О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 420

Гр. С., 10.02..2025г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО Т.О. в закрито съдебно заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА БАЕВА

ЧЛЕНОВЕ : ГАЛИНА ИВАНОВА

МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

като изслуша докладваното от съдия Кацарска к. т.д. № 1861 по описа за 2024г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от “Ю. Б. АД, срещу решение № 3020/20.05.2024г. по в. гр. д.№ 4167/2023г., постановено от Софийски градски съд, 2а състав, с което е потвърдено решение № 894/19.01.2023 г. по гр. д. № 46793/2021 г. на Софийски районен съд, 164 с-в, и са отхвърлени предявените от касатора срещу Й. С. Д. искове по реда на чл. 422 ГПК за признаване на установено, че ответницата му дължи следните суми, за които има издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 28.10.2020 г. по ч. гр. дело № 46126/2020 г. на СРС, 164-и състав, а именно: сумата от 15 817,93 лв. - предсрочно изискуема главница по договор за потребителски кредит № FL 975808 от 21.03.2019 г. за периода от 24.09.2019 г. до 09.09.2020 г., ведно със законна лихва от 24.09.2020 г. до изплащане на вземането; 633,96 лв. - договорна лихва за периода от 24.09.2019 г. до 12.02.2020 г.; 327,82 лв. - мораторна лихва за периода от 21.09.2019 г. до 12.03.2020 г.; 1018,49 лв. - мораторна лихва след извънредното положение за периода от 14.05.2020 г. до 09.09.2020 г.; 52 лв. - такси по обслужване на кредита за периода от 25.09.2019 г. до 09.09.2020 г.; и 84 лв. - нотариални такси за периода от 25.09.2019 г. до 09.09.2020 г.

Касаторът поддържа, че постановеното решение е незаконосъобразно и неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че е неправилен изводът на въззивния съд, че ответницата Й. С. Д. не е съдлъжник по процесния договор за кредит, а поръчител за задълженията на Р. Г. М.. Твърди, че не била тълкувана съответно клаузата на чл. 8, ал. 1 и чл. 14 от договора, като в първата бил употребен изразът „кредитополучатели“, което означавало, че и двете лица са такива. Сочи, че никъде в договора Й. Д. не била обозначена като „поръчител“ и нямала това качество. Твърди, че тя е съкредитополучател и е налице солидарна отговорност по силата на договора за банков кредит, изрично уговорена в чл. 1, ал. 4 от същия. Поддържа, че било надлежно установено усвояването на сумата по отпуснатия кредит, а по чия сметка е станало това, било ирелевантно. Твърди, че солидарност следва и по силата на законовите разпоредби, а въззивният съд бил тълкувал клаузите на договора противно на правилата по чл. 20 ЗЗД. В подкрепа на доводите си сочи, че в искането за отпускане на кредит Й. Д. била посочена като „съкредитоискател“, а и няма сключен отделен договор за поръчителство. С оглед подробно изложените съображения претендира допускане на решението до касационно обжалване, отмяната му и уважаване на исковите му претенции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „При тълкуването на договора по реда на чл. 20 ЗЗД, задължен ли е съдът да търси действителната обща воля на страните, а не предполагаемата такава и задължен ли е съдът при тълкуване на отделните уговорки от договора да ги тълкува във връзка едни с други и всяка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед неговата цел и съдържание, обичаите в практиката и добросъвестността?“, за който поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по решение № 96/22.08.2022г. по гр. д.№ 2007/2021г. на ВКС, 4 г. о., решение № 50116/18.10.2022г. по т. д.№ 1247/2021г. на ВКС, 1 т. о., решение № 50223/16.01.2023г. по гр. д.№574/2022г., ВКС, 3 г. о.;

2. „Може ли съдът по пътя на тълкуването по чл. 20 ЗЗД да измени поето с тълкувания договор задължение?“, по който въпрос сочи разрешаване от въззивния съд в противоречие с решение № 96/22.08.2022г. по гр. д.№ 2007/2021г. на ВКС, 4 г. о.

Ответната по касационната жалба страна – Й. С. Д., оспорва същата по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 22.08.2024г., подаден чрез адв. Т. Б.. Твърди, че въпросите на касатора са поставени общо, теоретично и са по правилността на решението, поради което не са налице предпоставките за допускане на решението до касационно обжалване. Сочи, че решението не е постановено в противоречие, а съобразно посочената от нея съдебна практика. Претендира при евентуалност оставяне в сила на решението, както и присъждане на разноски по чл. 38 от ЗАдв. Постъпило е и допълнително становище от процесуалния й пълномощник от 21.01.2025г., в което също се излагат доводи за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, Софийски градски съд е приел, че на 21.03.2019 г. е сключен договор за потребителски кредит № FL 975808, със страни: кредитодател “Ю. Б. АД и кредитополучатели Р. Г. М. и Й. С. Д., като същият е подписан и от Р. М., спрямо която издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК е влязла в сила, и от Й. Д. – ответник по иска по чл. 422 ГПК.

Въззивният съд е приел, че представените по делото погасителен план по кредит и искане за отпускане на кредит са съставени на единствено на името на кредитополучателя Р. М. и само тя е избрала да ползва допълнителен пакет услуги, като е посочила, че желае да ползва застраховка. Счел е, че в искането са изброени задължения към други банкови и финансови институции, които кредитополучателят се е задължил да погаси с отпуснатия кредит. СГС е посочил, че ответникът Й. Д. е подписала “Искане съкредитоискател”, в което не е изявила желание да сключи застраховка и е посочено, че Д. има задължение към друга банкова институция в непогасен размер от 2000 лева, но в процесния договор за потребителски кредит не е предвидено това задължение да бъде погасено с отпуснатата сума.

Кредитирайки заключението на съдебно-счетоводната експертиза, съдът е приел, че сумата по кредита е усвоена изцяло чрез превод по банковата сметка на Р. М., открита в ищцовата банка по силата на чл. 2, ал. 1 от сключения договор за потребителски кредит, като същата е употребена за: 1/ рефинансиране на стари задължени на М. към банки и небанкови институции в общ размер на 13 921, 16 лв.; 2/ заплащане на застрахователна премия от 1512 лв. по договор за групова застраховка със застраховано лице М.; 3/ такса за оценка на кредитоспособността в размер на 290 лв., а 4/ остатъкът от 765 лв. е изплатен на каса на титуляра по кредита Р. М.. Съгласно експертизата по договора за кредит са били заплатени общо 3024,44 лв., които са послужили за погасяване на част от дължимата главница до размер от 694,07 лв.; договорна лихва до размер от 773, 34 лв.; застраховка в пълен размер от 1512 лв.; лихва за просрочие от 24,03 лв. и такси за обслужване на разплащателна сметка от 21,00 лв. Според кредитираното от въззивния съд заключение на вещото лице, последно заплатена по кредита сума е от 11.02.2020 г., не са били платени вноски с падеж 21.09.2019 г. до 21.01.2020 г., поради което след връчване на уведомление от кредитора, считано от 12.02.2020 г., кредитът е обявен за предсрочно изискуем. Според експертизата към датата на постъпване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение в съда /24.09.2020 г./, размерът на неплатените задължения са както следва: главница в размер на 15 817, 93 лв., от която 723,48 лв. - падежирала главница и 15 094, 45 лв. – непадежирала, предсрочно изискуема главница; неплатената договора лихва за периода от 21.09.2019 г. до 12.02.2020 г. - 633, 96 лв., като имало начислени и такса обслужване на сметка в размер на 14,00 лв. и такса просрочие от 38,00 лв.; незаплатена лихва за забава върху просрочена главница за периода от дата на падежа до 12.03.2020 г. /дата на обявяване на извънредното положение в страната заради Ковид кризата/ и от 14.05.2020 г. /когато е отменено извънредното положение/ до 09.09.2020 г. е в общ размер на 671,28 лв.

СГС е приел, че съгласно разписки, изготвени от ЧСИ М. Б., с уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост на вземане по договор за потребителски кредит, връчено на ответника Д. на 09.02.2020 г., а на Р. М. на 12.02.2020 г., банката – кредитор е обявила предсрочната изискуемост на целия остатък по кредита, след като е установила, че към 23.12.2019 г. кредитополучателите имат трайно просрочие на дължими месечни вноски.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, СГС е приел, че обжалваното пред него решение е валидно и допустимо, като е препратил към мотивите му съгласно чл. 272 ГПК. Счел е, че по спорния въпрос - в какво правно качество, като поръчител или като съдлъжник, ответницата се е задължила по процесния договор за кредит, следва да се приеме, че тя се е задължила като поръчител, отговарящ солидарно за заплащането на задължението на главния длъжник Р. М.. За да достигне до горния извод, въззивният съд е изложил съображения как трябва да се тълкуват договорите и какво представлява и как възниква пасивната солидарна отговорност. Счел е, че в договора, с минимални отклонения, се използва основно думата “кредитополучател” в трето лице единствено число, а в чл. 14 изрично е предвидено при непогасяване в уговорения срок на една или повече вноски по кредита, право на банката да обяви кредита за изцяло или частично предсрочно изискуем, като пристъпи към принудително събиране на вземано си, чрез насочване на изпълнението върху цялото имущество на кредитополучателя и/или срещу поръчителите по установения законов ред.

Въззивният съд е посочил, че се наблюдава значително различие в положението на двете физически лица, подписали договора, тъй като цялата сума по кредита е отпусната по банкова сметка с титуляр М., с кредита са погасени единствено нейни задължения към други финансови институции, макар да е видно, че и Д. има такова непогасено задължение, за него погасяване не е предвидено. Посочил е, че само по отношение на М. е сключена застраховка с покрит риск - непогасяване плащания по кредита на падеж, само тя е посочена като кредитополучател в изготвения от банката погасителен план, само тя има достъп до разплащателната сметка, открита на нейно име за обслужване на кредита, само тя реално е и заплащала паричните суми по заема. С оглед на всичко изложено, СГС е приел, че по отношение на задължението на ответницата Д. следва да бъдат приложени правилата на ЗЗД относно поръчителството, и в частност разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Посочил е, че според цитираната разпоредба, отговорността на поръчителя съществува в срок от 6 месеца от падежа на главното задължение, който срок е краен и преклузивен, съгласно разясненията, дадени в т. 4-б от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС /и отпада, ако кредиторът в този период бездейства и не предявява иск срещу главния длъжник, т. е. бездействието на кредитора води до загуба на обезпечението. СГС е счел, че в случая банката се е възползвала от възможността да обяви целия кредит за предсрочно изискуем, за което обстоятелство надлежно е връчила уведомления до М. /на 09.02.2020 г./ и до Д. /на 12.02.2020 г./, а заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение е подадено на 24.09.2020 г. Приел е, че въпросът за началния момент, от който започва да тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД за ангажиране отговорността на поръчителите при наличието на договор за банков кредит и погасителен план, в който е уговорено връщане на представената парична сума при разсрочени плащания от страна на кредитополучателя, в хипотезата на обявена предсрочна изискуемост, е разрешен с ТР № 5 от 21.01.2022 г. по тълк. д. № 5/2019 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост и че в случая каледарният шестмесечният преклузивен срок, в който кредиторът е следвало да предяви иска за вземането си е изтекъл на 12.08.2020 г. СГС е съобразил и разпоредбата на чл. 3, т. 2 от Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците в приложимата му редакция, действала от 13.03.2020 г. до изменението на разпоредбата на 09.04.2020 г. /т. е. за период от 27 дни/, но дори и при отчитане на тези дни, е приел, че преклузивният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД се явява изтекъл на 08.09.2020 г., когато е бил последният възможен ден за предявяване на правата на ищеца спрямо ответницата Д.. Отчитайки, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 24.09.2020 г., СГС е приел, че правата на кредитора по отношение на поръчителя Д. са се преклудирали, поради което предявеният иск подлежи на отхвърляне. С така изложените мотиви е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

Настоящият съдебен състав намира, че са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

ВКС при служебната проверка приема, че не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице, когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос.

Поставените от касатора два въпроса за задължението на съда при спор между страните да тълкува неясните, непълни и неточни уговорки в договора с оглед установяване на действителната воля на страните, съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД, както и за тълкуване, при което не се изменя волята на страните, съдът намира, че съставляват общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, който е тълкувал клаузите на договора и поведението на страните, за да приеме, че ответницата има качеството поръчител, а не съдлъжник. По така поставените въпроси е формирана съдебна практика, намерила израз в решение № 89/17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, І т. о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 151/05.10.2010 г. по т. д. № 1035/2009 г. на ВКС, ТК, решение № 60119 от 23.12.2021г. по т. д. №1024/2020г. на ВКС, І т. о., решение № 60260/19.08.2022г. по гр. д.№ 490/2021 на 4 г. о. на ВКС, и мн. др., включително и цитираните от касатора – решение №96/22.08.2022г. по гр.№2007/2021г. на ВКС, 4 г. о. и др. Настоящият състав намира, че е налице въведеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за приложението на чл. 20 ЗЗД при тълкуване на договорните клаузи за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС. Въпросът е обуславящ и удовлетворява общото основание по чл. 280, ал.1 от ГПК, като преценката на състава на ВКС за разрешаването му в противоречие или съответно на практиката, следва да се осъществи с разглеждането на касационната жалба по същество.

Предвид горното съдът намира, че следва да се допусне решението до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, по поставените въпроси, при преформулирането и уточняването им от съда в общ въпрос по следния начин: „По въпроса за приложението на чл.20 ЗЗД във връзка със задължението на съда при тълкуване, да търси действителната воля на страните“.

На касатора следва да бъде указано да заплати държавна такса, съгласно чл. 18, ал.2, т.2 от ТДТССГПК, в размер на 338,31лв. в едноседмичен срок със съответните последици. След евентуално внасяне на държавната такса, делото следва да бъде докладвано за насрочване в открито съдебно заседание.

Воден от горните съображения, ВКС, състав на Второ т. о.

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 3020/20.05.2024г. по в. гр. д. № 4167/2023г., постановено от Софийски градски съд, 2а състав.

УКАЗВА на касатора „Ю. Б. АД, и му предоставя възможност в едноседмичен срок от получаване на съобщението, да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на сумата от 338,31 лв. / триста тридесет и осем лева и тридесет и една стотинки/ съгласно чл. 18, ал.2 т.2 от ТДТССГПК, като при неизпълнение на указанията в срок, жалбата ще бъде върната, а производството по делото ще бъде прекратено.

След представяне на доказателства за внесена държавна такса съгласно указанията, делото да се докладва на Председателя на съответното отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1/

2/