ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 302гр. София, 29.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ 3 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав

Председател: Елеонора Чаначева

Членове: Васил Христакиев

Елена Арнаучкова

като разгледа докладваното от В. Х. касационно търговско дело № 1548 по описа за 2024 година,

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Ю. Б. АД срещу въззивно решение на Софийски градски съд.

Ищците Н. П. и З. П. оспорват жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Първоинстанционният съд е уважил (изцяло или частично) предявените срещу жалбоподателя (заместил първоначалния ответник „Б. Р. С. АД на основание чл. 227 ГПК поради настъпило в хода на първоинстанционното производство вливане) искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146 ЗЗП за установяване на нищожност поради неравноправност на отделни клаузи от сключения между страните договор за банков кредит, по чл. 55, ал. 1. пр. 1 ЗЗД за връщане на суми, представляващи платени без основание, предвид нищожността на оспорените клаузи, лихви и курсови разлики, и по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване на несъществуването на части от вземането за главница по кредита, погасени чрез прихващане с насрещни вземания на ищците по чл. 55, ал. 1. пр. 1 ЗЗД за връщане на суми, представляващи платени за предходни периоди без основание лихви и курсови разлики.

Произнасяйки се по жалба на ответника относно уважените искове, респ. части от искове, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение.

Въззивното решение се обжалва в цялост, но с оплаквания за недопустимост и неправилност, относими само към отрицателните установителни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК.

Искането за допускане на касационно обжалване е аргументирано със същите оплаквания за недопустимост, както и с въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, също относими единствено към исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК:

- длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните; длъжен ли е, ако ги намери за неоснователни, да обоснове защо ги отхвърля; в случай, че не го стори, решението ще бъде ли постановено при процесуални нарушения в противоречие с постоянната практика на ВКС;

- какъв е фактическият състав на правото да се направи прихващане по чл. 103, ал. 1 ЗЗД; включва ли той съществуването и индивидуализацията на двете вземания, които се прихващат; включва ли той изискването вземанията да са насрещни, при запазване идентичността на притежаващите ги насрещни страни;

- запазва ли се елементът насрещност на вземанията при осъществяване фактическия състав на възражение за прихващане след извършването на преобразуване на търговското дружество-цесионер чрез вливане в търговското дружество кредитор-цедент, като преобразуването е реализирано след предявяването на възражението за прихващане.

Поддържа се, че по първите два въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, а третият въпрос е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.

Не се установяват данни за вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК - както при служебната проверка в цялост, така и в частта относно исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК съобразно доводите на жалбоподателя. Поддържа се, че исковата молба е нередовна, тъй като не са изложени твърдения относно правния интерес на ищците от предявяването на тези искове, нито е индивидуализирано пасивното вземане на жалбоподателя, предмет на поставените в основанието на исковете прихващания. Поддържа се също, че въззивният съд не е обсъдил направените във въззивната жалба възражения, че процесуалното възражение за прихващане може да бъде направено само чрез насрещен иск или в отговор на първоначален осъдителен иск. Изричните твърдения относно правния интерес от установителния иск не са задължителен реквизит на исковата молба - чл. 127, ал. 1 ГПК, поради което липсата им не води до нередовност на последната. Такава липса може да бъде основание за извод за отсъствие на правен интерес като процесуална предпоставка на установителния иск, но и в този случай преценката за наличие или липса на интерес не може да се основава единствено върху липсата на твърдения, а следва да бъде извършена при съобразяване и на фактическите твърдения на ищеца, въведени като основание на иска, както и на вида и съдържанието на спорното право. В разглеждания случай исковете имат за предмет несъществуването на части от вземането на ответника за главница по договора за кредит, респ. съответстващото му задължение на ищците, в резултат на частичното погасяване, извършено със съдържащите се в самата искова молба изявления за прихващане. Така изложените твърдения и петитум са достатъчни да обосноват извод за наличие на интерес от търсеното съдебно установяване на частичното несъществуване на задължението на ищците. Не обосновава извод за недопустимост на исковете и доводът, че процесуалното (т. е. съдебното) възражение за прихващане може да бъде направено само чрез насрещен иск или в отговор на първоначален осъдителен иск. Съгласно разясненията в мотивите към ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д № 8/2012 г. на ВКС-ОСГТК, когато ищецът твърди, че определено право не съществува, предмет на спора и на исковия процес е отричаното от него право, като при отрицателен установителен иск, за разлика от останалите искове, основанието на иска не е негов индивидуализиращ белег. Следователно при оспорване на вземане, претендирано от ответника по отрицателния иск, мотивирано с погасителния ефект на извършено от ищеца по иска изявление за прихващане (извършено било преди предявяването на иска, било със самата искова молба с оглед общоприетата в съдебната практика възможност тази молба да изпълнява и ролята на изявление с материалноправни последици) прихващането и неговите последици не са елемент от основанието на иска, като въпросът дали прихващането е породило правно действие е по съществото на спора, а не е от значение за неговата допустимост (в този смисъл и постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 571/11.03.2024 г. по ч. т. д. № 1363/2023 г. на ВКС, II т. о.).

Първият от поставените във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпроси не отговаря на общото изискване да е обусловил правните изводи на въззивния съд съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК. Значимостта му се обосновава с доводите, че въззивният съд е дал отговор само на някои доводи и оплаквания на жалбоподателя, конкретизирани в касационната жалба с твърдения за липса на произнасяне по оплакванията за недопустимост на исковете, по възражението за липса на индивидуализация на пасивното вземане - дали това е цялата главница или останалата непогасена част от нея и за кои погасителни вноски се отнася, като възражението касае не ликвидността, а съществуването на насрещното вземане. По така направените оплаквания въззивният съд се е произнесъл с мотивите, че при прихващане насрещните вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който прихващането е възможно да се осъществи, т. е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо, без значение кога е настъпила ликвидността. Приел е, че в случая при предявените отрицателни установителни искове за недължимост на определена сума банката – кредитор и ответник по иска трябва да докаже факта, от който вземането произтича, а длъжникът - ищец по иска следва да установи възраженията си срещу вземането. Приел е също, че съгласно чл. 103, ал. 2 от ЗЗД прихващането се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на давността, поради което ирелевантен е началният момент на погасителната давност за активното вземане и дали такава е настъпила, тъй като вземането на банката за главницата е съществувало и е било изпълняемо (потребителят винаги може да изпълни и преди падежа на задължението), а чл. 103, ал. 2 ЗЗД допуска прихващане с погасено по давност вземане. Така изложените от въззивния съд мотиви съдържат извода, че предмет на прихващането е пасивното вземане за главница във вида му към момента на извършване на изявлението (с оглед приетото, че една от предпоставките за прихващането е пасивното вземане да е изпълняемо), т. е. при отчитане на погасителния ефект на евентуалните предходни плащания, вкл. чрез уговорените погасителни вноски. Следователно по този довод е налице произнасяне на въззивния съд, което изключва значимостта на поставения въпрос в тази му част. Що се отнася до доводите за недопустимост, следва да се посочи, че предвид изложените по-горе съображения за липса на такава недопустимост, липсата на произнасяне по тези доводи в решението не се явява обуславяща правните изводи на въззивния съд по съществото на спора.

Вторият въпрос също не удовлетворява общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В първата си част с дадената обща формулировка въпросът е относим към всеки спор, включващ от фактическа страна извършено прихващане. Същото се отнася и до втората част на въпроса по отношение индивидуализацията на вземанията, а по отношение на съществуването на насрещните вземания като предпоставка за настъпване на погасителния ефект на прихващането - въззивният съд е приел за съществуващи процесните вземания, поради което именно е и зачел погасителното действие на извършените от ищците прихващания. Що се отнася до последната част на въпроса - относно насрещността на вземанията, свързана с развитата едва в касационната жалба теза, че с оглед чл. 103, ал. 3 ЗЗД и извършената преди предявяването на исковете цесия на вземанията по договора за кредит от жалбоподателя на първоначалния ответник, независимо от настъпилото в хода на процеса вливане, погасителният ефект на прихващанията не е настъпил, следва да се отбележи, че такъв въпрос не е бил включен в предмета на въззивното производство предвид липсата на съответни доводи във въззивната жалба и не е обсъждан от въззивния съд съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК.

По същите съображения не отговаря на общото изискване и третият въпрос. По отношение на него освен това не се установява и специалната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Изложените аргументи, че разрешаването на въпроса ще осигури възможност за правилно решаване на споровете относно прихващания при цедиране на вземания между търговски дружества, съпроводено с преобразуване, не отговарят на разяснените с т. 4 от ТР № 1/2009 г. критерии, поради което не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и съобразно направеното искане и представените писмени доказателства жалбоподателят следва да заплати на ищеца Н. П. направените за касационното производство разноски в размер на 4000 лв.

С тези мотиви съдът

ОПРЕДЕЛИ:Не допуска касационно обжалване на решение № 374/19.01.2024 г. по гр. д. № 10516/2021 г. по описа на Софийски градски съд.

Осъжда „Ю. Б. АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], да заплати на Н. Ж. П., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх. Б, ап. 20, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за касационното производство в размер на 4000 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: .............................................

Членове:

1 ............................................

2. ...........................................