Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по касационна жалба на Д.Б – старши инспектор в Столичен инспекторат към Столична община, чрез процесуален представител, срещу решение №1674/15.03.2017г. на Административен съд София-град по адм. д. №9651/2016г., с което съдът по жалба на С.К от [населено място] е обявил за нищожна принудителна административна мярка, представляваща принудително преместване на пътно превозно средство – лек автомобил марка „Ауди“, модел „Ку 5“, с рег. № 920Н116, без знанието на неговия собственик или упълномощен от него водач на 02.09.2016г. Релевира касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК – неправилно приложение на материалния закон. Прави искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяване на друг, с който да се отхвърли жалбата на С.К.П разноски.
Ответникът по касационната жалба, С.К, не взема становище.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес, срещу съдебен акт по чл. 208 АПК.
Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, а по същество – правилно.
Предмет на контрол за законосъобразност пред Административен съд София-град е принудителна административна мярка, наложена от старши инспектор в Столичен инспекторат към Столична община, представляваща принудително преместване на 02.09.2016г., на пътно превозно средство – лек автомобил марка „Ауди“, модел „Ку 5“, с рег. № 920Н116, без знанието на неговия собственик или упълномощен от него водач, по отношение на С.К от [населено място].
Въз основа на събраните относими и допустими доказателствени средства, съдебният състав е установил, че на 02.09.2016г. около 10.15 ч. С.К е паркирал лек автомобил марка „Ауди“, модел „Ку 5“, с рег. № 920Н116 на терен, който е част от зелената система на СО, а именно в парк „Борисова градина“, пред стадион „Българска армия“.
ПАМ е наложена на основание чл. 171, т. 5, б. „б“ от ЗДвП (ЗАКОН ЗА ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) /ЗДвП/, във връзка с чл. 28, ал. 1, т. 7 от Наредба за организация на движението на територията на Столична община /НОДТСО/. За да прогласи нищожността на оспорената ПАМ, съдът е приел, че същата е приложена при липса на материална компетентност на издалото я лице.
Касационната инстанция приема за правилни изводите на съда относно нищожността на процесната ПАМ.
Принудителните административни мерки са форма на изпълнително-разпоредителна дейност, чрез която в предвидените от закона случаи се упражнява държавна принуда. ПАМ „преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач“, и е приложима единствено в изрично предвидените от закона случаи. Недопустимо е с подзаконов нормативен акт да се регламентират хипотези на прилагане на мярката извън посочените със закон.
Разпоредбата на чл. 171, т. 5 от ЗДвП предвижда три хипотези, при които за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилага принудителна административна мярка „преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач“. Мярката се прилага когато: б. „а“ превозното средство е паркирано правилно, но обстоятелствата налагат неговото преместване; б. „б“ превозното средство е паркирано в нарушение на правилата за движение на места, обозначени с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство, както и когато създава опасност или прави невъзможно преминаването на другите участници в движението; б. „в“ превозното средство е без табели с регистрационен номер, поставени на определените за това места, или са изминали 30 дни от отнемане или връщане на свидетелството за регистрация на пътното превозно средство в Министерството на вътрешните работи. Прочитът на разпоредбата налага извода, че принудителната административна мярка „преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач“ може да се налага само в случаите, предвидени в посочената законова норма.
Съгласно чл. 167, ал. 2, т. 1, предл. 5 от ЗДвП служби за контрол, определени от кметовете на общините, контролират в населените места спазването на правилата за паркиране от водачите на пътни превозни средства. Чл. 168, ал. 1 от същия закон гласи, че определените от министъра на вътрешните работи длъжностни лица от службите за контрол и/или длъжностни лица, определени от собствениците или администрацията, управляваща пътя, могат да преместват или да нареждат да бъде преместено паркирано пътно превозно средство на отговорно пазене на предварително публично оповестено място без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач. Нормата на чл. 120 от НОДТСО предвижда контролът по спазването на правилата за паркиране, както и дейността по принудително преместване на неправилно паркирани ППС да се осъществява и от служби за контрол, определени с писмена заповед на кмета на Столична община, издадена на основание и в изпълнение на чл. 167 и следващите от ЗДвП (ЗАКОН ЗА ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА).
Процесната мярка е издадена от длъжностно лице, служител на Столичен инспекторат към Столична община съгласно заповед №РД-09-631 от 13.04.2010г. на кмета на СО и заповед №РД-09-СИ-302 от 01.11.2011г. на директора на Столичен инспекторат.
Видно от текста на заповед №РД-09-631 от 13.04.2010г. на кмета на СО, същата делегира компетентност на служителите на СИ към СО да осъществяват контрол по спазване на разпоредбите, свързани с навлизане, спиране или паркиране на МПС в обектите на зелената система на СО, като съгласно т. 2 от заповедта, същите имат правомощия да налагат и принудителната административна мярка „преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач“ в обектите по т. 1.
В действителност, нормата на чл. 28, ал. 1, т. 7 от НОДТСО забранява движение, престой и паркиране на ППС върху тротоари, в паркове, градини, зелени площи, пешеходни подлези, детски и спортни площадки, територията на детски ясли, детски градини и училища. При паркирането в нарушение на цитираната разпоредба обаче не е предвидена законова възможност да бъде приложена процесната ПАМ.
Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че оспорената заповед е издадена при липса на материална компетентност на издалото я лице, което обосновава нейната нищожност.
Делегирането на компетентността следва да се осъществява единствено в рамките на предвиденото в закона. В действителност кметовете на общините имат законова възможност да делегират компетентност на службите по контрол, които да контролират правилата за паркиране на МПС в населените места. Но същите нямат законова възможност да делегират компетенции за налагане на ПАМ извън законодателно заложените материалноправни предпоставки затова. Не случайно законодателят е създал една изключителна ограниченост на ситуациите, при които е допустима тази пряко въздействаща върху правото на неприкосновеност на личната собственост мярка. Хипотезите, при които това е допустимо са три като двете визират ситуация, при която паркираното превозно средство пречи на останалите участници или създава опасност за тях. С оглед на това фактът, че съществува забрана за паркиране върху зелените площи не е достатъчен за приложението на процесната принудителна мярка. В тази насока е и решението по адм. д. № 8157/2013 година по описа на ВАС. Хипотезата, която евентуално би могла да намери приложение в случая, е тази, която изисква предварително да бъде оповестена чрез нарочен знак забраната за паркиране на място, при паркирането върху което се извършва принудително преместване. Както обаче правилно е посочил първоинстанционният съд, заповедта за делегиране на компетентност в случая касае именно паркирането на автомобили върху зелената система, както и прилагането на ПАМ принудително преместване по отношение на автомобили извършили това нарушение, каквато възможност за делегиране на компетност кметът на общината няма.
Предвид гореизложеното, касационният състав приема, че първоинстанционният съд правилно е приложил материалния закон. Решението не страда от релевираните пороци на чл. 209, т. 3 АПК и следва да бъде оставено в сила.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс, настоящият състав на седмо отделение на Върховен административен съд РЕШИ :
ОСТАВЯ В СИЛА решение №1674/15.03.2017г. на Административен съд София-град по адм. д. №9651/2016г. Решението е окончателно.