Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на Кмета на [община] срещу решение № 26/16.01.2015г., постановено по адм. дело №542/2014г. по описа на Административен съд – Враца. Касаторът оспорва съдебното решение като твърди, че е недопустимо, неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Изрично са наведени доводи, според които неправилно първата инстанция е приела, че са налице предпоставките на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл (ЗАКОН ЗА ДЪРЖАВНИЯ СЛУЖИТЕЛ) (ЗДСл). Съображения в подкрепа на твърденията и искането са изложени в касационната жалба. Претендира заплащане на разноски пред двете инстанции.
Ответната в производството страна – Е. З. П., чрез процесуален представител, оспорва основателността на касационната жалба. Намира решението на първоинстанционния съд за правилно и законосъобразно и иска неговото оставяне в сила. Претендира присъждане на съдебни разноски, съгласно представен списък.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Поддържа становище за правилност и законосъобразност на първоинстанционното решение и счита, че същото следва да бъде оставено в сила.
Върховният административен съд, състав на пето отделение, като обсъди данните по делото и доводите на страните, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и при наличие на правен интерес. Разгледана по същество е неоснователна.
С обжалвания съдебен акт първоинстанционният съд осъжда [община] да заплати на Е. З. П. сумата 3 972лв. /три хиляди деветстотин седемдесет и два лева/, представляваща обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл (ЗАКОН ЗА ДЪРЖАВНИЯ СЛУЖИТЕЛ) /ЗДСл./ за времето от 22.07.2013г. до 22.01.2014г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.09.2014г. до окончателното й изплащане, като отхвърля иска в останалата част, за разликата до 3986, 10 лв. Присъдена е и сумата 75.25 лв. /седемдесет и пет лева и двадесет и пет стотинки/ мораторна лихва, като отхвърля иска в останалата част до сумата 89.96лв, както и разноски по компенсация, в размер на 610.65 /шестстотин и десет лева и шестдесет и пет стотинки/. Е. З. П. е осъдена от своя страна да заплати разноски на [община] в размер на 3, 53 /три лева и петдесет и три стотинки/, съобразно отхвърлената част от иска.
При постановяване на съдебното решение административният съд установява наличието на предпоставките от хипотезиса на приложимата материално-правна норма – чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. Съобразена е заповед № 021/18.06.2013г. на кмета на [община], с която на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 от ЗДСл. е прекратено служебното правоотношение Е. З. П. за заеманата от нея длъжност „началник отдел финанси и бюджет“ в [община], която е отменена с решение № 24 от 16.10. 2013г., постановено по адм. дело № 377/2013г. по описа на Административен съд-Враца, оставено в сила с решение № 8409/19.06.2014г. по адм. дело № 16010/2013г. по описа на Върховния административен съд. От приложените писмени доказателства /трудова и служебна книжка/, както и констатациите на съда в съдебно заседание безспорно е установено, че ищцата не е работила след прекратяване на служебното й правоотношение. След изслушване на съдебно – счетоводна експертиза е определен размера на обезщетението и лихвата. По отношение размера на дължимото обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. е извършено прихващане на изплатеното обезщетение по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл.
Така постановеното съдебно решение е правилно, законосъобразно, обосновано и постановено без да са допуснати процесуални нарушения.
Неоснователно е възражението на касатора за недопустимост на процесния съдебен акт, обосновано с неподсъдност на спора пред съответния административен съд и доводите за приложимост на общия исков ред, пред гражданския съд.
Съгласно чл. 125 ЗДСл имуществените спорове по този закон се предявяват в 3-годишен срок по общия исков ред. До влизането в сила на АПК в частта му за съдебното обжалване (01.03.2007 г.), ЗДСл. регламентира процесуалният ред за уреждане на споровете за обезщетения след отмяна на административния акт, с който се прекратява служебното правоотношение и компетентен да разгледа спора е гражданският съд по общия исков ред. С влизане в сила на АПК компетентен да разглежда спорове за обезщетения, произтичащи от административна дейност, е административният съд, в съответствие с разпоредбата на чл. 128, ал. 1, т. 5 от АПК. Следователно обезщетенията за които вече има предвиден нов процесуален ред за осъществяване следва да се считат изключени от подведомствеността на общите граждански съдилища и подлежат на разглеждане от административните съдилища.
Предвид гореизложеното, настоящата инстанция намира, че Административен съд – Враца, при спазване правилата на родовата и местна подсъдност, правилно е приел и разгледал исковата претенция, по която е постановил допустим съдебен акт.
Наведените от касатора доводи за недопустимост на съдебното решение поради наличие на влязло в сила съдебно решение, което се явява процесуална пречка за разглеждане на спора са неоснователни. Горното възражение се прави за трети път като решаващият съд се е произнесъл по него както в съдебно заседание от 19.11.2014г., така и с крайния съдебен акт. Настоящият състав напълно споделя изводите на първоинстанционния съд и намира, че не следва да ги преповтаря. От доказателствата по делото безспорно се установява, че не е налице идентичност в предмета на спора по адм. дело № 377/2013г. и по процесния спор. Съгласно разпоредбата на чл. 298, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 144 от АПК решението влиза в сила между същите страни, за същото искане и на същото основание. Следователно силата на пресъдено нещо на решението по адм. дело № 377/13г. се разпростира по отношение на предявения иск по конкретното дело, който е с правно основание чл. 106, ал. 2 от ЗДСл., в заявен размер от 1896лв., при което не може да се направи извод за идентитет с настоящия иск, който е с различно правно основание - чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. и за друг период от време.
Горните изводи кореспондират с извършеното от съда прихващане на размера на дължимото обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. с изплатеното обезщетение по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл, което е направено по искане на касатора. При обезщетения на основание чл. 104, ал. 1 ЗДСл и на чл. 106, ал. 2 ЗДСл са налице две ликвидни и изискуеми парични вземания, като с възражението за прихващане двете насрещни вземания се погасяват до размера на по-малкото от тях. Без правно значение за прихващането е фактът, че двете парични вземания се дължат на различни основания, тъй като законът не изисква те да произхождат от едно и също основание. Съгласно чл. 104 ЗЗД, прихващането се извършва чрез изявление на едната страна, отправено до другата. Двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши, а именно когато с влязло в сила решение е отменена заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на държавния служител и от който момент вземанията са станали изискуеми.
С отмяната на заповедта за уволнение възниква правото на ищеца да получи обезщетение за понесените от него вреди. Съгласно чл. 39 от ЗДСл (ЗАКОН ЗА ДЪРЖАВНИЯ СЛУЖИТЕЛ) държавният служител има право на обезщетение в предвидените от закона случаи. Правилно съдът приема, че на ищцата се дължи обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл., тъй като са налице материално-правните предпоставки за изплащането му. Обезщетението се дължи за срок от 6 месеца общо в размер на 5958 лв., при основната заплата 993 лв, съгласно основното заключение на вещото лице, като след извършване на прихващане с изплатеното извънсъдебно обезщетение по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл. в размер на 993лв. месечно или общо за два месеца в размер на 1986лв., дължимото обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл. възлиза на 3 972 лв., в който размер искът правилно е уважен, а за разликата над тази сума до поддържания размер от 3 986.10 лв. е отхвърлен.
Правилно е определен и размера на законната лихва върху сумата 3 972лв., считано от предявяване на иска в съда - 12.09.2014г. до окончателното й изплащане. Изводите на първоинстационния съд досежно частичната основателност на претенцията за мораторна лихва по чл. 86 от ЗЗД също се споделят от настоящата инстанция.
Относно направеното възражение за необоснованост на съдебния акт, следва да се подчертае, че необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не са били допуснати от решаващия съд. Фактическата обстановка е точно установена и подведена под вярната правна квалификация, като формираните изводи се основават на събраните доказателства. При осъществяване на правораздавателната дейност на решаващия съд не са допуснати и твърдяните нарушения на производствените правила - доказателствения материал е анализиран поотделно и в неговата съвкупност, а всички доводи и възражения на страните са обсъдени и правилно преценени.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на спора, своевременно направеното искане за присъждане на разноски и представените доказателства за реалното им извършване, настоящият състав намира за основателна претенцията на ответника, в негова полза да се присъдят съдебни разноски в размер на 500 лева /петстотин лева/ - адвокатски хонорар, платим от касационния жалбоподател.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, Пето отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 26/16.01.2015г., постановено по адм. дело №542/2014г. по описа на Административен съд – Враца.
ОСЪЖДА [община] да заплати на Е. З. П. от [населено място], [улица] сума в размер на 500 лева /петстотин лева/ - съдебни разноски. Решението е окончателно.