Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. П. Р., чрез пълномощник адв. В. П. Г. от АК - В., против въззивно решение № 4307/28.06.2018 г. по възз. гр, д. № 16565/2017 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му, с която е потвърдено решение №165187 от 06.07.2017 г., постановено по гр. дело №35014/2011 г. по описа на Софийския районен съд, в частта му, с която е признато за установено по предявения от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД гр.София, с ЕИК[ЕИК], срещу Н. П. Р., положителен установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 150 ЗЕ, че ответницата Н. П. Р. дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД сумата от 4236, 93 лв. със законната лихва от 21.03.2011 г. до окончателното й изплащане - стойност на незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот - апартамент №7 в [населено място], район „С.“, [улица], вх. 1, по абонатен №...., за периода м. 02.2008 г.-м. 04.2010 г„ за която сума е издадена Заповед от 23.03.2011 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №3493/2011 г. на Софийски районен съд, III г. о., 90-ти състав, и е признал за установено по предявения от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД срещу Н. П. Р., положителен установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че същата дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД сумата 622, 89 лв.- законна лихва за забава върху главницата за периода 02.03.2008 г.-07.03.2011 г. В касационната жалба се релевират оплаквания за недопустимост на атакуваното решение, а така също и за неговата неправилност поради нарушение на материалният и процесуален закон, иска се отмяната му и отхвърляне на предявените искове.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД гр.София, не е подал писмен отговор.

Третото лице помагач „Нелбо инженеринг“ООД не заявило становище по жалбата.

Третото лице помагач С. П. П. писмен отговор е заявил становище, че жалбата е основателна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторът се позовава на основанията: по чл. 280, ал. 2 ГПК - твърди недопустимост на обжалваното решение поради нарушение на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, както, и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулирал е следния въпрос: „Може ли всеки разход за сметка, направена от търговец, осъществяващ монополни доставки на услуги, чиято стойност на месечна база надвишава няколкократно минимално гарантираните от закона трудови доходи в страната и не е искана от семейство, да се счита за разход за задоволяване на неговите нужди?“.

Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Въззивният съд е приел, че „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД е депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК с вх. №5067/21.03.2011г. срещу Н. П. Р., по което е образувано гр. д. №3493/2011г. по описа на CPC, като претендиралото вземане е за стойността на доставена топлинна енергия за периода от м. 11.2007 г. до м. 04.2010 г. в размер на 5003, 18 лв. за топлоснабден имот, находящ се в [населено място], [улица], ет. 4, ап. 7, с аб. №031185 и 710, 80 лв.- законна лихва за забава за периода от 31.12.2007 г. до 07.03.2011 г., както и законната лихва върху главницата от 21.03.2011 г.-датата на подаване на заявлението до окончателното и изплащане. Срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение, в законоустановения срок е постъпило възражение от длъжника, поради което в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, „Т. С. ЕАД е предявила положителен установителен иск спрямо него за сумите по издадената заповед за изпълнение и е образувано гр. д. №35014/2011г. СРС.

С първоинстанционното решение предявените искове са частично уважени, като съдът е приел за установено, че ответницата дължи на „Т. С. ЕАД сумата от 4236, 93лв.- главница, представляваща стойността на доставена и неплатена топлинна енергия за периода м. 02.2008 г. - м. 04.2010 г. /съгласно заключението на СТЕ изслушана по делото/ и сумата от 622, 89 лв.- лихва за забава върху посочената главница за периода 02.03.2008 г. - 07.03.2011 г., както и законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението до окончателното й заплащане. Уважено е възражението за погасяване частично на вземанията, чиято изискуемост е настъпила преди повече от три години, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 21.03.2011 г., т. е за периода от м. 11.2007 г. до м. 01.2008 г., вкл. като са съобразени посочените суми по фактури, съгласно ССЕ и част от изравнителната сметка за същия период или общо 766, 25лв., за която сума искът за главницата е отхвърлен. Частично е уважено и възражението за погасяване по давност на вземането за лихвата в размер на 87, 91лв.

За да потвърди първоинстанционното решение въззивния съд е приел, че с оглед приложения към исковата молба нотариален акт №94/24.10.2007 г., нот. дело №272/2007 г. по описа на нотариус при СРС, който не е оспорен се установява, че ответницата е собственик на процесния имот, придобит по време на брака й, и след като няма спор, че сградата, в която се намира жилището е топлофицирана и ищецът е доставил в абонатната станция на сградата определено количество топлинна енергия, отчетена от общия топломер, то ответницата, като собственик на процесния апартамент в същата сграда - етажна собственост, има качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и между страните е налице облигационно договорно правоотношение, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия при общи условия, утвърдени от ДКЕВР. Приел е, че пред въззивния съд изрично представителят на ответницата е заявил, че имота се ползва от двамата съпрузи, а процесната претенция е за заплащане на консумативи за парно и топла вода, поради което има характер на разноски за нуждите на семейството, и с оглед разпоредбата на чл. 32 от СК /респ. чл. 25 СК отм., разходите за задоволяване на нуждите на семейството се поемат от двамата съпрузи и за тях съпрузите отговорят солидарно, и в тази връзка, от ищеца зависи дали да предяви исковете си срещу двамата съпрузи солидарно или само срещу един от тях, който да отговаря за целия дълг в качеството му на солидарен длъжник /чл. 122, ал. 1 ЗЗД/, поради което предявявайки исковете само спрямо ответницата, но не и срещу нейния съпруг, ищеца не е предявил недопустим иск. Прието е, че от неоспорената съдебно-техническа експертиза, изготвена въз основа на констативен протокол от 18.05.2008 г. за неосигурен отчет на уредите в имота, подписан от представител на дружеството топлинен счетоводител и от представител на ЕС, и отчетни карти с показатели на уредите в имота с подпис на потребителя, с реален отчет за периодите м. 05.2008 г.-04.2009 г. и за периода м. 05.2009 г. -м. 04.2010 г., при отбелязване, че в имота има четири уреда за дялово разпределение и водомер за топла вода с реален отчет, се установява стойността на топлинната енергия за имота. Експертизата била изготвена и след проверка на документите за главен отчет за процесната партида с абонатен номер, при отчитане на общия топломер в абонатната станция по електронен път в началото на всеки месец, който е преминал метрологична проверка и е годен измервателен уред, при приспаднати технологични разходи в абонатната станция за сметка на топлопреносното дружество и разлика, която се разпределя между потребителите в сградата етажна собственост и при спазване на методиката, формулите и цените, действали към процесния период. Според заключението, след реалните отчети от ФД и изравнителните сметки дължимата сума за ТЕ е както следва: 1805, 06лв. за периода м 05.2007 г. – м. 04.2008 г.; 1418, 28 лв. за периода м. 05.2008 г. – м. 04.2009 г.; и 1800, 34 лв. за периода м. 05.2009 г.- м. 04.2010 г.

При тези данни е направен решаващ извод, че ответницата, като собственик на имота, има качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и §.1, т. 42 от ДР на ЗЕ отм., в действала през процесния период, поради което е материалноправно легитимирана да отговаря по предявения иск. Съгласно чл. 150 от Закона за енергетиката, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребителите за битови нужди се осъществявала при публично известни общи условия, одобрени от ДКЕВР. Притежаваното от ответника право на собственост върху топлоснабдения имот и установеното наличие на облигационно договорно правоотношение между страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, било достатъчно основание за доказване на иска по основание. Посочено е, че при закупуване на жилище в топлоснабдена сграда - етажна собственост купувачът е длъжен да понесе разноските за общите инсталации, включително топлоснабдителната, доколкото не е било упражнено правото на отказ от услугите на ищеца при спазване на определена процедура, уредена в чл. 153, ал. 2 ЗЕ. В случая ответницата не твърдяла и не доказала, че е спазила законовите предпоставки за отказ предвидени в чл. 153, ал. 2 ЗЕ, още повече, че имала потребление и отчет и на водомера в имота за периода м. 05.2008 г.- м. 04.2009 г., периода м. 05.2009 г.- м. 04.2010 г. с подпис за потребителя, които не били оспорени. Прието е, че в случая при доставяне на топлоенергия за битови нужди в сграда етажна собственост, следва да намерят приложение разпоредбите на специалния ЗЕ и те не се дерогират от защитаващата правата на потребителите разпоредба на чл. 62 ЗЗП. В този смисъл в ТР №2/2016 г. по т. дело №2/2016 г. на ОСГК е постановено, че за отношенията, възникващи при доставянето на топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна собственост, се прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62, във вр. с §1 от ДР на ЗЗП. Въззивният съд е приел, че не е налице противоречия с чл. 27 от Директива 2011/83/ЕС, доколкото тази директива е транспонирана в българското законодателство, изискванията й са въведени в ЗЗП и са приложими нормите на националното законодателство. Не се касаело за непоискана услуга, чиято стойност не се дължи /чл. 62, ал. 2 ЗЗП/, тъй като при закупуване на жилище в топлоснабдена сграда - етажна собственост купувачът е длъжен да понесе разноските за общите инсталации, включително топлоснабдителната, доколкото не е било упражнено правото на отказ от услугите на ищеца при спазване на определена процедура. Ответницата не доказала, че е спазила законовите предпоставки за отказ предвидени в чл. 153, ал. 2 ЗЕ, а също така в имота реално е ползвана топлинна енергия за отопление и за БГВ, за което има реален отчет с оглед на приложените документи за отчет на уредите от м. 04.2008 г. до 04.2010 г., с подпис на потребителя, поради което не може да се приеме, че е осъществена непоръчана доставка на топлинна енергия.

При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо.

Не е налице претендираното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – недопустимост на въззивното решение. Не е налице допуснато от въззивния съд нарушение на принципа на диспозитивното начало, нито съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран. Съдът е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които ищеца се е позовал и е дал защита на търсеното право в предметната рамка на спора. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът е изходил от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, и от заявеното в петитума искане за защита срещу ответницата Н. П. Р., като собственик на имота, имаща качеството на потребител на топлинна енергия, и материалноправна легитимация да отговаря по предявения иск. Доколкото не е било спорно, че процесният имот, е придобит по време на брака на ответницата, за същия имот е имало реален отчет на топлинна енергия в имота и водомер за топла вода /за 2008 г.-2009 г. и за 2009 г.- 2010 г./, и в съдебно заседание пред въззивния съд изрично представителят на ответницата е заявил, че се ползва от двамата съпрузи, въззивният съд правилно е приел, че процесната претенция за заплащане на консумативи за парно и топла вода, има характер на разноски за нуждите на семейството и с оглед на чл. 32 от СК/ респ. чл. 25 СК отм., и че разходите за задоволяване на нуждите на семейството се поемат от двамата съпрузи и за тях те отговорят солидарно. При това положение, съгласно разпоредбата на чл. 122 ал. 1 ЗЗД, кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от длъжниците. В случая заявлението е било подадено срещу ответницата, като именно с оглед подаденото от нея възражение срещу Заповедта за изпълнение, същата е надлежен ответник и в исковото производство. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът е разрешил правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявените обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, след като е обсъдил релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. Същия не е излязъл извън пределите на търсената защита, което да обуслови недопустимост на съдебния му акт.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставения въпрос, тъй като същия не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Той не е обуславящ изхода на делото и не е изводим от дадените от въззивния съд правни разрешения. В обжалваното решение въззивния съд не е извършавал преценка дали стойността на доставените услуги от ищеца, като стойност „на месечна база“ надвишават „минимално гарантираните от закона трудови доходи в страната“ и не е излагал аргументи, дали разходи за сметка за услуга, която не е искана от семейството, следва да се счита за разход за задоволяване на неговите нужди. Инстанцията по същество е приела, че ответницата като собственик на процесния имот в сградата, която е топлофицирана има качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и между страните е налице облигационно договорно правоотношение, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия при общи условия, утвърдени от ДКЕВР. След като в имота реално е ползвана топлинна енергия за отопление и за БГВ, за което има реален отчет /с оглед на приложените документи за отчет на уредите от м. 04.2008 г. дом. 04.2010 г., с подпис на потребителя/, не може да се приеме, че е осъществена непоръчана доставка на топлинна енергия, респ. се дължи плащане на същата. Непоставянето на правен въпрос с обуславящо значение за изхода по делото само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това - така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Предвид посоченото не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението.

Неоснователно е искането на жалбоподателя за отправяне на преюдициално запитване по поставения в касационната жалба въпрос. Съгласно чл. 628 ГПК, преюдициално запитване се прави в случаите, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото. Искането за преюдициално произнасяне от Съда на Европейския съюз касатора обосновава с твърдението си, че претенцията на ищеца е в противоречие с разпоредбата на чл. 27 от Директива 2011/83/ЕС, имаща приоритетно действие над националните норми които и противоречат, в случая следните разпоредби на Закона за енергетиката: чл. 153, ал. 1 и ал. 3 и § 1, т. 2а, тълкувани в смисъл, че установяват правилото в Р. Б, че всеки собственик на имот, в сграда с изградена абонатна станция на доставчика, автоматично става негов клиент и потребител на топлинна енергия; и чл. 150, ал. 1 и ал. 2, тълкувани в смисъл, че установяват правилото в Р. Б, че доставчика може да фактурира и да задължи потребителя да му заплаща доставена от него топлинна енергия, по посочени от него /доставчика/ количество, качество и обем на доставката, на цени и Общи условия, изготвени от него /от доставчика/, които не са приети от потребителя. В настоящия случай, разпоредбата на чл. 27 от Директива 2011/83/ЕС не намира приложение. Следва да се посочи, че що се отнася до приложимостта на Директива 2011/83 ratione temporis, тази директива съдържа особена разпоредба, която определя изрично условията за прилагане на разпоредбите във времето. Така член 28, параграф 2 от Директивата предвижда, че разпоредбите се прилагат за договори, сключени след 13 юни 2014 г. Видно от данните по делото правоотношението между страните са възникнали през 2007 г., а претенцията за главница по исковата молба, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот - апартамент №7 в [населено място], район „С.“, [улица], вх. 1, по абонатен №031185, касае периода м. 11.2007 г.-м. 04.2010 г. Т.е. доколкото не се касае за договор сключен след 13 юни 2014 г., Директива 2011/83 е неприложима.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Н. П. Р. за отправяне на преюдициално запитване до СЕС.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4307/28.06.2018 г. постановено по възз. гр, д. № 16565/2017 г. по описа на Софийски градски съд, в обжалваната му част.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.