Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на Управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“ /след нарочно уточнение с молба от 15.02.2016г. – л. 24 по делото/ срещу решение № 7490/01.12.2015г. на Административен съд София град по адм. д. № 2854/2015г. Въвеждат се касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК – неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.

Производството е образувано и по втора касационна жалба на [фирма] срещу решение № 7490/01.12.2015г. на Административен съд София град по адм. д. № 2854/2015г., в частта в която преписката се връща на административния орган за произнасяне в 14-дневен срок, съобразно указанията по тълкуване и прилагане на закона, дадени в мотивите на решението. Излага основания за недопустимост, евентуално – неправилност на съдебния акт в тази част.

Ответникът, Член на Управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“ не взема становище по касационните жалби.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за недопустимост на жалбата на [фирма] и неоснователност на жалбата на Управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“.

При извършена служебна проверка за допустимост на касационните жалби, настоящият състав на седмо отделение на Върховен административен съд приема, че същите са допустими, като подадени в срок, от активно процесуално легитимирани страни.

По възражението за недопустимост на касационната жалба на [фирма], съдът намира същото за неоснователно. Връщането на преписката на органа за нарочно произнасяне съгласно мотивите на акта е осъществено чрез нарочен диспозитив на съдебния акт – решение, който има сила на присъдено нещо. Чл. 208 и следващите АПК приема за допустим касационен контрол върху първоинстанционното съдебно решение, като единственото условие е решението да е неблагоприятно за страната. [фирма] е страна в производството по адм. д. № 2854/2015г. по описа на АССГ. Подава в срока по чл. 211, ал. 1 АПК касационна жалба срещу решението на съда, с което приключва производството по делото, като визира конкретна част от диспозитива на съдебния акт с възражения за неблагоприятен ефект на решението в тази част върху него. Доколкото чрез тази част от съдебния акт преписката се връща на административен орган с конкретни указания по прилагане на закона, които указват задължение на същия да постанови акт с определено съдържание, което уврежда интересите на касатора, настоящият състав на седмо отделение на ВАС, приема касационната жалба за допустима, като подадено от лице с правен интерес.

При извършена служебна проверка на основанията, посочени в чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият състав на седмо отделение на ВАС приема, че обжалваното съдебно решение в оспорената част е валидно и допустимо.

На първо място следва да се разграничат актовете, предмет на контрол за законосъобразност пред АССГ:

От една страна е подадена жалба от [фирма] срещу мълчалив отказ на Управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“ да се произнесе по заявление № М-138/05.02.2015г. с искане за издаване на разрешение за специално ползване на пътя чрез експлоатация на рекламно съоръжение.

От друга страна е обжалвано писмо изх. № 53-00-3101/19.03.2015г., подписано от Член на УС на Агенция „Пътна инфраструктура“.

С решението си първоинстанционният съд е обявил за нищожен акт, обективиран в писмо изх. № 53-00-3101/19.03.2015г., подписано от Член на УС на Агенция „Пътна инфраструктура“, поради липса на компетентност на издателя. Право на жалба срещу решението в тази част има единствено Член на УС на Агенция „Пътна инфраструктура“, подписал процесното писмо. Такава касационна жалба не е подавана, поради което и касационният състав приема, че съдебното решение в тази част е влязло в сила като необжалвано. Съображенията на УС на АПИ относно неправилността на съдебния акт в тази част не следва да се съобразяват, доколкото същият има право на жалба срещу съдебния акт единствено в частта, в която е отменен като незаконосъобразен мълчаливия отказ на УС. УС на АПИ е страна по делото единствено в това правоотношение.

Предвид различните органи постановили обжалваните актове, липсва хипотеза на мълчалив отказ последван от изричен такъв. Осъществено е обективно съединяване на жалбите в едно производство срещу актове на различни органи дори и по едно заявление.

Горното обосновава извода, че решението на АССГ е влязло в сила в частта, в която съдът е прогласил за нищожен акт, обективиран в писмо изх. № 53-00-3101/19.03.2015г., подписано от Член на УС на Агенция „Пътна инфраструктура“, поради липса на компетентност на издателя.

По касационната жалба на Управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“ срещу решението на АССГ в частта, в която съдът е отменил като незаконосъобразен мълчалив отказ на Управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“ да се произнесе по заявление № М-138/05.02.2015г. с искане за издаване на разрешение за специално ползване на пътя чрез експлоатация на рекламно съоръжение:

Страните не спорят, че със заявление вх. № М-138/05.02.2015г. [фирма] прави искане за издаване на разрешение за специално ползване на пътя чрез експлоатация на рекламно съоръжение.

Съгласно нормата на чл. 26, ал. 3, т. 3 от ЗП (ЗАКОН ЗА ПЪТИЩАТА), разрешението се издава от Управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“. Считано от 05.02.2015г., УС не се произнася с нарочен акт по процесното заявление в законовия 15-дневен срок, поради което се формира мълчалив отказ по искането. В срока по чл. 149, ал. 2 АПК дружеството оспорва мълчаливия отказ на УС на АПИ.

Правилни са изводите на АССГ, че в случая намира приложение разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от Наредба за специално ползване на пътищата, съгласно която отказите на администрацията, управляваща пътя, да издаде разрешение за специално ползване на пътя се мотивират писмено.

Нормативно е регламентирано изискването за писмена форма на акта, поради което мълчаливият отказ се явява незаконосъобразен единствено на това основание.

Правната конструкция на мълчаливия отказ в съчетанието на фикция, че е налице волеизявление и презумпция – отказ, е юридическа гаранция и улеснява защитата срещу бездействието на администрацията да се произнесе в предвидените в закона срокове. Обжалването на мълчаливия отказ като административен акт, поради особеностите му, свързани с липсата на форма и материализиране, се свързва със срока за издаването му като единствена правно техническа възможност за защита на правата и интересите на искащия издаването на акта.

Предвид гореизложеното, касационната инстанция приема жалбата на УС на АПИ за неоснователна. Правилно АССГ е отменил мълчаливия отказ на УС на АПИ да се произнесе по заявление № М-138/05.02.2015г. с искане за издаване на разрешение за специално ползване на пътя чрез експлоатация на рекламно съоръжение.

Горното не обосновава извод, че съдът в рамките на служебното начало, след като отмени мълчаливия отказ на органа, следва да даде указания за издаване на акт с определено съдържание. В хипотеза на искане за издаване на конститутивен, а не констативен акт, неправилно съдът връща преписката на административен орган с указания за съдържанието на акта /…“да послужат като мотиви на издадения акт“ – л. 4, абзац втори, изречение последно от решението/. По касационната жалба на [фирма]:

В конкретната хипотеза правилно АССГ е отменил мълчаливия отказ на УС на АПИ с оглед законовото изискване за писмена форма на отказа за издаване на разрешение за специално ползване на пътя чрез експлоатация на рекламно съоръжение. Предвид висящността на заявлението на дружеството пред органа, съдът следва да изпрати преписката на УС на АПИ за изрично произнасяне по същата, като съобрази изискването за писмена форма и мотивира акта си, без обаче да обвързва същия орган с мотиви на акта, тъй като по този начин дава указания за съдържанието му.

Видно от текста на обжалваното решение, съдът е върнал преписката на орган /без в диспозитива изрично да е изписано, че това е УС на АПИ, като изрично е посочил на този орган, че не са налице основания за издаване на поисканото разрешение при изложени в решението мотиви, които да послужат като мотиви на последващия изричен акт на органа. Същото сочи на съществено процесуално нарушение и неправилно приложение на материалния закон.

Неправилни са изводите на първоинстанционния съд относно приложението на чл. 13, ал. 2 от ЗП (ЗАКОН ЗА ПЪТИЩАТА) /ЗП/:

Производството по издаване на разрешително за специално ползване на пътя чрез изграждане на рекламно съоръжение е различно от производството по издаване на разрешително за специално ползване на пътя чрез експлоатация на рекламно съоръжение. В конкретната хипотеза органът мълчаливо е отказъл издаване на втория вид удостоверение. Основанията за издаване на това удостоверение са регламентирани в чл. 16 и следв. от Наредба за специално ползване на пътищата /Наредбата, наредба/. Съгласно чл. 16, ал. 2 от тази наредба, към искането се прилага констативен протокол за вече изграденото рекламно съоръжение. В конкретаната хипотеза, като доказателства по делото са приложени Протоколи с №№ 4, 5, 6 и 7/11.02.2015г., от които е видно, че рекламните съоръжения са изградени на място, съгласувано с протоколи за предварителен оглед, съгласуван проект и пр., като рекламните съоръжения /РС/ са изградени в съответствие с условията на издадените от АПИ разрешения за специално ползване на пътя чрез изграждане на РС. Задължение на УС при преценка на условията за издаване на разрешенията по чл. 16 от Наредбата е да констатира изградените на място РС, като изискванията за съответствие на изграденото са констатирани именно в съставените констативни протоколи /КП/, приложени към искането. Разрешението се издава по образец съгласно Приложение № 2 към Наредбата.

Неправилно съдът приема, че от значение в производството по издаване на разрешението по чл. 16 от Наредбата е спазването на срока по чл. 13, ал. 2 от същата. Съгласно разпоредбата на чл. 13, ал. 1 от Наредбата, разрешението за специално ползване на пътя чрез изграждане на рекламно съоръжение е задължително условие за издаване на разрешение за строеж по смисъла на глава осма, раздел III от ЗУТ (ЗАКОН ЗА УСТРОЙСТВО НА ТЕРИТОРИЯТА). Срокът на валидност на разрешението по ал. 1 е от значение именно в производството по издаване на разрешение за строеж. В случая обаче съоръжението вече е изградено и въпросът за срока на първото разрешение с оглед издаване на разрешения за строеж е неотносим към производството по издаване на разрешение по чл. 16 от Наредбата. Първото разрешение – по чл. 13 от Наредбата е необходимо за изграждане на съоръжението, което вече е изградено съобразно същото и това е удостоверено в нарочно съставен констативен протокол. При съществуващи: 1. разрешение за специално ползване на пътя чрез изграждане на РС, 2. изграждане на същото съгласно разрешението и въз основа на строителни книжа и 3. констативен протокол, който удостоверява съответствието, липсва основание за отказ да се издаде поисканото удостоверение за експлоатация на РС. От значение за броенето на срока по чл. 13, ал. 2 от Наредбата е и фактът, че тези удостоверения са връчени на дружеството на 12.08.2014г. Връчването на удостоверенията на 12.08.2014г. е удостоверено в нарочно определение № 4125/22.08.2014г. по адм. д. № 3372/2014г. по описа на Административен съд София град - л. 70 по делото. Считано от тази дата следва да се брои срокът по чл. 13, ал. 2 от Наредбата. Констативните протоколи, отразяващи съответствието са с дата от 11.02.2015г. и в тази насока обосновават извод за изграждане на РС и констатиране на съответствието им с издадените разрешения за изграждане в рамките на срока по чл. 13, ал. 2 от Наредбата.

Представените доказателства относно т. нар. „анулиране“ на издадените разрешения по чл. 13, ал. 1 от Наредбата са неотносими към производството по издаване на разрешението по чл. 16 от същата наредба. От друга страна, правилни са изводите на дружеството относно силата на тези доказателства. Налице са издадени разрешения за специално ползване на пътя чрез изграждане на РС – приложени екземпляри с дата, № и подпис на л. 49-52 по делото. Липсват основания за изключването им като доказателства. Нито АПК, нито специалния ЗП познават производство по „анулиране“ на тези актове. В тази насока волеизявление на орган за „анулиране“ на тези разрешения е правно нищо и липсва основание същите да не бъдат зачетени като валидни актове в производството по чл. 16 от Наредбата.

Предвид гореизложеното, касационната инстанция приема, че касационната жалба на Управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“ следва да се остави без уважение.

По касационната жалба на [фирма], съдът следва да отмени решение № 7490/01.12.2015г. на Административен съд София град по адм. д. № 2854/2015г., в частта в която съдът „ВРЪЩА преписката на административния орган за произнасяне в 14-дневен срок съобразно указанията по тълвкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на решението“. В тази част диспозитивът създава и неяснота относно органа, на който се изпраща преписката. Вместо това, съдът следва да постанови диспозитив, с който преписката по искане № М – 138/05.02.2015г. на [фирма] се ИЗПРАТИ на Управителния съвет на „Агенция пътна инфраструктура“ за произнасяне в 15-дневен срок от получаването й с нарочен писмен акт по чл. 16 от Наредба за специално ползване на пътищата. При произнасянето органът следва да съобрази задължителните указания в мотивите на съдебното решение по тълкуването на нормите на чл. 13 – чл. 16 от Наредба за специално използване на пътищата.

Предвид изхода на спора, на [фирма] следва да се присъдят направените пред касационната инстанция рзноски в размер на 625лв.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, настоящият състав на седмо отделение на ВАС

РЕШИ:

ОТМЕНЯ по касационна жалба на [фирма] решение № 7490/01.12.2015г. на Административен съд София град по адм. д. № 2854/2015г., в частта в която съдът „ВРЪЩА преписката на административния орган за произнасяне в 14-дневен срок съобразно указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на решението“, В. К. П.:

И. Д. В. ВИД Н. П. НА Управителния съвет на Агенция „Пътна инфруструктура“ за постановяване на изричен писмен акт по чл. 16 от Наредба за специално ползване на пътя по искане на [фирма] № М – 138/05.02.2015г. в 15-дневен срок от получаването й, при спазване на задължителните указания по тълкуване на закона, дадени в мотивите на настоящото съдебно решение.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфруструктура“ да заплати на на [фирма] сумата от 625лв., разноски пред касационната инстанция.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 7490/01.12.2015г. на Административен съд София град по адм. д. № 2854/2015г. в частта в която е отменен мълчалив отказ на Управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“ да се произнесе по искане вх. № М – 138/05.02.2015г., подадено от [фирма].

Решението е окончателно.