № 13-О-Е от 28.07.2004 г. е издадено на името на жалбоподателя, не е спорен, а то касае същия крайпътен комплекс в обхвата на път ІІ-86 „Пловдив-Асеновград“, при км 24+450 вдясно, описан по-горе в цитирания нотариален акт.
От посочената фактическа обстановка, която Върховният адимнистративен съд възприема изцяло като неоспорена и необорена и предвид нормата на чл. 220 АПК, административният съд е направил правилни изводи за законосъобразност на оспорения акт. Обосновано съдът е приел, че съгласно чл. 22, ал. 1, т. 6 от Тарифа за таксите, които се събират от АПИ годишната такса за експлоатация на бензиностанция и/или газстанция с 5 или повече колонки, с допълнителна дейност търговия в приемна сграда на бензиностанцията или газстанцията, на второкласен път, е в размер на 4 250 лева. При правилно разпределена доказателствена тежест обосновано е прието, че в тежест за жалбоподателя да установи плащането и такива доказателства не са били представени.
По повод дължимостта на таксата, съдът правилно е посочил,, че таксата се дължи само поради факта, че на лицето, в случая жалбоподателя, е издадено разрешение за специално ползване, обстоятелствата относно реалното ползване на обекта или относно субекта, който реално ползва, не влияят върху задължението да се плаща годишната такса. Към момента на издаване на процесния акт именно жалбоподателят се явява задължено лице за държавната такса по разрешение № 13-О-Е от 28.07.2004 г., където в т. 5 това задължение на титуляра е изрично записано. От доказателствата по делото е видно, че има издадено разрешение за ползването на строеж „крайпътен комплекс-бензиностанция с кафе“, АГСС и автоуслуги/ с разрешение № 307 от 13.12.2004, издадено от началника на РДНСК [населено място] на името на [фирма]. Акта за установяване на публично държавно вземане № 94-00-136 касае издаденото разрешение на Б. Х. №13-0-Е от 28.07.2004 г. за експлоатация в обхвата на път 2—86 на бензиностанция и газ станция с пет или повече колонки, с допълнителна дейност търговия в приемната сграда на бензиностанцията. Въз основа на това разрешение, късъционният жалбоподател в настоящото производство, дължи годишна такса на основание чл. 18 ал. 2 от ЗП. Разрешението за специално ползване на Б. Х. е отнето, тъй като за периода от 01.07.2009 г до 07.07.2014 г. последният не е платил необходимите такси. Законосъобразно, съдът е приел, че разрешението касае същия крайпътен комплекс, описан в нотариалния акт, представен по делото.
Обосновани са изводите за неоснователност на възражението за изтекла погасителна давност, за която се прилагат нормата на чл. 171, ал. 1 ДОПК, съгласно която публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. В случая за най отм. ото задължение за периода 01.07.2009 г. – 31.12.2009 г. погасителната давност започва да тече от 01.01.2010 г. и изтича на 31.12.2014 г. Т.е., оспореният акт, издаден на 29.10.2014 г., е издаден преди изтичане на погасителната давност за всички години, попадащи в обхвата на оспорения акт.
С оглед на изложеното решението на Административен съд - Пловдив следва да се остави в сила. Водим от горното, Върховният административен съд РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решене № 839 от 28.04.2015г., постановено по адм. д. № 3228 по описа за 2014г. на Административен съд - Пловдив. Решението не подлежи на обжалване.