Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 119 от 07.11.2008 год. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 270 от 13.05.2008 год. по в. гр. дело № 214/2008 год. на Смолянския окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 236 от 11.02.2008 год. по гр. дело № 140/2007 год. на Ч. районен съд в частта, с която е отхвърлен иска на И. Д. Ц. о чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ за признаване спрямо ОСЗГ Ч., РУГ С. и ДЛ Ч., че наследниците на И. П. Ц. имат право на възстановяване собствеността върху гора от 10.7 дка в м.”Б”, както и иска на М. В. З., че наследниците на П. П. Ц. имат право да им бъде възстановена гора от 4.9 дка в м.”К”.

П. се оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствени правила, необоснованост и нарушения на материалния закон с искане за отмяна на решението и уважаване на предявените искове.

Ответниците по касация Д. лесничейство-с. Хвойна, О. с. по з. и гори - Ч. и Р. у. на горите - С. не са ангажирали становища по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о. провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и преди да се произнесе, взе предвид следното:

За да отхвърли иска по отношение на гора от 10.7 дка в м.”Б” и гора от 4.9 дка в м.”К”, първоинстанционният съд е приел, че представеното копие от П. № 1* от 05.07.1940 год. на Министерството на земеделието и държавните имоти /ДВ, бр. 209 от 16.09.1940 год./ не е годно да докаже, че наследниците на И. П. Ц. и П. П. Ц. /братя Ц. / са собственици на двата имота. Според районния съд, постановлението се явява на практика протокол за определяне предмета на горското стопанство, доколкото е издадено съгласно чл. 20 от Закон за г. /обн., ДВ, бр. 124 от 01.09.1925 год., в сила от 01.09.1925 год., отм. бр. 71 от 27.03.1948 год./. Прието е по-нататък, че няма индивидуализация на имотите-не били уточнени нито границите по трайни топографски елементи, нито съседи, нито била представена скица, а и в т.ІІІ, п. 29 на постановлението била записана изоставена нива и няма съвпадение между записа в документа и исковата претенция.

Въззивният съд потвърдил решението, като на свой ред приел, че П. № 13072/05.07.1940 год. само определя предмета на горското стопанство, а съгласно чл. 13, ал. 3, т. 3 ЗВСГЗГФ тези протоколи били изрично изключени като доказателства, установяващи правото на собственост. Поради това, било без значение дали отчуждаването е извършено по надлежния ред – дали е изплатено обезщетение или е извършена замяна. Добавено е, че притежаваните от наследодателите И. П. Ц. и П. П. Ц. гори са декларирани от тях през 1940 год., видно от представените извлечения от емлячния регистър, но в тях процесните гори липсват.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о. намира, че в обжалваната част въззивното решение е законосъобразно и правилно постановен съдебен акт.

Съгласно чл. 13, о ал. 3 ЗВСГЗГФ, като допустими писмени доказателства за правото на собственост върху гори примерно са посочени: нотариални и крепостни актове, нотариално заверени писмени договори, вписани протоколи за делба, съдебни актове, а при липса на такива – емлячни и данъчни регистри, удостоверения за дялово участие в кооперации, стопански карти и списъците към тях. По силата на § 33, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ/Обн., ДВ, бр. 13 от 09.02.2007 год./, протоколите за определяне „предмета на горското стопанство”, издадени въз основа на чл. 22 от Закон за г. от 1922 год. и чл. 20 от Закон за г. от 1925 год. бяха изключени от кръга на допустимите доказателствени средства. Постановление № 1* от 05.07.1940 год. на Министерството на земеделието и държавните имоти /ДВ, бр. 209 от 16.09.1940 год./ е издадено на основание чл. 20 от Закон за г. от 1925 год. и протокола на комисията за определяне предмета на горското стопанство в с. О., А. околия, т. е. основано е на документи, изрично изключени от писмените доказателства по чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ, поради което не е годно да удостоверява право на собственост върху гори. Освен, че не притежава самостоятелна доказателствена сила, въпросното постановление, преценено наред с представените по делото документи, не дават основание да се приеме за установено, че към момента на национализацията наследодателите на ищците/сега касатори/ - И. П. Ц. и П. П. Ц. са били собственици на процесните гори-първият, в м.”Б” с площ 10.7 декара и вторият, в м.”К” с площ 4.9 дка. Въззивният съд правилно е съобразил, че г. в тези две местности не са декларирани от И. П. Ц. и от П. П. Ц. през 1940 год., което е видно от представените извлечения от емлячния регистър /л. 82 и л. 91 от гр. дело № 140/2007 год. на ЧРС/, а именно г. по емлячния регистър са били заявени за възстановяване по реда на чл. 13, ал. 1 ЗВСГЗГФ пред поземлената комисия /л. л.83 и 92 от делото пред ЧРС/. За да може да се доказва правото на собственост върху гори с документи с несамостоятелна доказателствена сила, необходимо е по делото да е налице такава система от доказателствени факти/улики, индиции/, която след като изключва всяка друга вероятност/версия/, да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил. По делото не са събрани никакви други доказателства /извън П. № 1* от 05.07.1940 год. на МЗДИ/, индициращи, че собствеността върху процесните гори от 10.7 дка и от 4.9 дка, съответно в местностите „Б” и „К” са били собственост на братя Ц/И. и П. /. Напротив, в п. 29 от раздел ІІІ на постановлението фигурира „изоставена нива на н-ци на И. Ц. ”, т. е. липсва съвпадение между отразеното в документа и р.ІІІ, т. 1 от исковата претенция.

В обобщение, въззивният съд правилно е приел, че с П. № 1* от 05.07.1940 год. на МЗДИ не се установява принадлежността на правото на собственост върху г. от 10.7 дка в м.”Б” и от 4.9 дка в м.”К” към имуществото на братя И. Л. касационни основания за отмяна и въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречието на въззивното решение с решение № 156 от 27.11.2007 год. по гр. дело № 135/2007 год. на Ч. районен съд, влязло в сила на 18.12.2007 год. В последното, макар и да е извършено лаконично позоваване на „ПМС № 1* от 1940 г., ДВ, бр. 209 от 1940 г.”/по отношение на гора в м.”М” с площ от 6.4 дка/, очевидно съдът е основал изводите си за уважаване на иска по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ на това доказателство. С оглед на изложеното по-горе, приложението на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ в споменатото влязло в сила решение на Ч. районен съд следва да се определи като неправилно /чл. 291, т. 1 ГПК/.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 270 от 13.05.2008 год. по в. гр. дело № 214/2008 год. на Смолянския окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 236 от 11.02.2008 год. по гр. дело № 140/2007 год. на Ч. районен съд, в частта, с която са отхвърлени исковете на И. Д. Ц. и М. Д. З. по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/

ЧЛЕНОВЕ: /п/

/СЛ

Вярно с оригинала!

СЕКРЕТАР: