Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Фи хелт застраховане“АД, чрез пълномощник адв.Е. М. срещу решение №838/14.07.2021г. по гр. д.№318/21г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на решение №2850/08.05.2018г. по гр. д.№12641/16г. по описа на Софийски градски съд, дружеството е осъдено по предявения от О. А. Б., А. О. Б. и С. О. Б. срещу него иск с правно основание чл. 134 ЗЗД вр. чл. 199а КЗ отм. да заплати на „Първа инвестиционна банка“АД сумата 23 293, 94 лв., представляваща застрахователно обезщетение по договор за групова застраховка „Живот“ във връзка с настъпило застрахователно събитие – смъртта на наследодателя на ищците А. С. Б. – кредитополучател по договор за кредит с банката.

В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт, основани на твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения, неправилно прилагане на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че кредитирането на показанията на свидетеля Н. от съда е в противоречие с разпоредбата на чл. 172 ГПК, доколкото същият е заинтересован от изхода на делото като служител, чийто работодател е ищецът и показанията му, установяващи не преки, а косвени обстоятелства, не се подкрепят от другите доказателства по делото. Касаторът поддържа доводи и за липса на мотиви в решението, анализиращи събраните по делото писмени доказателства, което е довело до грешния му извод относно датата, на която наследодателката на ищците е подписала съгласието-сертификат, чрез кредитиране единствено на неправилно възприетите свидетелски показания. Позовава се на неправилно приложение на разпоредбата на чл. 20а ЗЗД, твърдейки, че в решението си въззивния съд не се е съобразил с волята на страните относно уговорените с приложимите към застраховката общи условия изключени рискове, към един от които /т. 9.6 от раздел IV/ попада разглеждания случай. В касационната жалба е направено искане решението в обжалваната му част да бъде допуснато до касационен контрол и отменено, като искът срещу дружеството бъде отхвърлен с присъждане на направените разноски.

Искането за допускане на решението до касационен контрол се обосновава от касатора с твърдения за наличие на хипотезите на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК и чл. 280 ал. 2 предл. 3 ГПК. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК се твърди, че апелативният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС следните значими за изхода на делото въпроси: 1.Допустимо ли е съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства?; 2.Може ли съдът да постанови решение, което противоречи на събраните по делото доказателства, без да изложи мотиви защо не ги кредитира?; 3.Имат ли доказателствена стойност представените и приети като доказателства по делото /на хартиени носители като заверени преписи/ писмени документи за изясняване на спорния между страните въпрос относно датата на подписване на съгласието-сертификат, съдържащо изявление за здравословното състояние на г-жа А. Б.?; 4.Застрахователят по застраховка „Живот“ дължи ли на застрахования застрахователно обезщетение при настъпило застрахователно събитие, за което в Общите условия към застрахователния договор изрично е посочено, че това е изключен риск? Като практика на ВКС, в която са дадени разрешения на така формулираните въпроси, различни от тези на въззивния съд, касаторът сочи решение №65/16.07.2010г. по гр. д.№4216/08г. на четвърто г. о., решение №131/12.04.2013г. по гр. д.№1/13г. на четвърто г. о. и решение №176/28.05.2011г. по гр. д.№759/10г. на второ г. о. Сочи се като предпоставка по чл. 280 ал. 2 предл. 3 ГПК очевидна неправилност на въззивното решение, която се обосновава с аргументи за противоречие на решението с чл. 20а ЗЗД.

Ответниците по касационната жалба О. А. Б., А. О. Б., С. О. Б. и „Първа инвестиционна банка“АД не са изразили становище по нея в дадения им срок за писмен отговор.

Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

Обжалваният съдебен акт е постановен в производство по чл. 294 ГПК, след като с решение №7 от 29.01.2021г. по т. д.№94/20г. по описа на ВКС Второ т. о. е отменено, поради допуснато процесуално нарушение, въззивното решение по делото, потвърждаващо първоинстанционното решение за отхвърляне на иска и делото е върнато на друг състав на апелативния съд за повторно разглеждане.

При новото разглеждане на делото въззивният състав е изпълнил задължителните указания на касационната инстанция, като е допуснал и разпитал по делото недопуснатия в нарушение на процесуалните правила от първата инстанция свидетел. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между „МКБ ЮнионбанкАД и наследодателката на ищците А. Б. е сключен през 2012г. договор за ипотечен кредит, като по отношение на нея, в качеството на кредитополучател, е сключена застраховка „Живот“ в полза на банката, покриваща отговорността за главницата по дълга в случай на настъпила преди издължаването смърт; че на 19.06.2015г. чрез куриер „Старпост“ООД, според издаденото от това дружество удостоверение, на Б. е било изпратено за подпис съгласие-сертификат, носещо дата 18.06.2015г., с подписването на което същата е следвало да декларира обстоятелства по поставени от застрахователя „Фи хелт застраховане“АД въпроси, включително че не е частично или пълно трайно нетрудоспособна вследствие на злополука или заболяване, както и, че не е боледувала, не е била лекувана, хоспитализирана и няма оплаквания вследствие на злополука или заболяване през последните 5 години за злокачествени тумори. Съдът е установил от събраните по делото писмени доказателства и заключение на вещо лице, че на 09.06.2015г. Б. е била хоспитализирана в УМБАЛ“Св.Ив.Рилски“ по повод болки в кръста от 2 седмици, за което е било приложено оперативно лечение, а в хода на направените процедури и изследвания било установено наличие на метастатични лезии в лумбалния, торакалния и сакралния отдели на гръбначния стълб, като в издадената при изписването на 29.06.2015г. епикриза било отразено, че същата се намира в IV онкологичен стадий. Диагноза „злокачествено новообразувание на млечна жлеза“ била записана в епикризата от последващо пролежаване в периода 21.07-22.07.2015г. по повод провеждане на химиотерапия. Съдът е взел предвид заключението на вещото лице, което е установило, че за поставянето на окончателната диагноза във връзка с тумора на гърдата е била необходима хистологична верификация; че преди 29.06.2015г. е могло да се говори само за вероятни диагнози, а при информирането на пациентите за тяхното състояние в подобни като разглеждания случаи се използва индивидуален подход, предпоставен от физическото им и психическо състояние, желанието на близките и други фактори, като преценката за това изцяло зависи от лекуващия лекар. По възникналия в тази връзка като спорен въпрос на коя дата е станало подписването на документа от наследодателката на ищците и дали към нея същата е декларирала неверни обстоятелства, което, според застрахователя, е основание за последвалия му отказ да изплати на банката застрахователно обезщетение след настъпилата смърт на кредитополучателката, съдът се е позовал на показанията на разпитания при повторното разглеждане на делото свидетел Б. Н., работещ като механик в семейната фирма на ищеца и съпругата му „М. 69“ЕООД, но и помагал на портиера Х. А. при изпълнението на задълженията му. Приел е, че от тези показания е установено, че през лятото на 2015г. в работен ден от седмицата, в който свидетелят седял заедно с портиера А. на пейката до портиерната, куриер донесъл във фирмата голям пощенски плик с медицинска документация, адресиран до А. Б.; О. Б. го взел и го занесъл в болницата, в която съпругата му се намирала към този момент, за да подпише документите, а на другия ден ги върнал в плик, който оставил на портиера, с уговорката, че куриерът ще дойде да ги вземе и занесе обратно на изпращача; документите стояли дълго време в будката на портиера и чак след около 2 седмици били взети от куриера, през което време Б. неколкократно проверявал дали пликът е взет и в присъствието на свидетеля се обаждал по телефона на някого по този повод. Съдът е изложил съображения и е заключил, че ищците са надлежно процесуално и материалноправно легитимирани да предявяват косвен иск по чл. 134 ЗЗД вр. чл. 199а КЗ отм., доколкото същите са кредитори на банката с платените от тях след смъртта на общата им наследодателка вноски по кредита и нейното бездействие да осъществи правата си по застрахователния договор заплашва имуществената им сфера. Съобразил е клаузата от Общите условия на застрахователя по договора за групова застраховка, според която от риска е изключен случаят, когато застрахователното събитие е „резултат от предварително съществуващо заболяване, страдание или физическо състояние“ дефинирано като „заболяване, страдание или физическо състояние, за което застрахованото лице е получило медицинско диагностициране или лечение преди началото на индивидуалното застрахователно покритие“. За да приеме, че в случая не е налице това изключение, съдът е кредитирал заключението на вещото лице и показанията на свидетеля Н., сочейки, че диагнозата „злокачествено заболяване“ е била поставена на 29.06.2015г. – при изписването на А. Б. от болницата, към която дата същата вече е била подписала и върнала на подателя документа „съгласие-сертификат“. Посочил е, че цени показанията на свидетеля с оглед неговата възможна заинтересованост /чл. 172 ГПК/, но е дал вяра на същите при съпоставянето им с останалите писмени доказателства – удостоверението, в което се сочи, че пратката е доставена на 01.07.15г.; приемо-предавателния протокол за обратно предаване на подписания документ от куриера на представител на банката на 02.07.2015г. и извлечението от базата данни на куриерската фирма, отричайки доказателствената им сила на официални свидетелстващи документи /аналогично на изложеното в мотивите на ВКС, постановил отмяната на предходното въззивно решение/. Аргументирал се е по пътя на формалната логика, че не би могло да се приеме за достоверно отразеното в удостоверението, издадено от куриерската фирма, че от 19.06.15г. до 01.07.15г. /когато в него е посочено, че е извършено доставянето на адресата на плика с документите/ куриерът не е могъл да намери никой, който да получи пратката, при положение, че адресът е на работещо предприятие с назначен портиер. Въз основа на това е заключил, че в случая не може да бъде приложено предвиденото в договора изключение от покритието на застраховката, респ.–че отказът на застрахователя да плати застрахователното обезщетение е неоснователен. За да определи размера, в който се дължи обезщетението, съставът се е позовал на заключението на счетоводната експертиза, която е установила оставащия след настъпването на смъртта размер на дълга по кредита, за която сума е уважил иска, като е осъдил ответното дружество да я заплати в полза на „ПИБ“АД.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Според чл. 280 ал. 1 ГПК вр. с т. 1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТКВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от ВКС се допускат въззивни съдебни решения, в които се съдържат обуславящи крайния постигнат с тях резултат разрешения на въпроси, които касаторът, обосноваващ искането си жалбата му да бъде допусната и разгледана от ВКС, следва да посочи и формулира конкретно, тъй като с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат наведените допълнителни селективни предпоставки на т. т.1-3 от същия член и алинея.

В случая нито един от формулираните от касатора въпроси не отговаря на изискването за приложимост на общия критерий за допустимост на обжалването. Първият от тях е перифраза на поддържания от касатора в жалбата му довод, че съдът е основал решението си единствено на свидетелските показания на свидетеля Н.. Такова процесуално поведение на съда не се констатира, доколкото в решението си въззивният състав е съобразил както писмените доказателства, така и заключенията на вещите лица и свидетелските показания, които е кредитирал в тяхната съвкупност и относимост едно към друго и към повдигнатите от страните с предмета на спора въпроси. Този и следващият – втори въпрос – съдържат твърдения за неправилност на обжалвания съдебен акт, която не може да бъде установявана в настоящата фаза на производството, а само след допускането му до касационен контрол. Вторият въпрос е основан и на невярното съждение за липса на изложени от апелативния съд мотиви за отказа му да кредитира писмените доказателства, изходящи от куриерската фирма, ангажирани от касатора. Видно от мотивационната част на решението, съдът се е аргументирал с характера на тези доказателства на частни свидетелстващи документи, а удостовереното с тях, че не е могъл да бъде намерен получател на адреса на фирма с работещо предприятие и портиер – на несъответстващо на обективните факти и на формалната логика. Обосновавайки се по този начин, съдът е достигнал до извода си, че следва да даде превес на установеното с преките свидетелски показания относно момента на връчването на книжата, подписването им от кредитополучателя Б. и вземането им обратно от куриерската фирма, като същевременно тези показания са кредитирани при съобразяване на нормата на чл. 172 ГПК. Третият въпрос за доказателствената стойност на посочените писмени доказателства е изцяло от фактическо естество, доколкото налага извършване на анализ и преценка на същите, поради което въпросът се явява лишен от правен характер, каквото е изискването на закона, според тълкуването му, извършено с т. 1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Четвъртият въпрос също не кореспондира с изводите на въззивния съд, който не е приел, че застрахователно обезщетение се дължи въпреки наличието на визирания в Общите условия изключен риск, а е изложил мотиви за липса на предпоставки да се приеме, че е налице такъв.

Освен че общата предпоставка за допустимост не може да се приеме за осъществена с който и да е от поставените от касатора въпроси, дадените от съда разрешения като цяло не влизат в противоречие с цитираната от него в подкрепа на твърдението му за наличие на допълнителния критерий по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК съдебна практика на ВКС. Същата не съдържа разрешения в смисъла на очакваните от страната, претендираща решението да бъде допуснато до касационен контрол, отговори на въпросите. Показанията на свидетеля Н., дадени непосредствено пред него – при повторното разглеждане на делото по реда на въззивното производство, съдът е кредитирал по вътрешното си убеждение, като е съобразил евентуалната му заинтересованост и ги е съпоставил с относимите към установяваните обстоятелства писмени доказателства, в съответствие именно с дадените в сочените от касатора решения на ВКС разрешения.

Поради това допускането на касационно обжалване на атакувания въззивен акт не може да се приеме за обосновано в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.

Не са налице и предпоставките за допускане на основание поддържаната в изложението очевидна неправилност на решението /чл. 280 ал. 2 предл. 3 ГПК/. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280 ал. 2 ГПК, то следва да страда от такъв съществен порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата, въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Наличието на такава предпоставка би могло да бъде обосновано само когато неправилността е обективно и явно установима - например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма, която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др. под. В така очертаните рамки настоящият състав на ВКС не преценява обжалваното решение като очевидно неправилно по смисъла на въведената с изменението на ГПК /ДВ бр. 86/17г./ предпоставка за допустимост по чл. 280 ал. 2 предл. 3 ГПК. Аргументите на касатора в тази насока не биха могли да се преценят като осъществяващи някоя от изброените по-горе хипотези, а се свеждат до излагане на съображения, които са относими единствено към фазата по разглеждане на спора при вече допуснато обжалване на съдебния акт.

По изложените съображения следва да бъде постановен отказ за допускане на касационното обжалване.

Така мотивиран, Върховен касационен съд Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №838/14.07.2021г. по гр. д.№318/21г. по описа на Софийски апелативен съд в обжалваната му част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: