Образувано е по касационна жалба на началника на Митница „А. С.”, чрез главен юрисконсулт Алексиев, срещу решение № 4/26.02.2010 г. по адм. дело № 1788/2009 г. на Административен съд – София - град, първо отделение, 18 състав, с което по жалбата на „Г. Т. Л.” ООД, гр. С. е отменено решение № 571/07.10.2008 г. на началника на Митница „А. С.”, мълчаливо потвърдено от директора на РМД – София.

Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Ответникът – „Г. Т. Л.” ООД, гр. С. не се представлява, но в подадена писмена защита ангажира становище за неоснователност на жалбата.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба по подробно изложени съображения.

Касационната жалба е подадена в срок и от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна:

За да отмени оспореното решение на началника на Митница „А. С.”, първоинстанционният съд е приел, че същото е постановено при съществено нарушение на производствените правила. Съгласно чл. 102, ал. 2 ППЗМ, когато митническите органи имат съмнения относно митническата стойност на стоката, те могат да поискат допълнителна информация съобразно чл. 98, ал. 4, т. 3. Ако съмненията им остават, митническите органи, преди да вземат окончателно решение, уведомяват заинтересованото лице по негово желание и писмено за мотивите, на които се основават техните съмнения, и му дават реална възможност да отговори. Съдът е констатирал, че в конкретния случай при постановяването на митническото решение тази процедура не е спазена.

Съдът е приел още, че при постановяването на оспореното митническо решение е нарушен и материалният закон. Редът за определяне на митническа стойност на внасяни в България стоки е принципно предвиден в чл. 35 ЗМ и това е договорната стойност, която е реално платена или подлежаща на плащане. За да се прибегне към определяне на митническа стойност по реда на чл. 36, ал. 2, т. 3 ЗМ (както е станало в настоящия случай), е необходимо тя да не може да бъде определена по реда на чл. 35 ЗМ - да няма доказателства за договорната стойност, която е платена или подлежи на плащане. Съдът е приел, че представените по делото доказателствата - договор за международна покупко-продажба, 3 бр. спедиционни фактури серия А, издадени от продавача на жалбоподателя, износна митническа декларация, стокова разписка, копие от дневник за покупките на жалбоподателя, в който процесните стоки са описани и др., са такива за договорната стойност на внесената стока, която е платена реално или подлежи на плащане, поради което няма основание за прилагане на разпоредбата на чл. 36 ЗМ. Съдът е приел, че при тези данни не е налице "основателно съмнение" по смисъла на чл. 102, ал. 2 ППЗМ, за да са налице основания за изменение на декларираната от дружеството митническа стойност. Прието е още, че видно от представената по делото извадка от системата ТРИМИС, на която са се позовали митническите органи, са правени съпоставки с внесени в България стоки през 2007 г., докато процесният внос е извършен в средата на 2008 г., поради което не може да се приеме, че е спазено изискването за съпоставка със сходни стоки по същото или приблизително по същото време съгласно чл. 36, ал. 2, т. 3 ЗМ. Съдът е приел, че не е спазено и изискването на чл. 30, т. 2, б. "в" от Регламент /ЕИО/ № 2913/92 г. на Съвета от 12.10.1992 г. относно създаване на Митнически кодекс на Общността, според която разпоредба митническата стойност е стойността, основаваща се на единичната цена, по която се продава в Общността най-голямото сборно количество от внасяните стоки или от вносни идентични или сходни стоки на лица, които не са свързани с продавачите. По делото липсват данни, не са изложени и никакви мотиви в тази насока, какво е най-голямото сборно количество от внасяните стоки в Общността, а не в България, тяхната единична цена, както и откъде са почерпени доводи за свързаността на лицата по конкретната сделка. Така постановеното решение е правилно.

Делото е изяснено от фактическа страна, като спорът се свежда до това правилно ли е определена с оспорения административен акт, митническата стойност на внесената от "Г. Т. Л." ООД стока. Както е установил административният съд, по делото са представени договор за покупко-продажба и фактури, издадени от продавача по договора, като безспорно е установено, че стойността на стоките, посочена в митническата декларация, съответства на стойността, посочена във фактурите. Същите стойности са посочени и в износната митническа декларация. По делото са представени и уведомления от продавача за потвърждаване на получени суми и съответно закриване на описаните в уведомленията фактури, представени са и банкови документи за извършения валутен превод и извлечение от счетоводна сметка 504 – „разплащателна сметка във валута”. С оглед на така представените по делото доказателства първоинстанционният съд правилно е приел, че същите доказват реално договорената и платена стойност на стоките и дават възможност митническата облагаема стойност да бъде определена по реда на чл. 35, ал. 1 ЗМ. От друга страна, дори да се приеме, че са били налице условия за определяне на митническата облагаема стойност по някои от алтернативните методи, посочени в чл. 36 и сл. ЗМ, респективно чл. 30 и чл. 31 от Регламента, то митническият орган е следвало да изложи мотиви в тази насока. Липсата на такива действително е съществено процесуално нарушение, което опорочава в съществена степен издадения административен акт, тъй като лишава контролиращата го съдебна инстанция да провери неговата правилност. Макар и да е спорно доколко е допуснато нарушение от митническата администрация на разпоредбата на чл. 102 ППЗМ, то не е от съществено значение за крайния извод на спора, доколкото в съдебната практика се приема, че подобно нарушение не е от такова естество, че да прави издадения административен акт незаконосъобразен, още повече че заинтересованото лице има възможност да изрази позицията си и да ангажира доказателства при обжалване на акта, какъвто е настоящият случай.

Наведените в касационната жалба доводи относно внесен депозит от задълженото лице до размер на определената с акта сума са несъстоятелни и не водят до извода, че с внасянето на депозита, вносителят се е съгласил безвъзвратно с определените му допълнително митни задължения. Както е обяснено във възражението на ответника по касация, внасянето на депозит до размера на определеното допълнително задължение е единствената възможност за вдигане на внесената стока, поради което фактът на внасянето му не може да бъде приравняван на признание на задължението.

Предвид изложеното обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора на касатора не се следват съдебни разноски. На ответника също не се следват разноски, тъй като такива не са претендирани.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК, Върховният административен съд, І А отделение РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА

решение № 4/26.02.2010 г. по адм. дело № 1788/2009 г. на Административен съд – София - град, първо отделение, 18 състав. Решението е окончателно. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Б. К. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ П. Г./п/ Р. М. Д.Л.